Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (19) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

II
Истарите

Изглежда, че най-пълният ръкопис за Истарите е създаден през 1954 година (за неговия произход виж бележките ми на тази тема в Увода към първа част). Тук го привеждам изцяло и при допълнителното му споменаване ще го наричам „очерк за Истарите“.

Думата Вълшебник е превод от Куенийското истар (или Синдаринското итрон) — член на „орден“ (както го наричали), който претендирал да притежава и наистина често проявявал изключителни познания за историята и същността на света. Преводът може би не е твърде удачен, тъй като Херен Истарион, тоест „Орденът на Вълшебниците“ изцяло се различава от възникналите по-късно легенди за „вълшебници“ и „магьосници“; неговите членове принадлежали единствено на Третата епоха, а след това изчезнали и никой, освен може би Елронд, Кирдан и Галадриел, не узнал кои са били те и откъде са пристигнали.

Ония люде, които се срещали с тях, предполагали (първоначално), че те са обикновени хора, придобили умения и премъдрости чрез дълъг и потаен труд. За пръв път се появили в Средната земя около 1000 година на Третата епоха, ала дълго скитали в скромни одеяния като престарели, но крепки люде, скиталци и пътешественици, що сбирали знания за Средната земя и всички нейни обитатели, без да разкриват никому своите сили и замисли. Но когато сянката на Саурон почнала пак да се разраства и придобива форма, те станали по-активни, като непрестанно се мъчели да възпрат растежа на Сянката и да обяснят на елфи и люде каква заплаха ги дебне. Тогава сред човешкия род плъзнала надлъж и шир мълва за техните странствия и намесата им в редица дела; и проумели най-сетне хората, че те не умират, а си остават все същите (само малко по-състарени на вид), докато дедите и синовете човешки идвали и отминавали. Затуй, макар и да ги обичали, взели да се боят от тях, та сметнали, че ще да са от народа на елфите (с който наистина твърде често общували).

Ала не било тъй. Защото те били дошли през Морето от Недостижимия Запад; задълго обаче туй било известно единствено на Кирдан, Пазител на Третия Пръстен и повелител на Сивите заливи, който ги видял как слезли за пръв път на западния бряг. Пратеници били те на Западните властелини, Валарите, що все още бдели над Средната земя и когато за пръв път се размърдала сянката на Саурон, решили да го възпрат по този начин. Защото със съгласието на Еру пратили натам свои върховни събратя с тая едничка разлика, че телата им не били одеяния, а същински човешки тела, подвластни на земните страхове, болки и тежести, на глад, жажда и гибел; макар че благодарение на възвишения си дух не умирали, а само бавно се състарявали от труда и грижите на безчетни години. Туй сторили Валарите, понеже желаели да поправят старите грешки — най-вече опита да съхранят и закрилят Елдарите с цялата си открита мощ и величие; сега обаче на техните пратеници било забранено да се явяват в могъществен облик или да покоряват волята на елфи и люде чрез открита проява на сила, а имали заръката да бродят под скромна и немощна външност, та да убеждават и скланят към добро елфи и люде, да обединяват с обич и разбирателство всички ония, които възроденият Саурон би се помъчил да поквари и завладее.

Не се знае колцина са спадали към този Орден; но от ония, що пристигнали в Севера на Средната земя, където имало най-голяма надежда (заради тамошните Елдари и потомците на Дунедаините), главните били петима. Пръв дошъл един с величав облик и осанка, гарвановочерна коса, омаен глас и бели одежди; велико умение имал той в най-изкусните дела, та почти всички, дори и Елдарите, го смятали за предводител на Ордена^[1]. Имало и други: двамина облечени в морскосиньо и един в землисто кафяво; а последен дошъл един, що изглеждал най-незначителен — по-нисък от другите и по-състарен на вид, със сиви коси и сиви одежди, подпрян на дълъг жезъл. Ала още от първата среща в Сивите заливи Кирдан доловил у него най-величавия и премъдър дух; с дълбок поклон го посрещнал и му дал на съхранение Третия Пръстен — Червения Нария.

— Защото — рекъл той — велики дела и страховити заплахи те чакат, та да не се окаже задачата ти неимоверно трудна и изнурителна, вземи този Пръстен да черпиш от него утеха и помощ. Поверен ми бе само за да го опазя в тайна и нахалост остава могъществото му тук, по Западните брегове; ала смятам, че не подир дълго ще трябва да е в по-благородна десница от моята, що чрез него ще да разпали храброст във всички сърца^[2].

А Сивия пратеник взел Пръстена и наистина го съхранил в тайна; ала Белия пратеник (който умеел да разкрива всякакви тайни) подир време узнал за тоя дар, завидял му и тъй се зародила скритата му неприязън към Сивия, що по-късно излязла наяве.

В сетнешни дни Белия пратеник станал известен сред елфите с името Курунир, сиреч Умелия майстор, а Северните люде го наричали Саруман; ала туй било след като той се завърнал от дългите странствия и заживял в Гондорското кралство. За Сините малко се знаели из Запада и нямали други имена, освен Итрин Луин, що означава Сините вълшебници; защото те тръгнали към Изтока заедно с Курунир, ала вече не се завърнали; и дали са останали там да изпълняват онуй, за което ги пращали, дали са загинали, или, както казват някои, са били хванати от Саурон и превърнати в негови роби — туй не се знае от никого^[3]. Не била изключена нито една от тези възможности; защото, колкото и странно да изглежда, щом били облечени в тела от Средната земя, Истарите можели също като елфи и люде да се отклонят от правия път и да творят зло, забравяйки смисъла на доброто в търсене на мощта за неговото осъществяване.

Несъмнено тук е мястото на една отделна бележка от полето на ръкописа:

Защото казват, че въплътени в тела, Истарите трябвало да преоткрият наново много неща чрез бавно и изнурително учение; и макар да знаели откъде идват, споменът от Блаженото царство бил за тях като далечно видение, по което (докато оставали верни на мисията си) копнеели неудържимо. Тъй чрез доброволно приемане на изгнаническите мъки и Сауроновите лукавства можели да поправят бедите на онова време.

 

 

Всъщност от всички Истари верен останал само един, най-последният. Защото четвъртият, Радагаст, обикнал безбройните птици и зверове на Средната земя, та занемарил срещите с елфи и люде, а прекарвал дните си сред дивите твари. Тъй получил своето име (което е на древния Нуменорски език и казват, че означавало „пазител на зверовете“)^[4]. А Курунир-Лан, наричан още Саруман Белия, изменил на високата цел, станал високомерен, нетърпелив и властен, та се опитал насила да наложи своята воля и сам да измести Саурон; ала онзи мрачен и могъщ дух го уловил в собствената му мрежа.

А най-последният бил наречен от елфите Митрандир, Сивия странник, защото не спирал на едно място и не дирел ни богатства, нито поклонници; вместо туй кръстосвал неспирно Западните земи от Гондор до Ангмар и от Линдон до Лориен, като никому не отказвал дружеска помощ в тежък час. Имал сърдечен и буен дух (туй се подсилвало и от пръстена Нария), защото той бил същинският Враг на Саурон, та срещу алчния и опустошителен огън възправял пламъка, що стопля и ободрява в дни на покруса и отчаяние; ала буйната радост и лютият гняв били укрити под пепелносиви одежди, тъй че само ония, що добре го познавали, можели да съзрат вътрешния му пламък. Той умеел да бъде весел и приветлив към младите и простодушните, но същевременно знаел как с резки и хапливи слова да усмири хорската глупост; обаче не бил горделив и не дирел ни власт, нито възхвала, та тъй спечелил навсякъде обичта на ония, що също не таели гордост в сърцата си. Най-често бродел неуморно пешком, като се подпирал на жезъл; заради туй людете от Севера го нарекли Гандалф, сиреч „елфът с жезъла“. Защото смятали (макар и погрешно, както вече бе казано), че е от елфическо потекло, тъй като понякога вършел сред тях чудеса, свързани най-вече с любимите му игри на огъня; ала показвал тия вълшебства само за веселба и тяхна наслада без да търси от някого преклонение или послушание поради страх.

Другаде е разказано как след новото въздигане на Саурон той също се възвисил, та разкрил отчасти мощта си и като станал главна движеща сила на съпротивата срещу Саурон, най-сетне постигнал победа и чрез бдителност и дълъг труд довел всичко до края, що били замислили Валарите и Единствения над тях. Ала казват, че към края на задачата, за която бил дошъл, той пострадал жестоко, загинал и бил върнат за кратко време от бездната на смъртта — вече с бели одежди и преобразен в лъчезарен пламък (макар и забулен, освен в най-тежките мигове). А когато всичко отминало и Сянката на Саурон била унищожена, той заминал навеки отвъд Морето. Курунир пък бил низвергнат, безмерно унизен, и накрая загинал от десницата на потиснатия си роб; а духът му бил обречен да отлети незнайно накъде и вече не се завърнал към Средната земя, било то разголен или в телесни одежди.

Във „Властелинът на Пръстените“ единственото обобщение за Истарите е включено в уводната бележка към „Разказ за годините“ на Третата епоха от Приложение Б:

Когато отминали около хиляда години и първата сянка паднала над Зеленогор Велики, в Средната земя се появили Вълшебниците, наречени Истари. По-късно се заговорило, че идвали от Далечния Запад и били пратени да възпрат мощта на Саурон и да обединят всички, що имат сили за борба против него; но им било забранено да отвръщат на мощта му с мощ или да търсят власт над елфи и люде чрез сила и страх.

Затуй дошли под човешки облик, макар че не преживели младост, стареели съвсем бавно и владеели много умения и премъдрости. Пред малцина разкрили истинските си имена и използвали прозвищата, с каквито ги надарявали. Двамата най-възвишени от този орден (в който, казват, имало общо петима) били наричани от Елдарите Курунир, що означава „Сръчния майстор“, и Митрандир, сиреч „Сивия странник“; людете от Севера пък ги наричали Саруман и Гандалф. Курунир често пътувал из Изтока, но накрая се заселил в Исенгард. Митрандир бил най-близък приятел с Елдарите, бродел предимно из Запада и никога не си избрал постоянно жилище.

Следва очерк за съхранението на Трите елфически Пръстена, в който се казва, че Кирдан предал на Гандалф Червения Пръстен още при идването му през Морето в Сивите заливи („защото Кирдан виждал по-надалеч и по-надълбоко от всеки друг в Средната земя“).

 

 

Цитираният по-горе очерк за Истарите разкрива много подробности около тях и техния произход, които не се срещат във „Властелинът на Пръстените“ (а освен това съдържа някои странични, но твърде интересни сведения за Валарите, неотслабващата им грижа за Средната земя и осъзнаването на древната грешка; но не бихме могли да обсъждаме тук тези теми). Най-забележително е описанието на Истарите като „върховни събратя“ на Валарите и твърдението, че са били въплътени в човешки тела^[5]. Но заслужава също да се отбележи пристигането на Истарите в Средната земя по различно време; прозрението на Кирдан, че Гандалф е най-великият от тях; завистта на Саруман след откритието, че Гандалф притежава Червения Пръстен; възгледът, че Радагаст е изневерил на мисията си; двамата други безименни „Сини вълшебници“, които заминали на Изток заедно със Саруман, но за разлика от него вече не се завърнали към Западните земи; броят на Истарите от ордена (тук се твърди, че той бил неизвестен, но „главните“ от ония, които дошли в Севера на Средната земя, били петима); обяснението на имената Гандалф и Радагаст; и Синдаринската дума итрон, множествено число итрин.

 

 

Откъсът за Истарите в „За Всевластните Пръстени“ („Силмарилион“, стр. 388–89) съвпада почти дословно с цитирания по-горе текст от Приложение Б към „Властелинът на Пръстените“; той обаче съдържа и едно изречение, което подкрепя очерка за Истарите:

Най-висок сан имал Курунир и той пристигнал пръв, а подир него дошли Митрандир, Радагаст и други Истари, които обаче отишли по източните области на Средната земя и за тях не се споменава в тия легенди.

За жалост повечето останали ръкописи относно Истарите (като цяло) не са нищо повече от набързо надраскани и най-често нечетливи бележки. Голям интерес представлява обаче една кратка и трескаво изписана чернова на повествование, описващо съвета на Валарите, свикан вероятно от Манве („а може би той подирил съвет от Еру?“), на който било решено трима пратеници да тръгнат към Средната земя^[6]. „Кой ще замине? Защото те трябва да са могъщи, равни на Саурон, ала да пренебрегнат могъществото и да влязат в телесни одежди, та да застанат на равна нога с елфи и люде и тъй да спечелят доверието им. Ала туй ще ги застраши, ще замъгли мъдростта и познанията им, ще ги обърка със страхове, тревоги и плътска умора.“ Но само двамина излезли напред: Курумо, когото избрал Ауле, и Алатар, който бил пратен от Ороме. Тогава Манве запитал, къде е Олорин? А Олорин, що бил облечен сиво и тъкмо пристигал от пътешествие, седнал малко встрани от съвета и запитал какво иска Манве от него. Манве отвърнал, че иска Олорин да тръгне като трети пратеник в Средната земя (тук е отбелязано в скоби, че „Олорин обичал останалите там Елдари“, явно за да се обясни изборът на Манве). Но Олорин заявил, че е твърде слаб за подобна задача и се бои от Саурон. Тогава Манве казал, че тъкмо заради туй трябва да тръгне и че повелява на Олорин (следващото е нечетливо, но като че се различава думата „трети“). Ала тогаз Варда вдигнала очи и изрекла: „Не като трети“; и Курумо запомнил тия слова.

 

 

Бележката завършва със сведението, че по молба на Явана Курумо [Саруман] взел за спътник Айвендил [Радагаст], а Алатар бил придружен от своя приятел Паландо^[7].

 

 

На друг нечетливо надраскан лист, явно спадащ към същия период, се казва, че „Курумо трябвало да вземе Айвендил, понеже тъй искала Явана, съпругата на Ауле“. Има и неоформени таблици, свързващи имена на Истари и Валари: Олорин с Манве и Варда, Курумо с Ауле, Айвендил с Явана, Алатар с Ороме, и Паландо също с Ороме (но по-късно Паландо е прехвърлен към Мандос и Ниена).

 

 

В светлината на горецитирания кратък разказ тези връзки несъмнено означават, че всеки Валар е избрал своя Истар според присъщите му характеристики — а може би дори, че отделните Истари са спадали към „народа“ на съответния Валар, също както във „Валакуента“ („Силмарилион“, стр. 29) е казано за Саурон, че „отначало той бил един от Маярите на Ауле и познавал много от премъдростите на своите събратя“. Затова е твърде показателно, че именно Ауле избрал Курумо (Саруман). Няма и следа от обяснение защо явното желание на Явана да включи между Истарите някого, който дълбоко да обича нейните творения, е могло да бъде постигнато само като се нареди на Саруман да вземе Радагаст; същевременно намекът от очерка за Истарите, че Радагаст изневерил на задачата поради обичта си към живите твари в Средната земя, не се връзва напълно с факта, че именно затова е подбран от Явана. Освен това както в очерка за Истарите, така и в „За Всевластните Пръстени“ се казва, че Саруман е пристигнал пръв и самичък. От друга страна обаче, можем да открием известна следа от нежеланата компания на Радагаст в дълбокото презрение на Саруман към него, както го описва Гандалф пред Съвета на Елронд:

„Радагаст Кафявия! — изсмя се Саруман, вече без да крие подигравката. — Радагаст Укротителя на птици! Радагаст Наивника! Радагаст Глупака! Но все пак му стигна умът, за да изиграе ролята, която му отредих.“

Докато в очерка за Истарите се казва, че двамината, които потеглили към Изтока, нямали други имена, освен Итрин Луин, тоест Сините вълшебници (разбира се, в смисъл, че не са имали имена из Запада на Средната земя), тук те са наречени Алатар и Паландо и са свързани с Ороме, макар да няма и намек за причините на тази връзка. Може би (но това е само предположение) от всички Валари тъкмо Ороме най-добре е познавал далечните области на Средната земя, а Сините вълшебници са имали задачата да отпътуват към тези области и да останат там.

 

 

Тия записки несъмнено са се появили след завършването на първи том от „Властелинът на Пръстените“, но извън този факт не разполагам с никакви сведения за взаимната им връзка по онова време с очерка за Истарите^[8].

 

 

Не ми е известно за други ръкописи относно Истарите, освен някои много неясни и частично нечетливи бележки, съставени доста след предишната, вероятно през 1972 година:

Трябва да предположим, че те [Истарите] всички са били Маяри, тоест личности на „ангелско“ ниво, макар и не задължително от същия ранг. Маярите били „духове“, но владеели способността за превъплъщение и можели да възприемат „човешки“ (по-специално елфически) облик. За Саруман се казвало (включително и от самия Гандалф), че е главен сред Истарите — тоест по-високопоставен във Валинор, отколкото другите. Гандалф очевидно е бил следващ по ранг. Радагаст е представен като личност с далеч по-малко сила и мъдрост. За останалите двамина не се споменава в нито една публикувана творба, с изключение на намека за Петимата мъдреци в спора между Гандалф и Саруман [„Двете кули“, книга 3, глава 10]. А тия Маяри били пратени от Валарите в съдбовен момент от историята на Средната земя, за да укрепят съпротивата на заслабващите елфи от Запада и на непокварените западни люде, срещу които прииждали далеч по-огромни пълчища от Изтока и Юга. Вижда се, че всеки бил свободен да върши каквото желае при тази мисия; че не им било повелено и не се очаквало да действат заедно като малко ядро на сила и мъдрост; и че всеки имал различни сили и склонности, тъкмо поради които бил избран от Валарите.

Други ръкописи са посветени изцяло на Гандалф (Олорин, Митрандир). На гърба на самотния лист с описанието как Валарите са избрали Истарите се появява следният забележителен текст:

Елендил и Гил-галад били съюзници; ала туй бил „Последният съюз“ между елфи и люде. При окончателния разгром на Саурон елфите не се включили активно в бойните действия. Леголас вероятно е постигнал най-малко от Деветте Спътници. Галадриел, най-велика сред оцелелите Елдари в Средната Земя, била могъща преди всичко чрез своята мъдрост и добрина, като наставник и съветник в борбата, непокорима в своята съпротива (особено умствено и душевно), но неспособна на наказателно действие. В умален мащаб тя повтаряла отношението на Манве към всеобщото действие. Ала Манве дори след Падението на Нуменор и разрухата на стария свят, дори през Третата епоха, когато Блаженото царство било изнесено извън „Кръговете на света“, все пак не бил безучастен наблюдател. Очевидно от Валинор са дошли пратениците, наречени Истари (или Вълшебници), а сред тях и Гандалф, който се оказал водач и организатор както на отбраната, тъй и на нападението.

Кой е бил „Гандалф“? Казват, в по-късни дни (когато в Кралството пак надигнала глава сянката на злото) мнозина Верни от ония времена смятали, че сам Манве се е явил за сетен път като „Гандалф“, преди да се оттегли навеки в своята наблюдателница над Таникветил. (Според това поверие твърдението на Гандалф, че „на запад“ са го наричали Олорин, е било просто инкогнито, представяне под измислено име.) Аз (естествено) не знам каква е била истината, а и да знаех, би било грешка да говоря по-ясно от самия Гандалф. Ала не вярвам да е било тъй. Манве не ще слезе от Планината чак до Дагор Дагорат и самия Край, когато ще се завърне Мелкор^[9]. За да низвергне Моргот, той е изпратил своя вестоносец Еонве. Тогава нима за поражението на Саурон не би пратил някой по-дребен (ала все пак могъщ) дух от ангелския народ, без съмнение равен на Саурон по произход и ранг от самото начало, но не и повече? Олорин е било името му. Ала за Олорин никога не ще узнаем повече, отколкото е разкрил под облика на Гандалф.

Следват шестнайсет реда от поема с твърде своеобразен стих:

Искаш ли да чуеш // тайната премъдрост

за петима бродници // от страна далечна?

Един се завърна. // А другите нивга

във властта човешка // света не ще видят

чак до Ден Съдбовен // и Дагор Дагорат.

Как ги чу накрая — // тайните съвети

вечни Властелини // от Аман да пращат?

Пътят е забравен // що нататък води,

а със простосмъртни // Манве не говори.

От древния Запад // вятър го донесе

до ухо заспало // в тишина дълбока

под сенките нощни // да пристигнат вести

от страни незнайни // и древни епохи

през море от време // до будната мисъл.

Не ги е забравил // Кралят първороден.

В Саурон той виждал // бавната заплаха…

Тук има много подробности, свързани с основния въпрос относно грижите на Манве и Валарите за съдбините на Средната земя след Падението на Нуменор, но едно тяхно обсъждане би излязло извън целите на настоящата книга.

След думите „Ала за Олорин никога не ще узнаем повече, отколкото е разкрил под облика на Гандалф“ баща ми е добавил по-късно:

освен това, че Олорин е Върховноелфическо име и следователно трябва да му е дадено от Елдарите във Валинор или да представлява „превод“, предназначен да им подскаже нещо. Така или иначе, какъв е бил смисълът на това дадено или преведено име? Думата олор често се превежда като „мечта“ или „сън“, но това не се отнася (с много редки изключения) до човешките „мечти“, а още по-малко до сънищата. За Елдарите думата е обозначавала яркото съдържание както на техните спомени, така и на въображението им — всъщност е ставало дума за ясно-виждане на неща, които не съществуват в непосредствена близост. Но не само като идея, а като пълно въплъщение във форма и подробности.

Една отделна етимологична бележка дава подобно обяснение:

оло-с, видение, „фантазия“ — общо елфическо название на „мисловно творение“, което не съществува реално в Еа, но може да стане видимо и осезаемо чрез Умението (Карме) на Елдарите. Думата олос обикновено се прилага за красивите творения, служещи единствено на артистични цели (тоест, които не са създадени за заблуда или придобиване на власт).

Цитирани са думи, произлизащи от този корен: Куенийското олос, тоест „мечта, видение“, множествено число олози/олори; ола- — „мечтая“; олоста — „мечтателен“. По-нататък се споменава Олофантур, по-ранното „истинско“ име на Лориен — Валара, който бил „повелител на сънищата и мечтите“, по-късно в „Силмарилион“ променено на Ирмо [също както Нуруфантур се е превърнал в Намо (Мандос); но във „Валакуента“ е оцеляло общото име на тия двама „братя“ — Феантури]:

Този анализ на думите олос и олор очевидно е трябвало да бъде свързан с откъса от „Валакуента“ („Силмарилион“, стр. 28), където се казва, че Олорин живеел във Валинорския Лориен и че

макар да обичал елфите, той бродел сред тях невидим или под форма близка до тяхната, тъй че не знаели те откъде идват прелестните видения и мъдрите мисли, що сам Олорин влагал в сърцата им.

В един по-ранен вариант на този пасаж се споменава, че Олорин бил „съветник на Ирмо“ и че в сърцата на онези, който го слушали, се разбуждали мисли „за прекрасни неща, що още не съществували, ала тепърва можело да се сътворят за прослава на Арда“.

 

 

В дълга бележка се разяснява онзи откъс от „Двете кули“ (книга 4, глава 5), където Фарамир преповтаря в Хенет Анун думите на Гандалф:

Много са имената ми в разни страни. Митрандир сред елфите, Таркун за джуджетата; Олорин бях на младини в забравения Запад^[10], на Юг — Инканус, на Север — Гандалф; на Изток не ходя.

Тази бележка е писана преди второто издание на „Властелинът на Пръстените“ през 1966 г. и гласи:

Не е ясно точно кога е пристигнал Гандалф. Той дошъл през Морето, явно горе-долу по същото време, когато за пръв път се забелязали признаци за новото въздигане на „Сянката“ — поява и разпространение на зли твари. Но през второто хилядолетие на Третата епоха името му рядко се споменава в летописи и документи. Вероятно дълго е скитал (под променен облик), без да взима участие в дела и събития, като само е изучавал сърцата на елфи и люде, които някога са се противопоставили и все още биха могли да се противопоставят на Саурон. Съхранено е личното му твърдение (или вариант, така или иначе останал недоразбран), че на младини в далечния Запад се е наричал Олорин, но елфите му дали името Митрандир (Сивия странник), джуджетата — Таркун (което казват, че означавало „Човекът с жезъла“), на Юг — Инканус, на Север — Гандалф, а „на Изток не ходя“.

Под „Запад“ тук очевидно се подразбира далечният Запад отвъд Морето, а не някоя област от Средната земя; името Олорин е Върховноелфическо по форма. „Север“ би трябвало да означава северозападните области на Средната земя, из които повечето обитатели останали непокварени от Моргот и Саурон. В тези области щяло да има най-силна съпротива срещу оцелялото след Врага зло или срещу неговия слуга Саурон, ако той се завърнел отново. Естествено, границите на тази област били твърде неопределени; източният й предел минавал приблизително по река Карнен до сливането с Келдуин (Тичащата река), после до Нурнен и оттам на юг до древните владения на Южен Гондор. (Първоначално в тези рамки се включвал дори и Мордор, който, макар да се намирал извън предишните Сауронови владения „на Изток“, бил окупиран като целенасочена заплаха срещу Запада и Нуменорците.) Така „Северът“ включва цялата тази огромна област: приблизително от Лунния залив до Нурнен и от Карн Дум до древните южни граници между Гондор и Близък Харад. Гандалф никога не е пътувал отвъд Нурнен.

Този кратък откъс е единственото оцеляло свидетелство за негови пътешествия из по-далечния Юг. Арагорн твърди, че е прониквал до „далечните земи на Рун и Харад, където звездите са чужди“ („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 2)^[11]. Не бихме могли да предположим, че и Гандалф е сторил същото. Тия легенди са обединени около Севера — защото е представено като исторически факт, че борбата срещу Моргот и неговите слуги обхващала главно северните и по-специално северозападните области на Средната земя, тъй като елфите, а след тях и бягащите от Моргот люде неизбежно са се придвижвали на запад, към Блаженото царство, и на северозапад, където бреговете на Средната земя достигали най-близко до Аман. Поради всичко това Харад, тоест „Юг“ е твърде неясно понятие и макар преди Падението си Нуменорците да са изследвали бреговете на Средната земя далече на юг, селищата им отвъд Умбар са били постепенно завзети от местното население, или пък — тъй като Саурон покварил създателите им още в Нуменор — станали враждебни и се присъединили към Сауроновите владения. Но южните области, които поддържали връзки с Гондор (и гондорците ги наричали просто Харад, тоест „Юг“ Близък или Далечен) вероятно са били по-подходяща почва за „съпротива“, а и там Саурон разгърнал най-трескава дейност през Третата епоха, понеже от ония места черпел човешка сила за борбата си срещу Гондор. Изглежда напълно възможно Гандалф да е пътувал из тези области през ранните дни на своите дела.

Но „Северът“ си оставал негова основна територия, особено северозападните области на Линдон, Ериадор и Андуинската долина. Първоначалните му съюзници са били Елронд и северните Дунеданци (Скиталците). Типична за него била обичта към „Полуръстовете“, тъй като в своята мъдрост предугаждал бъдещия им велик принос и същевременно разбирал техните вродени достойнства, Гондор привличал по-малко вниманието му по същата причина, която го правела най-интересен за Саруман — тази страна била център на мъдрост и мощ. Нейните потомствени владетели и техните традиции безрезервно се опълчвали срещу Саурон, най-вече в политическо отношение — кралството им възникнало като пряка заплаха срещу него и можело да съществува само докато го отблъсквало с въоръжена сила. Гандалф не намирал начин да насочва или поучава горделивите гондорски управници и едва в упадъка на тяхната власт, когато вече били пречистени чрез доблест и вярност на една привидно загубена кауза, той започнал да проявява дълбок интерес към тях.

Името Инканус изглежда „чуждо“ — нито Западняшко, нито елфическо (Синдаринско или Куенийско), нито пък може да се обясни чрез някой от съхранените езици на северните люде. Една бележка в Книгата на Тана твърди, че е Куенийски вариант на дума от езика на Харадримите, означаваща просто „северен съгледвач“ (Инка+нус)^[12].

Гандалф е просто заместване на истинското име в английското повествование, извършено по същия начин, както при имената на хобити и джуджета. Всъщност това е истинско норвежко име (среща се като име на едно от джуджетата във „Вьолуспа“)^[13], което използвах, понеже вероятно съдържа корена гандр — жезъл, особено такъв, използван при „магия“ — и би могло да означава „елфически мъдрец с (магически) жезъл“. Гандалф не бил от елфите, но хората биха го свързали с тях, понеже навсякъде се знаело за неговата дружба с елфическите племена. Тъй като се приписва на „Севера“ като цяло, Гандалф вероятно би трябвало да представлява Западняшко име, но с елементи от елфическите езици.

Съвсем различен възглед за смисъла на Гандалфовите думи „на Юг — Инканус“ и за произхода на името срещаме в бележка от 1967 година:

Остава твърде неясно какъв смисъл е вложен в понятието „Юг“. Гандалф отричал някога да е посещавал „Изтока“, но всъщност изглежда, че е ограничил пътешествията и делата си само до западните земи, населени от елфи и хора, които като цяло били враждебно настроени към Саурон. Във всеки случай би било неправдоподобно да допуснем, че някога е пътувал или оставал задълго в Харад (още по-малко в Далечен Харад!), та да получи специално име в чуждите езици на тия слабо познати области. Следователно Югът би трябвало да означава Гондор (в най-широкия смисъл на тия земи през разцвета на кралството). Но по време на настоящия разказ Гандалф винаги бива наричан в Гондор с името Митрандир (от хората с висок пост или нуменорско потекло като Денетор, Фарамир и др.). Това име е Синдаринско и неведнъж се споменава, че го използват елфите; но високопоставените люде в Гондор знаели и говорели този език. „Народното“ име на Западняшки или Общ език очевидно е означавало „Сивоплащ“, но тъй като било измислено отдавна, се съхранило в архаична форма. Може би го срещаме при името Гандалф Сиводомни, използвано от Еомер в Рохан.

Тук баща ми стига до извода, че „на Юг“ се отнася до Гондор и че Инканус (също като Олорин) е Куенийско име, но създадено в Гондор през по-ранни времена, когато Куенийският език все още се използвал широко от мъдреците и летописците, както е било и в Нуменор.

В „Разказ за годините“ е казано, че Гандалф се появил из Запада към началото на единайсети век от Третата епоха. Ако допуснем, че отначало е посещавал Гондор достатъчно често и задълго, та да получи там име или имена — например по времето на Атанатар Алкарин, около 1800 години преди Войната за Пръстена — би било възможно да възприемем Инканус като Куенийско име, което впоследствие било забравено и се помнело само от мъдреците.

В светлината на това предположение се предлага произход на името от Куенийските съставки ин(ид)-, тоест „ум“ и кан- — „повелител“, особено в думи като кано, кану — „владетел, управник, вожд“ (по-късно това е втората частица на имената Тургон и Фингон). В тази бележка баща ми се позовава на латинската дума инканус, тоест „сивокос“, по такъв начин, сякаш намеква, че при написването на „Властелинът на Пръстените“ името е произлязло точно от нея, което би било твърде изненадващо, ако наистина е вярно; в края на анализа той отбелязва, че съвпадението между Куенийското име и латинската дума трябва да бъде разглеждано по същия начин, както и съвпадението на Синдаринското Ортанк, тоест „раздвоен връх“, с англосаксонската дума орпанк — „хитроумно устройство“, което е превод на истинското име в езика на Рохиримите.