Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (16) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

V
Сраженията край Бродовете на Исен

Най-главната пречка за лесното завладяване на Рохан от Саруман представлявали Теодред и Еомер; те били храбри мъже, верни на краля и високо ценени от него като негов единствен син и племенник; и сторили всичко възможно, за да ограничат влиянието, което придобил Грима, когато здравето на краля почнало да се влошава. Това се случило в началото на 3014 г., когато Теоден бил на шейсет и шест години; следователно заболяването му би могло да се дължи на естествени причини, макар че Рохиримите обикновено живеели до осемдесет и повече години. Но може и да е било предизвикано или подсилено от Грима чрез някакви коварни отрови. Във всеки случай, чувството за слабост и зависимост от Грима се пораждало у Теоден най-вече поради лукавите и изкусни намеци на злия съветник. Той целенасочено оклеветявал главните си противници пред Теоден и правел всичко възможно, за да се отърве от тях. Да ги настрои един срещу друг се оказало невъзможно — преди своята „болест“ Теоден бил обичан както от своите близки, така и от народа си, тъй че Теодред и Еомер останали непоклатимо верни на краля въпреки привидното му старческо оглупяване. Освен това Еомер не бил амбициозен и изпитвал към Теодред (с тринайсет години по-възрастен от него) уважение и обич, отстъпваща единствено на обичта към неговия осиновител^[1]. Тогава Грима се опитал да убеди Теоден в някакви противоречия между тях, представяйки Еомер като командир, който жадува за лична власт и върши всичко на своя глава, без да се посъветва с краля или неговия наследник. В това отношение имал известни успехи и те дали своите плодове, когато Саруман най-сетне успял да погуби Теодред.

Когато в Рохан пристигнали ясни вести за битките край Бродовете, всички разбрали, че Саруман е дал изрична заповед Теодред да бъде убит на всяка цена. При първото сражение най-свирепите му бойци се хвърлили в безмилостен щурм срещу Теодред и неговата стража, без да обръщат внимание на каквото и да било друго в битката, която иначе можела да завърши с далеч по-тежък разгром на Рохиримите. Когато Теодред най-сетне рухнал мъртъв, вражеският военачалник (несъмнено по заповед) сякаш се задоволил с това и Саруман допуснал пагубната за него грешка да не хвърли в боя свежи сили, за да започне масирано нашествие в Западния предел^[2]; но за това отлагане допринесла и доблестта на Гримболд и Елфошлем. Ако нахлуването в Западния предел било започнало пет дни по-рано, подкрепленията от Едорас щели да бъдат обкръжени и смазани сред откритата равнина далеч преди да се доберат до Шлемово усое; а може би дори Едорас щял да бъде нападнат и превзет преди завръщането на Гандалф^[3].

Казано бе, че доблестта на Гримболд и Елфошлем допринесла за забавянето на Саруман, което се оказало пагубно за него. И разказаното дотук вероятно подценява тяхната роля.

Течението на Исен се спускало бързо от изворите над Исенгард, но из равнините на Пролома ставало по-бавно и завивало на запад; оттам, вече дълбока и буйна, реката слизала по дълги склонове към крайбрежните низини между Гондор и Енедваит. Точно над този западен завой се намирали Бродовете на Исен. Там реката била широка и плитка, та се разделяла на два ръкава около голямо плоско островче от чакъл и камъни, които водите довличали откъм север. Само на онова място, южно от Исенгард, можела да премине голяма войска с конница и тежко въоръжение. Затова Саруман имал голямо предимство: можел да спусне ордите си едновременно по левия и десния бряг, за да нападне от две страни, ако завари охрана при Бродовете. При необходимост войските му по западния бряг можели бързо да се оттеглят към Исенгард. От друга страна, Теодред можел да прати бойци през Бродовете, за да нападнат частите на Саруман или поне да отбраняват западното предмостие; но при поражение те нямали накъде да отстъпят, освен обратно през Бродовете, гонени от врага, който можел да ги пресрещне и на другия бряг. На юг и на запад нямало път към дома^[4], освен ако били добре подготвени за дълъг поход из Западен Гондор.

Нападението на Саруман не било непредвидено, ала връхлетяло по-рано, отколкото го очаквали. Съгледвачите на Теодред го били предупредили за струпване на войски пред Портите на Исенгард, най-вече (както изглеждало) по западния бряг на Исен. Затова той струпал по източния и западния подход към Бродовете най-яките пехотинци от опълчението на Западния предел. Като оставил на източния бряг три отряда Конници заедно с резервните коне, сам той превел от другата страна главните си кавалерийски сили — осем отряда и група стрелци — с намерението да разбие Сарумановата армия преди да се е подготвила.

Но Саруман не бил разкрил нито своите намерения, нито истинската си мощ. Войската му вече била в движение. На около двайсет мили северно от Бродовете Теодред срещнал челните им отряди и ги разпръснал с жестока сеч. Но когато препуснал да атакува основната част на армията, срещнал люта съпротива. Всъщност врагът бил подготвил именно за такъв случай укрепени позиции зад окопи, отбранявани от копиеносци, тъй че Теодред с първия еоред трябвало да спре и едва не попаднал в обкръжение, защото от Исенгард към западния му фланг прииждали нови части.

От тежкото положение го измъкнало идването на следващите отряди; но като погледнал на изток, обзело го отчаяние. Утрото било мрачно и мъгливо, но сега западният вятър отблъсквал мъглите през Пролома и Теодред съзрял как далече на изток към Бродовете бързат вражески войски, за чиято сила можел само да гадае. Незабавно дал сигнал за отстъпление. Добре обучените Конници изпълнили заповедта сръчно и почти без загуби; но не успели да се откъснат от неприятеля, защото често трябвало да спират докато последните в колоната под ръководството на Гримболд отблъсквали най-свирепите преследвачи.

Когато Теодред се добрал до Бродовете, денят вече гаснел. Той оставил Гримболд да командва гарнизона на източния бряг, подсилен с петдесет спешени Конници. Всички останали заедно с конете пратил отвъд реката, но сам с отряда си заел позиция на островчето, за да отбранява отстъплението на Гримболд, ако врагът го изтласка назад. Едва успял да стори всичко това, когато дошла бедата. Източното крило на Саруман налетяло с неподозирана бързина; то било по-малко от западното, но далеч по-опасно. Най-отпред препускали дунеземски конници и огромна орда от страховитите орки-вълкоездачи, що всявали ужас у конете^[5]. Зад тях идвали два батальона свирепи Уруки с тежко въоръжение, обучени да преодоляват бързо големи разстояния. Конниците и вълкоездачите налетели върху табуна, та избили част от конете и разпилели останалите. Гарнизонът по източния бряг бил пометен от изненадващия щурм на урукските пълчища, а конниците, които току-що идвали от западния бряг, се оказали неподготвени и въпреки отчаяната си съпротива трябвало да отстъпят покрай Исен, преследвани от Уруките.

Щом врагът завладял източната страна на Бродовете, появил се отряд от хора или човеци-орки (очевидно подготвени за целта) — жестоки, бронирани и въоръжени с топори. Те се втурнали към островчето и го нападнали от двете страни. В същото време на запад Гримболд бил атакуван от Сарумановите войски, слезли по другия бряг. Когато се озърнал на изток, стреснат от звънтенето на оръжие и грозните победоносни крясъци на орките, той видял, че враговете с топори изтласкват бранителите към малката могилка в средата на островчето и чул мощния глас на Теодред: Насам, Еорлинги!. Гримболд тутакси викнал най-близките бойци и се втурнал нататък. Но било вече късно. Докато наближавал, Теодред рухнал посечен от грамаден човек-орк. Гримболд пронизал врага и застанал над тялото на Теодред, като го мислел за мъртъв; и сам скоро щял да падне до него, ако не бил пристигнал Елфошлем.

В отговор на Теодредовата молба Елфошлем препускал по пътя от Едорас заедно с четири конни отряда; очаквал сражение, ала не преди да са минали няколко дни. Но близо до мястото, където степният път се сливал с този от Усоева котловина^[6] съгледвачите от десния фланг му съобщили, че са зърнали из полето двама вълкоездачи. Усещайки нещо нередно, той не завил към Шлемово усое, където възнамерявал да прекара нощта, а препуснал още по-бързо към Бродовете. От това място степният път завивал на северозапад, но щом се изравнявал с Бродовете, отново рязко тръгвал на запад и след около две мили достигал реката. Тъй Елфошлем не дочул и не видял нищичко от схватката между отстъпващия гарнизон и Уруките южно от Бродовете. Слънцето било залязло и денят вече гаснел, когато той наближил последния завой, та срещнал подплашени коне и неколцина бегълци, що му разказали за бедата. Макар че конете и бойците му били изтощени, той се втурнал напред по правия път и щом зърнал източния бряг, дал заповед за атака.

Сега дошъл ред на исенгардските орди да се изненадат. Те дочули гръмотевичен тътен на копита и зърнали откъм помръкващия изток да се задава като черна сянка несметна армия (поне така им се сторило) и най-отпред препускал Елфошлем, а до него се развявало бяло знаме, за да упътва по-задните редици. Малцина помислили за отбрана. Повечето избягали на север, гонени от два отряда на Елфошлем. Другите получили заповед да слязат от конете и да охраняват източния бряг, а сам командирът със своите хора препуснал към островчето. Сега враговете попаднали в клещи между оцелелите бранители и атаката на Елфошлем, а двата бряга все още били в ръцете на Рохиримите. Опитали да се бият, ала накрая паднали до един. Без да губи време, Елфошлем се хвърлил към могилката и заварил там Гримболд да отбранява тялото на Теодред от двама грамадни секироносци. Елфошлем съсякъл единия, а другият паднал под меча на Гримболд.

Тогава се навели да вдигнат тялото и открили, че Теодред все още диша; но преди смъртта си успял само да промълви: Оставете ме да лежа тук… да пазя Бродовете додето пристигне Еомер! Паднала нощ. Нейде дрезгаво изсвирил рог и настанала тишина. Нападението по западния бряг престанало и врагът се стопил в тъмнината. Рохиримите удържали Бродовете на Исен, ала с цената на тежки загуби както в хора, тъй и в коне; кралският син бил мъртъв и оставали без водач, а не знаели какво ще ги сполети тепърва.

Когато след студена и безсънна нощ изгряла мъглива зора, от исенгардските нашественици нямало друга следа, освен купища трупове на полесражението. Вълци виели в далечината, чакайки живите да си отидат. Мнозина прогонени от внезапния вражески щурм почнали да се завръщат — някои все още били в седлата, други водели заловени коне. Не след дълго пристигнали изтощени, но в боен строй и онези конници, които били отблъснати южно покрай реката от батальона черни Уруки. Те нямали кой знае какво ново да разкажат. Предната вечер спрели на един нисък хълм и се подготвили за отбрана. Макар че тъй отвличали част от вражеската сила, по-нататъшното отстъпление на юг без запаси им се струвало безнадеждно. Уруките отбивали всеки опит за пробив на изток и ги изтласквали към враждебните земи на Дунеземците. Но когато Конниците се приготвили да посрещнат нощната им атака, ненадейно засвирил рог; и скоро открили, че неприятелят е изчезнал. Разполагали с твърде малко коне, за да се впуснат в потеря или поне да разузнаят наоколо, пък и едва ли имало смисъл да блуждаят из мрака. След известно време предпазливо тръгнали обратно на север, но не срещнали съпротива. Мислели си, че Уруките са се върнали да подсилят охраната около Бродовете и очаквали всеки момент пак да влязат в битка, затова много се учудили, когато заварили на брега Рохирими. Едва по-късно узнали накъде са заминали Уруките.

Тъй завършила Първата битка край Бродовете на Исен. За Втората битка не са останали тъй ясни описания поради далеч по-важните събития, що се случили незабавно след нея. Еркенбранд поел властта над Западния предел, когато на другия ден узнал в Рогоскал за гибелта на Теодред. Пратил бързи ездачи към Едорас да съобщят на Теоден скръбната вест заедно със сетните слова на сина му и с личната молба на Еркенбранд към краля да прати незабавно на помощ Еомер с колкото се може по-голяма войска^[7].

— Нека Едорас да се отбранява тук, на запад — рекъл той, — а не да изчаква додето врагът го обсади.

Ала Грима използвал резкия тон на този съвет, за да продължи с политиката на протакане. Действия били предприети едва след намесата на Гандалф. Подкрепленията, водени лично от краля и Еомер, потеглили след пладне на 2 март, но същата нощ била загубена Втората битка край Бродовете на Исен и започнало нашествието в Рохан.

Самият Еркенбранд не се отправил веднага към бойното поле. Навсякъде царял хаос. Той не знаел какви сили ще може да събере набързо; а и нямал представа какви загуби е претърпяла войската на Теодред. Правилно преценил, че предстои нашествие, но Саруман не ще дръзне да поеме на изток за атака срещу Едорас, додето зад гърба му стои непревзета крепостта Рогоскал, особено ако в нея има достатъчно бранители и запаси. Зает да подготвя укреплението и да сбира всички здрави мъже от Западния предел, Еркенбранд загубил три дни. До идването си поверил командването на Гримболд, но не претендирал за власт над Елфошлем и неговите Конници, които се подчинявали на Едорас. Двамата командири обаче били приятели, верни и мъдри мъже, тъй че помежду им нямало разногласия; тъй като имали различни мнения за разполагането на войските, те избрали междинно решение. Елфошлем смятал, че Бродовете вече нямат значение и се превръщат в капан за бойците, които биха принесли повече полза другаде, тъй като Саруман очевидно можел да праща войска и по двата бряга на Исен в зависимост от замислите си; а първата му цел несъмнено била да нахлуе в Западния предел и да превземе Рогоскал преди да е дошла помощ от Едорас. Затова армията му, или поне по-голямата част от нея, щяла да слезе по източния бряг на Исен; из безпътната и неравна местност войските щели да се придвижват по-бавно, но пък нямало да си пробиват път през Бродовете. С тия съображения Елфошлем препоръчал да изоставят Бродовете; всички годни за бой пехотинци да минат на източния бряг и да се укрепят срещу идващия неприятел по дългите възвишения на няколко мили северно от бродовете; кавалерията пък да се оттегли на изток и когато враговете влязат в схватка с отбраната, да удари е пълна сила откъм фланга и да ги изтласка в Реката.

— Нека Исен стане капан за тях, а не за нас — рекъл той.

Гримболд пък не искал да изостави Бродовете. Отчасти туй се дължало на верността към традициите на Западния предел, където били отгледани двамата с Еркенбранд; но имало и друга причина.

— Не можем да знаем — казвал той — с какви сили разполага още Саруман. Но ако наистина възнамерява да опустоши Западния предел, да изтласка бранителите в Шлемово усое и там да ги задържи, значи войската му наистина е огромна. Едва ли ще я разгърне наведнъж. Щом се досети или открие как сме разположили отбраната, непременно ще прати голяма войска по пътя от Исенгард и като прекоси незащитените Бродове, ще ни нападне в гръб, ако всички сме ос събрали на север.

Накрая Гримболд пратил към западната страна на Бродовете по-голямата част от своите пехотинци, там те заели сигурна позиция зад землените валове, що охранявали подходите към реката. Сам той останал на източния бряг заедно с другите си бойци и оцелелите от кавалерията на Теодред. По островчето не разположил бранители^[8]. Елфошлем обаче оттеглил своите Конници и заел позиция там, където искал да бъде главната отбранителна линия; целта му била да съзре отрано всяка атака по източния бряг и да я разпръсне, преди да се е добрала до Бродовете.

Всичко се провалило, но другояче навярно не е могло и да бъде — твърде голяма била мощта на Саруман. Той започнал атаката през деня и преди пладне на 2 март мощен отряд от най-добрите му бойци слязъл по пътя от Исенгард, за да нападне укрепленията западно от Бродовете. Това било само малка част от силите, с които разполагал — смятал, че ще е достатъчна, за да се справи с изтощените бранители. Ала въпреки численото неравенство гарнизонът на Бродовете оказал яростна съпротива, Но накрая, когато и двете укрепления водели тежка битка, група Уруки си пробили път между тях и тръгнали да прекосят Бродовете. Като вярвал, че Елфошлем ще удържи всяка атака откъм източната страна, Гримболд прекосил реката с всичките си хора и ги отблъснал — за малко. Но тогава вражеският командир хвърлил в боя свеж батальон и разкъсал отбраната. Гримболд бил принуден да отстъпи през Исен. Слънцето вече залязвало. Той бил понесъл тежки загуби, но още по-тежки нанесъл на враговете (предимно орки) и още държал здраво източния бряг. Противникът не се опитал да прекоси Бродовете и да се изкачи с бой по стръмния бряг, за да го отблъсне; все още не.

Елфошлем не успял да вземе участие в тази схватка. В здрача той оттеглил бойците си и отстъпил към лагера на Гримболд, като разтеглил войската във верига, за да осуети нападения от север и изток. Откъм юг не очаквали враг и дори се надявали на дружеска помощ. След отстъплението през Бродовете вече били пратили вестоносци към Еркенбранд и Едорас да разкажат за тежкото положение. Тъй като не само се бояли, а твърдо знаели, че ще ги сполети още по-страшно зло, ако веднага не пристигне помощ, бранителите се приготвили да забавят доколкото могат войската на Саруман, преди да паднат в сражението^[9]. Повечето от тях стояли с оръжие в ръце и само малцина се опитвали да откраднат кратки минути отдих. Гримболд и Елфошлем не мигнали в очакване на зората и страшния утрешен ден.

Но не се наложило да чакат толкова дълго. Още преди полунощ видели червени светлинки да се задават от север към западния бряг на реката. Това бил авангардът на цялата Саруманова войска, тръгнала да завоюва Западния предел^[10]. Врагът налетял с невероятна бързина и изведнъж сякаш цялата му войска лумнала в пламъци. Стотици факли били запалени от ония, които носели водачите на отряди и увличайки подир себе си частите по западния бряг, те прекосили Бродовете като огнена река, огласяйки нощта с диви крясъци. Ако отсреща имало достатъчно лъкове, скоро биха съжалили за факлите, ала Гримболд разполагал само с шепа стрелци. Не можел да удържи източния бряг, затова се оттеглил и изградил около лагера си стена от щитове. Скоро бил обкръжен и нападателите взели да мятат факли между бойците му и отвъд тях, като се надявали да подпалят запасите и да подплашат малкото оцелели коне. Но стената от щитове устояла. Тъй като поради дребния си ръст орките не подхождали за подобно сражение, на тяхно място налетели свирепи Дунеземци от хълмовете. Ала въпреки цялата си омраза Дунеземците все още се бояли да влязат в открит бой с Рохиримите, а освен туй били по-неопитни и по-зле въоръжени^[11]. Стената пак устояла.

Напразно се озъртал Гримболд за помощ от Елфошлем. Никой не идвал оттам. Накрая решил да се опита да изпълни плана, що бил подготвил за подобно отчаяно положение. Най-сетне признал прозорливостта на Елфошлем и разбрал, че ако получат такава заповед, хората му ще се бият до смърт, но доблестта им не би подпомогнала Еркенбранд — всеки боец, който успеел да си пробие път и да избяга на юг, щял да загуби мъничко слава, ала да се окаже далеч по-полезен.

Дотогава нощта била мрачна, но по някое време лунният сърп засиял през парцаливите облаци. Надигал се вятър откъм изтока — предвестник на страшната буря, която призори щяла да мине през Рохан и през нощта да избухне над Шлемово усое. Изведнъж Гримболд усетил, че факлите гаснат и яростта на атаката стихва^[12]. Той веднага наредил на хората си да яхнат малкото оцелели коне и като събрал тъй около половин еоред, поставил начело Дунхере^[13]. Стената от щитове се разтворила откъм източната страна и Конниците минали, та отблъснали нападателите; сетне се разделили и връхлетели назад срещу враговете южно и северно от лагера. Отначало внезапната маневра донесла успех. Неприятелят бил объркан и стреснат; изпървом мнозина помислили, че от изток идва мощен кавалерийски отряд. Сам Гримболд заедно с група подбрани и храбри мъже останал до Конниците да прикрива бързото отстъпление на всички останали. Но командирът на Саруман скоро проумял, че стената е разкъсана и бранителите бягат. За щастие луната потънала в облаци и отново настанал мрак, а вражеският предводител трябвало да бърза. След като вече владеел Бродовете, той не разрешил на войската си да преследва бегълците из тъмното. Сбрал армията доколкото било възможно и поел по пътя на юг. Тъй оцелели повечето от хората на Гримболд. Те се разпилели из мрака, но както бил заповядал Гримболд, всички поели настрани от пътя, към едно място източно от неговия завой по посока на Исен. С изненада, но и с облекчение открили, че наоколо няма противници — още не знаели, че преди няколко часа цялата вражеска армия е минала на юг и Исенгард е останал без друга охрана, освен високата си стена и яката порта^[14].

Именно по тази причина не дошла помощ от Елфошлем. Над половината Саруманова войска слязла по източния бряг на Исен. Тя се движела по-бавно от западното крило, тъй като местността там била неравна и без пътища; а и не носела светлини. Ала пред нея бързи и безшумни тръгнали няколко отряда на страшните вълкоездачи. Още преди Елфошлем да усети идването на врагове по онзи бряг, вълкоездачите се вмъкнали между него и лагера на Гримболд; освен това се опитали да обкръжат всяка от малките му групи Конници. Било тъмно и във войската му настанала суматоха. Той се опитал да събере плътен кавалерийски отряд, ала трябвало да отстъпи на изток. Не можел да стигне до Гримболд, макар че знаел за тежкото му положение и дори възнамерявал да му помогне, когато налетели вълкоездачите. Но правилно се досещал, че нападателите са само първа вълна от неудържима военна сила, която ще се отправи към южния път. Нощта отминавала; можел само да чака утрото.

По-нататък събитията стават неясни, тъй като само Гандалф ги познавал изцяло. Той получил вест за нещастието едва късно следобед на 3 март^[15]. Кралят вече наближавал откъм изток отклонението на пътя за Рогоскал. От това място имало около деветдесет мили по права линия до Исенгард; Гандалф трябва да е препуснал натам с цялата бързина на Сенкогрив. Той стигнал до Исенгард в ранната привечер^[16] и отново си тръгнал след по-малко от двайсет минути. Както по пътя натам, когато правата линия минавала близо до Бродовете, така и при връщането си на юг, за да подири Еркенбранд, той трябва да е срещнал Гримболд и Елфошлем. Те били убедени, че Гандалф действа от името на краля — не само заради появата на Сенкогрив, но и защото вълшебникът знаел името на вестоносеца Кеорл и съдържанието на вестите; затова приели неговите съвети като заповед^[17]. Гандалф изпратил бойците на Гримболд в южна посока, за да се обединят с Еркенбранд…