Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (17) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Приложение

1

В ръкописи, свързани с настоящия текст, могат да се открият допълнителни подробности относно воеводите на Пределите през 3019 година и след края на Войната за Пръстена.

Воевода на Пределите (или Ездитните предели) било най-високото военно звание и титла на кралските пълководци (обикновено трима), ръководещи войски от напълно въоръжени и обучени Конници. Военният окръг на Първия воевода обхващал столицата Едорас и околните кралски владения (включително Черноденската долина). Той командвал Конниците на Едораския сбор, мобилизирани от този окръг и от някои области на Западните и Източните предели^[1], които се намирали по-близо до Едорас. Вторият и Третият воевода получавали войски в зависимост от потребностите на дадения момент. В началото на 3019 година главната заплаха идвала от Саруман и кралският син Теодред като Втори воевода поел командването на Западните предели с главен гарнизон в Шлемово усое; кралският племенник Еомер бил определен за Трети воевода и управлявал Източните предели с база в родното си място — Алдбург в областта Диплище^[2].

По времето на Теоден мястото на Пръв воевода било свободно. Той получил престола още млад (на трийсет и две години), енергичен, войнствен и прославен ездач. Ако се случела война, можел сам да командва Едораския сбор; но кралството му живяло в мир дълги години и той извеждал Сбора и личната си стража само на учения и паради; ала от детството до старостта му разбудената сянка на Мордор ставала все по-мрачна. През този мирен период Конниците и останалите бойци от Едораския гарнизон били командвани от предводител с ранга на воевода (от 3012 до 3019 г. това бил Елфошлем). Когато над Теоден сякаш натегнала преждевременна старост, положението не се променило, тъй че не съществувало ефективно централно ръководство — ситуация, поощрявана всячески от съветника Грима. Поради болнавост и немощ кралят рядко напускал двореца, та свикнал да дава заповеди на капитана на стражата Хама, на Елфошлем и дори на воеводите чрез посредничеството на Грима Змийския език. Макар и неохотно, тия заповеди били изпълнявани в Едорас. Що се отнася до битките, когато започнала войната със Саруман, Теодред поел командването на своя глава. Той свикал Едораския сбор и прехвърлил голяма част от Конниците начело с Елфошлем към Сбора на Западните предели, за да помогнат срещу нашествието.

По време на война или вражеска заплаха всеки Воевода на Пределите имал под свое командване като част от своя „гарнизон“ (тоест мобилизиран около неговата база) един еоред в пълна бойна готовност и при необходимост можел да го използва както намери за добре. Точно така постъпил Еомер^[3]; но повдигнатото от Грима обвинение срещу него било, че в този случай кралят му забранил да откъсва войските на Източните предели от недостатъчно защитения Едорас; че знаел за нещастието край Бродовете на Исен и гибелта на Теодред още преди да подгони орките из далечния Волд; и че въпреки изричната заповед пуснал чужденци да се движат свободно, като дори им услужил с коне.

След гибелта на Теодред командването в Западните предели (отново без заповед от Едорас) поел Еркенбранд, владетел на Усоева котловина и много други западни земи. Както много други благородници, на младини той служил като офицер от кралската стража, но вече отдавна не бил в нея. Все пак си оставал пръв човек на Западните предели и след като над народа му надвисвала заплаха, имал правото и задължението да сбере всички годни за военна служба и да отблъсне нашествието. Затова поел и командването над Конниците от Западния сбор; но Елфошлем останал независим начело на Конниците от Едораския сбор, които Теодред призовал на помощ.

След като Гандалф изцелил Теоден, положението се променило. Кралят отново поел военната власт в ръцете си. Еомер бил върнат на длъжност като Пръв воевода в пълния смисъл на думата, готов да поеме командването, ако кралят падне убит или загуби сили; официалната титла обаче не се използвала и в присъствието на краля той можел само да го съветва, без да издава заповеди. В действителност ролята му до голяма степен напомняла тази на Арагорн — могъщ и страшен боец от спътниците на краля^[4].

Когато в Черноденската долина бил свикан всеобщият Сбор и вече имало относителна яснота около предстоящия път и бойния ред^[5], Еомер запазил тази си роля в близост до краля (като командир на челния еоред от Кралската стража) и като пръв негов съветник. Елфошлем станал Воевода на Пределите и застанал начело на първия еоред от Източния сбор. Гримболд (за когото дотогава не се споменава в повествованието) изпълнявал неофициално задълженията на Трети воевода и командир на Западния сбор^[6]. Гримболд загинал в битката сред Пеленорските поля и Елфошлем станал пръв военачалник на новия крал Еомер; когато Еомер потеглил към Черната порта, Елфошлем останал като командир на всички Рохирими в Гондор и отблъснал нашествието на вражеската армия в Анориен („Завръщането на краля“, книга 5, края на девета и началото на десета глава). Той е споменат като един от главните участници в коронацията на Арагорн (пак там, книга 6, глава 5).

Записано е, че след погребението на Теоден, когато Еомер се заел да възстанови реда в кралството, Еркенбранд станал Западен воевода, а Елфошлем — Източен воевода и тези звания се запазили вместо Втори и Трети воевода, за да бъдат равнопоставени. По време на война чрез специална заповед се определял кралски заместник — носителят на тази титла управлявал страната докато кралят бил на поход с войската, или поемал военното командване, ако по някакви причини се налагало кралят да остане в двореца. В мирно време длъжността се въвеждала само когато кралят отстъпвал властта си поради заболяване или старост; естествено, в такъв случай я поемал престолонаследникът, ако бил навършил пълнолетие. Но във военно време Съветът не допускал стар крал да изпраща сина си на битка извън границите, ако нямал поне още един наследник.

2

При обсъждането на противоречията между двамата пълководци за значението на Бродовете, към текста е приложена дълга допълнителна бележка. Първата й част до голяма степен преповтаря сведения, изложени другаде, но сметнах за най-уместно да я приведа изцяло.

В древни времена югоизточните предели на Северното кралство минавали по Сивталаз; западните предели на Южното кралство стигали до Исен. До земите между тях (наречени Енедваит или „средна област“) достигнали малцина Нуменорци и нито един не се заселил там. През дните на Кралете тия земи били част от Гондорското кралство^[7], но се смятали за незначителни и служели единствено за охрана и поддръжка на големия Кралски път. Той стигал от Осгилиат и Минас Тирит чак до Форност далече на север, пресичал Бродовете на Исен и минавал през Енедваит, като се придържал към възвишенията из центъра и на североизток, преди да слезе към западните области около долното поречие на Сивталаз, където пресичал мочурищата по издигнато шосе и достигал големия Тарбадски мост. По онова време областта била слабо населена. Из блатата край устията на Сивталаз и Исен живеели няколко племена на ловци и рибари, наричани „Диви люде“, но сходни по външност и говор с Друедаините от горите в Анориен^[8]. По западното подножие на Мъгливите планини живеели разпилени потомци на хората, наречени по-късно от Рохиримите Дунеземци — мрачни люде, досущ като древните племена от долините на Бялата планина, върху които паднало проклятието на Исилдур^[9]. Те мразели Гондор, но макар да не им липсвала храброст и решителност, били твърде малобройни, а и твърде се бояли от мощта на Кралете, та не смеели да ги нападат, нито пък да откъснат очи от Изтока, откъдето идвали всичките им беди. Както всички народи в Арнор и Гондор, Дунеземците пострадали от Страшната чума през 1636–1637 г. на Третата епоха, но все пак значително по-леко, тъй като живеели уединено и рядко общували с други племена. Когато свършило времето на Кралете (1975–2050) и започнал упадъкът на Гондор, те на практика престанали да бъдат негови поданици; Кралският път през Енедваит бил занемарен, а Тарбадският мост рухнал и на негово място останал опасен брод. Границите на Гондор минавали по Исен и Каленардонския пролом (както го наричали тогава). Проломът се охранявал от крепостите Агларонд (Рогоскал) и Ангреност (Исенгард), а около Бродовете на Исен, единствения удобен път към Гондор, винаги имало стража, готова да отблъсне нашествие от „Дивите земи“.

Но по време на Тревожния мир (от 2063 до 2460 г.) населението из Каленардон намаляло — година подир година най-енергичните отивали на изток да отбраняват границите по Андуин; ония, които оставали, се превръщали в неуки селяни, откъснати от тревогите на Минас Тирит. Крепостните гарнизони не се обновявали и останали да зависят от местни потомствени вождове, в жилите на чиито потомци течала все по-смесена кръв. Защото Дунеземците потайно и упорито се прехвърляли отвъд Исен. Тъй било, когато атаките откъм Изтока срещу Гондор се подновили, а орки и източни пришълци нахлули в Каленардон и обсадили крепостите, които едва ли щели да устоят задълго. Тогава дошли Рохиримите и подир Еорловата победа сред Полето на Келебрант през 2050 година неговият многоброен и войнствен народ навлязъл с несметните си табуни в Каленардон, та унищожил или прогонил източните нашественици. Наместникът Кирион им отстъпил Каленардон, който занапред бил наречен от тях Ездитни предели, а от гондорците — Роханд (по-късно Рохан). Рохиримите незабавно пристъпили към заселване на областта, макар че през царуването на Еорл все още имало нападения по източните им граници покрай Емин Муил и Андуин. Но по времето на Брего и Алдор Дунеземците отново били разбити и изтласкани отвъд Исен, а около Бродовете имало зорка охрана. Тъй Рохиримите си спечелили омразата на Дунеземците, която не стихнала чак до далечното бъдеще, когато се завърнал кралят. Случело ли се Рохиримите да отслабнат или да ги сполети беда, Дунеземците подновявали нападенията си.

Нямало по-вярно спазван съюз между два народа от този на Гондор и Рохан според Клетвата на Кирион и Еорл; а и нямало по-подходящи пазители за Роханската степ от волните Конници. И все пак владенията им имали една сериозна слабост, както проличало най-ясно през дните на Войната за Пръстена, когато тя едва не довела до гибелта на Рохан и Гондор. Дължала се на много причини. Преди всичко на туй, че Гондор вечно гледал на изток, откъдето идвали всичките му беди; Наместниците смятали за дреболия враждата с „дивите“ Дунеземци. Друга причина се кореняла в това, че Наместниците държали под своя лична власт кулата Ортанк и крепостта Исенгард (Ангреност); ключовете на Ортанк се съхранявали в Минас Тирит, кулата била затворена, а Исенгард се охранявал само от наследствен гондорски вожд и малобройното му племе, към което се присъединили потомците на гарнизона от Агларонд. Крепостта там била възстановена с помощта на гондорски зидари и поверена на Рохиримите^[10]. Оттам се осигурявали бранители за Бродовете. Обикновено селищата им били в подножието на Белите планини и из долините на юг. Към северните покрайнини на Западния предел отивали рядко и само по необходимост, тъй като се бояли от дебрите на Ветроклин (Ентолес) и навъсените стени на Исенгард. Избягвали „Господаря на Исенгард“ и неговия потаен народ, понеже смятали, че там се занимават с черна магия. А посещенията на пратеници от Минас Тирит в Исенгард ставали все по-редки, додето накрая съвсем престанали; изглежда, сред безбройните си грижи Наместниците забравили за Кулата, макар и да пазели ключовете й.

Ала западната граница и поречието на Исен зависели от Исенгард и древните гондорски крале очевидно добре са разбирали това. Исен се спускал надолу от своите извори по източната стена на Исенгардския пръстен и когато поемал на юг, все още бил млада река, та не представлявал сериозна преграда срещу нашествие въпреки своите буйни и учудващо студени води. Но на запад от Исен се отваряла Голямата порта на Ангреност и ако в крепостта имало сигурен гарнизон, само могъща вражеска сила можела да навлезе в Западния предел. Освен туй в сравнение с Агларонд, Ангреност бил два пъти по-близо до Бродовете, към които от Портата водел удобен път, минаващ предимно по равна местност. Ужасът, що витаел около могъщата Кула и страхът от сумрака на Ветроклин зад нея можел донякъде да опази крепостта, но ако бъдела занемарена и обезлюдена, както станало по-късно по време на Наместниците, тая защита нямало да трае дълго.

И наистина се оказало тъй. По времето на крал Деор (от 2699 до 2718 г.) Рохиримите открили, че не е достатъчно да охраняват Бродовете. Тъй като нито Рохан, нито Гондор обръщал внимание на онова кътче от кралството, едва много по-късно узнали какво се случило там. Родът на гондорските вождове в Ангреност се прекъснал и командването на крепостта попаднало у семейство от простолюдието. Казват, че в жилите на тия хора отдавна течала смесена кръв и те били по-благосклонни към Дунеземците, отколкото към „дивите Северняци“, които им отнели земите; от далечния Минас Тирит изобщо не се интересували. След смъртта на крал Алдор, който прогонил последните Дунеземци и дори организирал наказателен поход из земите им в Енедваит, Дунеземците с тайната помощ на Исенгард и прикрито от Рохан почнали пак да се промъкват към северните краища на Западния предел, като създавали селища из планинските долини на запад и изток от Исенгард и дори в южните покрайнини на Ветроклин. При царуването на Деор те вече не криели своята враждебност и нападали табуните на Рохиримите из Западния предел. За Рохиримите скоро станало ясно, че тия нападатели не са прекосили Исен през Бродовете или нейде на юг, защото наоколо имало охрана^[11]. Затова Деор повел военен поход на север и там го пресрещнала войска от Дунеземци. Разбил ги; но с покруса открил, че и Исенгард е враждебен. Като си мислел, че е отървал Исенгард от вражеска обсада, той пратил към Портите вестоносци с дружески слова, ала Портите били затворени и иззад тях не дошъл друг отговор, освен рояци стрели. Както станало известно след време, приетите като приятели Дунеземци завладели Исенгардския пръстен и избили малцината потомци на древната стража, които (за разлика от мнозинството) не желаели да се смесят с Дунеземското племе. Деор незабавно пратил вест до Наместника в Минас Тирит (през 2710 година това бил Егалмот), ала той не могъл да изпрати помощ и Дунеземците продължили да владеят Исенгард, додето подир Дългата зима (2758–2759 г.) мнозина от тях измрели от глад, та били принудени да се предадат на Фреалаф (впоследствие пръв крал от Втората династия). Но Деор нямал достатъчно сили за щурм или обсада на Исенгард, затова още дълги години Рохиримите били принудени да държат силни кавалерийски отряди из северните области на Западния предел; тъй било до големите нашествия през 2758 година^[12].

Поради всичко това е напълно разбираемо, че когато Саруман предложил да поеме ръководството над Исенгард, за да го възстанови като част от западната отбрана, идеята била подкрепена единодушно от крал Фреалаф и Наместника Берен. След като Саруман се настанил в Исенгард и Берен му предал ключовете на Ортанк, Рохиримите се завърнали към предишната си задача да охраняват Бродовете на Исен като най-уязвима точка по западните им граници.

Едва ли може да има съмнение, че Саруман е предложил това напълно искрено, или поне с доброто желание да осигури отбраната на Запада, стига само да бъде пръв ръководител на тази отбрана и да стои начело на пълководците. Той бил мъдър и ясно разбирал, че както чрез своето положение, така и чрез могъществото си, Исенгард е изключително важен. Линията на Исен, хваната в клещи между Исенгард и Рогоскал, създавала сигурна защита срещу нашествие откъм Изтока (независимо дали е подстрекавано и ръководено от Саурон или някого другиго) — тъй се осуетявали всякакви опити за обкръжаване на Гондор или нахлуване в Ериадор. Ала накрая той се отдал на злото и се превърнал във враг; но макар че получавали вести за растящата му злоба към тях, Рохиримите продължавали да насочват защитата си предимно към Бродовете, додето откритото нападение на Саруман не им доказало, че Бродовете не ще са от полза без подкрепата на Исенгард, а във война срещу него стават напълно излишни.