Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (14) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

Приложение
Бележка за текстовете на „Походът към Еребор“

Положението с текстовете на тази творба е сложно и трудно за разплитане. Най-ранният вариант представлява завършен, но суров и многократно поправян ръкопис, който ще нарека тук „ръкопис А“; озаглавен е „История за делата на Гандалф с Траин и Торин Дъбощит“. От него е направено на машина копието „ръкопис Б“ с множество допълнителни (макар и съвсем дребни) поправки. То носи заглавие „Походът към Еребор“ и подзаглавие „Разказ на Гандалф как подготвил Експедицията към Еребор и изпратил Билбо с джуджетата“. По-долу привеждам значителни откъси от машинописния текст.

Освен А и Б („ранният вариант“) съществува и ръкопис В, който е без заглавие и разказва историята в по-икономичен и стегнат вид, като пропуска доста неща от първия вариант и въвежда някои нови елементи, но също така (особено към края) запазва плътно сходство с оригинала. За мен изглежда напълно сигурно, че ръкопис В е създаден след Б и тъкмо него приведох по-горе, макар че несъмнено са изгубени някои части от началото, описващи при какви обстоятелства започва разказът на Гандалф в Минас Тирит.

Началните абзаци на ръкопис Б (приведен по-долу) почти напълно съвпадат с един откъс от Приложение А („Народът на Дурин“) към „Властелинът на Пръстените“ и очевидно са свързани с предшестващото повествование за Трор и Траин в същото Приложение; краят на „Походът към Еребор“ също може да бъде открит почти дословно в онова приложение и то пак изречен от Гандалф пред Фродо и Гимли в Минас Тирит. В светлината на писмото, което цитирах в Увода (виж Книга първа — Б.пр.) за мен е ясно, че баща ми е писал „Походът към Еребор“ като съставна част от повествованието „Народът на Дурин“ в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“.

Откъси от ранния вариант

Машинописното копие Б на ранния вариант започва така:

Тъй Торин Дъбощит станал Дуринов наследник, ала наследник без надежда. При разграбването на Еребор той още не бил на възраст да носи оръжие, но под Азанулбизар се сражавал в челните редици; и когато изчезнал Траин, той бил на деветдесет и пет години — славно и горделиво джудже. Нямал Пръстен и (може би тъкмо поради туй) изглеждал доволен да остане в Ериадор. Там дълго се трудил и спечелил богатство; а към племето му се стекли мнозина от разпиляния Дуринов народ, що чули за неговото поселище и дошли нататък. Сега имали красиви чертози из планините и големи запаси, та дните не им се стрували тежки, ала в песните си вечно разказвали за далечната Самотна планина, за нейните съкровища и блаженото вълшебство на Голямата зала под лъчите на камъка Аркен.

Минали години. Пак припламнала жарава в душата на Торин като си мислел за бедите на своя род и за завета да отмъсти на дракона. Докато въртял грамадния си чук над наковалнята, мислел за оръжия, армии и съюзи; ала армиите били разпилени, съюзите нарушени, а топори не достигали за народа му; и пламнал от безнадежден гняв, удрял той нажеженото желязо върху наковалнята.

 

 

Гандалф още не бил изиграл никаква роля в съдбините на Дуриновия род. Той рядко имал дела с джуджетата, макар че бил приятел с най-добрите от тях и харесвал изгнаниците от Дуриновия народ, що живеели по западните земи. Но подир време се случило тъй, че както минавал през Ериадор (на път за Графството, което не бил виждал от години), срещнал Торин Дъбощит и двамата дълго разговаряли по пътя, а вечерта отседнали в Брее.

На сутринта Торин му рекъл:

— Важно дело съм си наумил, а казват, че ти си мъдър и знаеш, по-добре от мнозина какво става по широкия свят. Би ли дошъл на гости да ме изслушаш и да ми дадеш съвет?

Съгласил се Гандалф, та отишъл в Ториновия чертог и дълго седял да слуша историята на неговите несгоди.

От тази среща произлезли множество важни дела и събития — между тях откриването на Единствения Пръстен, попадането му в Графството и изборът на Носителя. Поради туй мнозина предполагали, че Гандалф е предугадил всичко това и е подбрал време за среща с Торин. Ала ние не вярваме да е така. Защото в своето описание на Войната за Пръстена Носителят Фродо е съхранил Гандалфовите слова по този повод. Ето как ги е записал:

Вместо думите „Ето как ги е записал“, в най-ранния ръкопис А четем: „Тази част отпаднала от разказа, тъй като изглеждала твърде дълга; ала сега тук я излагаме почти изцяло.“

След коронацията отседнахме с Гандалф в една от красивите къщи на Минас Тирит; той беше много весел и макар че го разпитвахме за каквото ни хрумне, неговото търпение изглеждаше също тъй безконечно, както и знанията му. Вече почти не си припомням какво ни разказваше; най-често не го и разбирахме. Но онзи разговор помня много ясно. Гимли беше с нас и рече на Перегрин:

— Едно нещо непременно трябва да сторя някой ден — да посетя това ваше Графство^[1]. Не за да видя хобити! Едва ли има какво повече да науча в това отношение. Ала никое джудже от Дуриновия род не би могло да погледне без изумление ония земи. Та нима отвоюването на Кралството под Планината и гибелта на Смог не започнаха тъкмо оттам? Да не говорим за края на Барад-дур, макар че двете неща се преплитат по най-странен начин. Странно, наистина странно — промълви той и замълча. После погледна втренчено към Гандалф и продължи: — Ала кой изтъка мрежата? Май досега не съм се замислял над туй. Ти ли беше замислил всичко, Гандалф? Ако не, то защо насочи Торин Дъбощит към вратата на тъй неочакван спътник. За да намери Пръстена, да го укрие далече на запад и сетне да избере Носителя… и между другото като на шега да възроди Планинското кралство — не беше ли всичко това по твой замисъл?

Гандалф не отговори веднага. Стана и погледна през прозореца на запад, към морето; а слънцето вече залязваше и заревото обагри лицето му. Дълго стоя мълчалив. Но накрая се обърна към Гимли и каза:

— Не знам отговора. Защото много се промених от ония дни и вече не съм обременен от товара на Средната земя както тогава. В ония дни бих ти отвърнал със слова като ония, що изрекох пред Фродо миналата година напролет. Само преди година! Ала такива мерки са лишени от смисъл. В онова далечно време казах на един мъничък и изплашен хобит: Било е писано — и то не от Владетеля — Билбо да намери Пръстена, а в такъв случай и тебе ти е писано да се сдобиеш с него. И бих могъл да добавя: а на мене ми е било писано да насоча към това и двама ви. За да го сторя, използвах в съзнателната си мисъл само каквито средства ми бяха отпуснати; вършех най-належащите дела по причините, с които разполагах. Но какво знаех дълбоко в сърцето си или какво съм знаел, преди да стъпя по тия сиви брегове — туй вече е друг въпрос. Олорин бях в забравения Запад и само с ония там ще говоря по-откровено.

На това място в ръкопис А текстът гласи: „и само с ония там (или може би които се завърнат нататък с мен) ще говоря по-откровено“.

Тогава казах:

— Сега те разбирам малко по-добре, отколкото преди, Гандалф. Макар да предполагам, че независимо дали е било писано, или не, Билбо би могъл да откаже да напусне дома си, също както и аз. Ти не можеше да ни принудиш. Даже не ти е било разрешено да се опиташ. И все пак съм любопитен да узная защо извърши всичко това, какъвто беше тогава — на вид престарял и прегърбен старец.

Тук Гандалф обяснява тогавашните си тревоги и съмнения около първия ход на Саурон и страховете си за Лориен и Ломидол (също както в началото на ръкопис В). В настоящия вариант след като казва, че прекият удар срещу Саурон е бил още по-необходим, отколкото премахването на Смог, той продължава:

И нека прескоча малко напред — поради всичко това след успешното начало на експедицията срещу Смог аз побързах да убедя Съвета, че трябва да атакуваме Дол Гулдур, преди той да е нападнал Лориен. Така и сторихме и Саурон избяга. Но той вечно ни изпреварваше с плановете си. Трябва да призная: мислех си, че пак се е оттеглил и ни предстои нов период на несигурен мир. Но спокойствието не трая дълго. Саурон реши да предприеме следващата крачка. Той незабавно се върна в Мордор и подир десет години надигна глава.

Тогава всичко помръкна. Ала все пак туй не бе според първоначалния му план и в крайна сметка се оказа погрешно. Съпротивата все още имаше къде да се сбере и размисли надалече от Сянката. Как би могъл да избяга Носителят, ако не бяха Лориен и Ломидол? А мисля, че тия твърдини щяха да паднат, ако Саурон най-напред бе хвърлил насреща им цялата си сила, вместо да похаби повече от половината в щурма срещу Гондор.

Е, това е. Ето я главната ми причина. Но едно е да виждаш какво трябва да се направи и съвсем друго да откриеш средство и начин. Вече започвах сериозно да се тревожа за положението из Севера, когато един ден срещнах Торин Дъбощит — мисля, че беше в средата на март 2941 година. Изслушах разказа му и си помислих: „Е, поне намерих неприятел на Смог! И то достоен за помощ. Трябва да сторя каквото мога. Как не се сетих преди за джуджетата!“

А освен това се замислих и за народа на Графството. Той зае топло кътче в сърцето ми през Дългата зима, която никой от вас не помни^[2]. Зле си изпатиха хобитите тогава — в по-тежка беда едва ли са изпадали някога; умираха от студ, а подир туй и от глад в ужасната немотия. Но именно по онова време видях колко са храбри и какво състрадание изпитват един към друг. Тъкмо това състрадание, както и мълчаливата храброст, им позволи да оцелеят. И сега исках да оцелеят. Ала виждах, че рано или късно по Западните земи пак ще настанат страшни времена, макар и съвсем различни — безжалостна война. За да надмогнат ужасите, щяха да се нуждаят от нещо повече, отколкото притежаваха. Трудно бе да се каже какво точно. Е, трябваше да знаят малко повече, да разбират малко по-ясно кое как стои и къде е тяхното място.

Те бяха почнали да забравят — да забравят собственото си потекло и легенди, да забравят малкото, що знаеха за величието на света. Всичко това още не бе изчезнало, но се затрупваше — чезнеха спомените за величавото и опасното. Но не може цял народ изведнъж да се научи на тия неща. Нямаше време. Пък и все трябва да се започне отнякъде, от един-единствен ученик. Смея да кажа, че той е бил „избран“, а аз бях избран само колкото да го избера; така или иначе, спрях се на Билбо.

— Е, точно това искам да знам — каза Перегрин. — Защо се спря на него?

— Ти как би избрал хобит за подобна цел? — отвърна Гандалф. — Нямах време да ги оглеждам всички; но по онова време вече познавах Графството много добре, макар че когато срещнах Торин, бях отсъствал цели двайсет години по далеч не тъй приятни дела. Тъй че естествено, като помислих за хобитите, които познавах, рекох си: „Трябва ми нещичко от Туковия род“ (но не твърде много, драги ми Перегрин) „и стабилна, яка основа, да речем от Торбинсовите“. Тази мисъл тутакси ме насочи към Билбо. А някога го познавах доста добре почти до пълнолетието му, във всеки случай по-добре, отколкото ме познаваше той. По ония времена ми допадаше. А сега открих, че е „необвързан“ — разбира се, пак изпреварвам събитията, понеже узнах всичко това едва когато се върнах в Графството. Научих, че изобщо не се е женил. Това ми се стори странно, макар да се досещах за причината; и тя не беше онази, която изтъкваха повечето хобити — че родителите му си отишли твърде рано и бил прекалено заможен, та можел да върши каквото си иска. Не, досещах се, че иска да остане „необвързан“ по някаква дълбока причина, която сам не разбира напълно — или не желае да я разбира, понеже тя го тревожи. Както и да е, той искаше да бъде свободен, за да тръгне когато му падне удобен случай или когато сбере повечко смелост. Спомних си как като хлапе ме отрупваше с въпроси за ония хобити, които от време на време са тръгвали да „скитосват“, както казваха в Графството. Тъй бяха сторили поне двамина от чичовците му по Тукова линия.

Тези чичовци са Хилдифонс Тук, който „тръгнал на пътешествие и повече не се завърнал“ и Исенгар Тук (най-малък от дванайсетте деца на Стария Тук), за когото „казват, че «тръгнал по море» на младини“ („Властелинът на Пръстените“, Приложение В, Родословно дърво на Туковци от Големите Смялове).

Когато Гандалф приема поканата да гостува на Торин в Сините планини,

наистина минахме през Графството, макар че нямах особена полза от това, понеже Торин никъде не спря задълго. Всъщност мисля, че тъкмо раздразнението ми от неговото високомерно презрение към хобитите за пръв път ми подсказа идеята да го свържа с някого от тях. За него те бяха просто шепа селяндури, обработващи по случайност нивята си от двете страни на древния джуджешки път към Планините.

В този ранен вариант Гандалф описва надълго как след посещението в Графството се завърнал при Торин и го убедил „че трябва да зареже всичките си грандиозни планове и да потегли тайно… като при това вземе Билбо със себе си“ — изречение, с което се изчерпва всичко в по-късния вариант.

Накрая взех твърдо решение и се върнах при Торин. Заварих го да събеседва с група свои сънародници. Там бяха Балин, Глоин и неколцина други.

— Е, какво имаш да кажеш? — запита Торин веднага, щом влязох.

— Първо това — отвърнах аз, — че твоите замисли са достойни за крал, Торин Дъбощит; ала кралството ти е разпиляно. Ако ще го възстановиш, в което се съмнявам, трябва да почнеш от дребното. Далеч си оттам и се питам дали осъзнаваш напълно каква е мощта на огромния дракон. Ала това не е всичко: далеч по-страшна сянка бързо расте и надвисва над този свят. Те ще се подпомагат взаимно.

— И те несъмнено щяха да сторят точно това, ако тогава не бях нападнал Дол Гулдур. — Една открита война ще е напълно безсмислена; впрочем тъй или иначе, няма как да я организираш. Трябва да опиташ нещо по-просто и дръзко, дори отчаяно.

— Говориш мъгляви неща и ме тревожиш — рече Торин. — Изразявай се по-ясно.

— Ами, първо — казах аз, — ще трябва сам да потеглиш на този поход и то тайно. Никакви вестоносци, фанфари и предизвикателства, Торин Дъбощит. Най-много да вземеш със себе си неколцина сродници или верни последователи. Но ще ти трябва и нещо повече, нещо неочаквано.

— Назови го! — рече Торин.

— Един момент — възразих аз. — Ти се надяваш да влезеш в схватка с дракона; ала той е не само грамаден, а също тъй стар и много лукав. От самото начало на приключението трябва да се съобразяваш с две неща: неговата памет и острото му обоняние.

— Естествено — каза Торин. — Джуджетата са имали повече сблъсъци с драконите от някои други народи, тъй че пред теб не стои невежа.

— Много добре — отвърнах аз, — но ми се стори, че в своите планове не взимаш предвид тая подробност. Моят план се крепи върху потайност. Потайност.^[3] Смог не спи непробудно върху безценното си ложе, Торин Дъбощит. А и когато спи, той сънува джуджета! Можеш да бъдеш уверен, че обикаля чертога си ден след ден, нощ след нощ, додето се увери, че отникъде не долита и най-лек мирис на джудже, а чак подир това заспива — и дори в съня е нащрек да дочуе звука на… джуджешки нозе.

— Каквито ги приказваш, тая потайност изглежда също тъй трудна и безнадеждна както всяка открита атака — обади се Балин. — Невъзможно трудна!

— Да, трудна е — отговорих аз. — Ала не невъзможно трудна, инак нямаше да си губя времето с вас. Бих казал абсурдно трудна. Затова ще предложа абсурдно решение на проблема. Вземете със себе си хобит! Смог вероятно никога не е чувал за хобити и определено не ги е надушвал.

— Какво! — викна Глоин. — Един от ония наивници в Графството? Та каква полза бихме могли да имаме от него? Нека мирише както си ще, обаче никога не би дръзнал да се доближи на разстояние за помирисване и до най-голото новоизлюпено драконче!

— Е, хайде сега — възразих аз, — незаслужено го упрекваш. Ти знаеш твърде малко за народа на Графството, Глоин. Вероятно ги смяташ за прости, защото са щедри и не се пазарят; и ги мислиш за плахи, понеже никога не си им продавал оръжия. Грешиш. Както и да е, хвърлил съм око на един от тях като за твой спътник, Торин. Той е сръчен и хитър, дори лукав, макар и не твърде прибързан. А мисля, че има и смелост. Велика смелост в сравнение с другите от народа му. Те са, както би казал ти, „храбри като няма накъде“. Трябва да притиснеш тези хобити до стената, преди да откриеш какво се таи в сърцата им.

— Няма как да се провери — отвърна Торин. — Доколкото съм забелязал, те правят всичко възможно, за да избягнат подобен случай.

— Съвършено вярно — потвърдих аз. — Те са много благоразумен народ. Но въпросният хобит е рядка птица. Мисля, че може да бъде убеден да застане срещу опасностите. Вярвам, че в дъното на сърцето си го желае — да преживее приключение, както сам би се изразил.

— Не и на мои разноски! — рече Торин, после стана и гневно закрачи насам-натам. — Това не е съвет, а чиста глупост! И да го убедиш да тръгне, не виждам с какво може да ми се отплати някакъв хобит, бил той добър или лош, дори за един-едничък ден издръжка.

— Значи не виждаш! По-скоро няма да чуеш — отвърнах аз. — Хобитите с лекота се движат по-тихо от което и да било джудже на света, дори от това да зависи животът му. Предполагам, че имат най-тихата стъпка от всички простосмъртни създания. Ти май не си забелязал това, Торин Дъбощит, докато си трополил из Графството, вдигайки толкова шум (нека си го кажем открито), че местните жители са те чували от цяла миля. Когато казах, че ще ви трябва потайност, точно това имах предвид: професионална потайност.

— Професионална потайност? — възкликна Балин, който бе възприел думите ми малко по-другояче, отколкото възнамерявах. — Искаш да кажеш обучен търсач на съкровища? Нима се намират още?

Поколебах се. Това беше нов обрат и не знаех как да го подхвана.

— Мисля, че да — отвърнах накрая. — Срещу възнаграждение подобни смелчаци са готови да влязат там, където вие не смеете, а и не можете, за да ви доставят каквото желаете.

Ториновите очи пламнаха при спомена за изгубените съкровища, но въпреки това той изрече с презрение:

— Значи имаш предвид наемен крадец. Можехме и да размислим по въпроса, ако не ставаше дума за несметно съкровище. Но какво общо има това с ония селяци? Те пият от прости глинени чашки и не могат да различат мънисто от скъпоценен камък.

— Ще ми се да не говориш тъй самоуверено, без да познаваш нещата — скастрих го аз. — Тия селяци живеят в графството вече хиляда и четиристотин години и междувременно са научили много. Имали са връзки с елфите и джуджетата хиляда години преди Смог да налети над Еребор. Прадедите ви не биха ги сметнали за богати, но в жилищата им ще намериш далеч по-прекрасни неща от ония, с които можеш да се похвалиш тук, Торин. Хобитът, за когото говоря, има златни украшения, храни се със сребърни прибори и пие вино от изящни кристални бокали.

— А! Най-сетне разбрах накъде биеш — рече Балин. — Значи е крадец? Затова ли го препоръчваш?

Боя се, че в онзи момент загубих търпение и предпазливост. Просто не бях в състояние да понеса това твърдо джуджешко убеждение, че никой освен тях не може да притежава и изработва каквато и да било „ценност“ и че всички красиви неща в чуждите ръце трябва някога да са получени или дори откраднати от джуджетата.

— Крадец ли? — повторих със смях. — Ами да, професионален крадец, разбира се! Та как другояче би могъл един хобит да се сдобие със сребърна лъжица? Ще сложа върху вратата му знака на крадците и тъй ще го намерите. — А сетне, тъй като бях разгневен, станах и изрекох с изненадваща дори за самия мен сърдечност: — Трябва да подириш тая врата, Торин Дъбощит! Говоря ти сериозно.

И изведнъж усетих, че наистина съм не само разпален, но и сериозен. Тази моя нелепа идея не беше само шега, тя се оказваше правилна. Изключително важно бе да се осъществи. Джуджетата трябваше да прекършат непреклонния си инат.

— Чуйте ме, Дуринови потомци! — провикнах се аз. — Ако убедите онзи хобит да тръгне с вас, ще успеете. Ако ли не, чака ви провал. Откажете ли дори да опитате, нямам повече работа с вас. Не ще получите от мен ни съвет, ни подкрепа, та ако ще Сянката да ви обгърне!

Торин се обърна и ме погледна с неприкрита почуда.

— Силни слова — рече той. — Много добре, ще дойда. Виждам, че те е осенило прозрение, ако не си просто обезумял.

— Добре! — казах аз. — Ала трябва да дойдеш с добра воля, а не единствено от желание да докажеш, че съм глупец. Трябва да си търпелив и да не отстъпваш лесно, ако от пръв поглед не срещнеш храброст или страст за приключения. Той ще отрича. Ще опита да се измъкне; ала ти не бива да му го позволиш.

— Сигурно искаш да кажеш, че с пазарлъци няма да се оправим — рече Торин. — Ще му предложа почтено възнаграждение за всяка находка, но нищо повече.

Не това исках да кажа, ала виждах, че е безсмислено да обяснявам.

— Има и още нещо — продължих аз. — Трябва предварително да се заемете с плановете и подготовката. Осигурете всичко! Убедите ли го, не бива да му оставяте време за размисли. Трябва незабавно да предприемете похода на изток от Графството.

— Май този твой крадец е много странно създание — обади се едно младо джудже на име Фили (племенник на Торин, както узнах по-късно). — Какво е името му, или поне това, което използва в момента?

— Хобитите използват истинските си имена — отвърнах аз. — Тъй че не го наричат другояче, освен Билбо Торбинс.

— Ама че име — разсмя се Фили.

— Той го смята за твърде благоприлично — казах аз. — Пък и добре му подхожда; защото като ерген на средна възраст напоследък е малко напълнял и поотпуснат. В момента храната може би го интересува над всичко друго. Чух, че имал добре зареден килер и навярно не само един. Поне ще се позабавлявате както трябва.

— Стига толкова — рече Торин. — Ако не бях обещал, изобщо нямаше да дойда. Не съм в настроение да ме правят за смях. Защото и аз съм сериозен. Убийствено сериозен, а в сърцето ми пламти ненавист.

Не обърнах внимание на това и му казах:

— Виж какво, Торин. Април отминава и е настанала пролет. Приготви всичко час по-скоро. Имам да свърша малко работа, но ще се върна след седмица. Когато си дойда, ако всичко е наред, ще избързам пред вас да подготвя почвата. А на другия ден ще го посетим всички заедно.

И подир тия слова се сбогувах, понеже не исках да давам на Торин повече време за размисъл, отколкото на Билбо. Останалото ви е добре познато… от Билбова гледна точка. Ако аз бях я написал, историята щеше да звучи малко по-другояче. Той изобщо не знаеше какво става — например колко усилия положих да не стигне прибързано до ушите му слух за идването на голяма група джуджета в Крайречкино, тъй настрани от обичайните им маршрути по големия път.

Едва във вторник сутринта, тоест на 25 април 2941 година, се отбих да навестя Билбо; и макар горе-долу да знаех какво ме очаква, трябва да кажа, че надеждата ми се поразклати. Видях, че нещата ще са далеч по-трудни, отколкото си мислех. Но продължих да упорствам. На другия ден — 26 април, сряда — доведох в Торбодън Торин и неговите спътници; с голяма мъка, що се отнася до Торин — той се домъкна последен. Естествено, Билбо бе слисан и се държа смехотворно. Всъщност от самото начало всичко тръгна крайно зле за мен; а и тая злощастна история с „професионалния крадец“, която джуджетата твърдо си бяха набили в главите, само влоши положението. Радвах се, че бях препоръчал на Торин да пренощуваме в Торбодън, понеже ще се нуждаем от време да обсъдим методите и средствата. Така поне имах шанс. Ако Торин бе напуснал Торбодън, преди да поговоря с него насаме, планът ми щеше да рухне.

Вижда се, че при по-късния вариант някои елементи от този разговор са вмъкнати в беседата между Гандалф и Торин в Торбодън.

От този момент нататък повествованието в късния вариант почти напълно съвпада с ранния, затова не го цитираме тук, с изключение на един пасаж към края. В ранния вариант Фродо отбелязва, че когато Гандалф привършва разказа си, Гимли се разсмива.

— И все пак ми звучи нелепо — каза той, — дори и сега, след като всичко приключи повече от добре. Разбира се, аз познавах Торин; и ми се ще да съм бил там, но по време на първото ти посещение бях другаде. Пък и не ми позволиха да тръгна на похода — прекалено млад съм бил, рекоха, а пък аз вече бях на шейсет и две и се мислех за годен да устоя на всяко изпитание. Е, радвам се, че най-сетне чух целия разказ. Ако наистина е бил целият. Всъщност не вярвам дори и сега да ни казваш всичко, което знаеш.

— Естествено, че не — отвърна Гандалф.

След това Мериадок продължава да разпитва Гандалф за картата и ключа на Траин; в хода на своя разказ (по-голямата част от който е включена в късния вариант, макар и на друго място) Гандалф споделя:

Когато намерих Траин, той бе напуснал народа си преди девет години и поне пет от тях бе лежал в ямите на Дол Гулдур. Не знам как е издържал толкова дълго, нито как е укрил тия неща от своите мъчители. Мисля, че Мрачната Сила не е искала друго от него, освен Пръстена, а след като му го отнела, просто захвърлила сломения пленник да бълнува в ямите додето умре. Дребен пропуск; но се оказа фатален. Често става тъй с дребните грешки.