Иван Тургенев
В навечерието (5)

IX

Шубин се върна в стаята си в пристройката и разтвори книга. Камериерът на Николай Артемевич предпазливо влезе в стаята и му подаде малка триъгълна бележка, запечатана е голям гербов печат. „Надявам се — пишеше в бележката, — че вие, като честен човек, няма да си позволите да загатнете дори и с една дума за оная полица, за която говорихме — тази сутрин. Ние знаете моите отношения и моите правила, незначителността на самата сума и другите обстоятелства; най-сетне има семенни тайни, които трябва да се уважават, и семейното спокойствие е такава светиня, която само etres sans coeur^[1], към които нямам причини да ви причисля, не признават! (Бележката върнете.) Н. С.“

Шубин падраска отдолу с молив: „Не се безпокойте — още не съм започнал да измъквам кърпички от джобовете“, върна бележката на камериера и отново се залови за книгата. Но тя скоро падна от ръцете му. Той погледна аленеещото небе, двата млади могъщи бора, които растяха отделно от другите дървета, и помисли: „Денем боровете са синкави, а колко великолепно зелени са вечер“ и отиде в градината с тайната надежда да срещне там Елена. Той не се излъга. Пред него на пътеката между храстите се мярна роклята й, Той я настигна и като се изравни с нея, каза: Не гледайте към мене, аз не заслужавам.

Тя бегло го погледна, бегло се усмихна и продължи надолу към вътрешността на градината. Шубин тръгна след нея.

— Аз ви моля да не ме гледате — започна той, — а заговарям с вас: явно противоречие! Но все едно, това не мм е за първи път. Сега си спомних, че още не съм ви искал както трябва прошка за вчерашната си глупава постъпка. Не ми ли се сърдите, Елена Николаевна?

Тя се спря и не му отговори веднага — не защото се сърдеше, а защото мислите й бяха далече.

— Не — каза най-сетне тя, никак не се сърдя.

Шубин захапа устни.

— Какво загрижено… и равнодушно лице! — промърмори той. — Елена Николаевна — продължи той, като повиши глас, — позволете ми да ви разкажа един малък анекдот. Аз имах приятел, а този приятел също имаше приятел, който отначало се държеше, както подобава на един порядъчен човек, а после се пропи. И ето веднаж рано сутринта моят приятел го среща на улицата (по те вече, забележете, не бяха приятели), среща го и вижда, че е пиян. Моят приятел взел, че си обърнал главата. А онзи се приближил и казва: „Не бих се разсърдил — казва, ако не ме поздравехте, но защо отвръщате лице? Може би това съм сторил от мъка. Мир на праха ми!“

Шубин млъкна.

— И само това? — попита Елена.

— Само това.

— Не ви разбирам. Какво искате да кажете? Преди малко ми казвахте да не ви гледам.

— Да, а сега ви разправих колко е лошо да се отвръща лице.

— Та нима аз… — започна Елена.

— А нима не?

Елена леко се изчерви и протегна ръка на Шубин. Той силно я стисна.

— Вие, изглежда, мислите, че сте ме уловили в лоши чувства към вас — каза Елена, — но подозрението ви е несправедливо. Аз не съм и мислила да страня от вас.

— Да допуснем, да допуснем. Но признайте, че в тоя миг в главата ви има хиляди мисли, от конто нито една не ще ми поверите. Какво, не казах ли истината?

— Може би.

— Но защо така, защо?

— Моите мисли и на мене самата не са ясни — продума Елена.

— Тогава доверете ги другиму — — подхвана Шубин. Но аз ще ви кажа каква е работата. Вие имате лошо мнение за мене.

— Аз?

— Да, вие. Мислите, че у мене всичко е наполовина престорело, защото съм художник; че аз не само не съм способен за никаква работа — в това вие вероятно сте; права, — по дори и за никакво истинско, дълбоко чувство: че и да плача искрено, не мога, че съм бърборко и сплетник — и всичко това, защото съм художник. Какви нещастни, убити от бога хора сме ние тогава! Вие например, готов съм да се закълна, не вярвате на разкаянието ми.

Не, Павел Яковлевич, аз вярвам на разкаянието ви, и на сълзите ви вярвам. Но ми се струва, че самото ваше разкаяние ви забавлява, пък и сълзите. Шубин трепна.

— Е, виждам, това е, както казват лекарите, неизлечим случай, casus incurabilis. Остава само да наведе човек глава и да се покори. А при това — господи! — нима е истина, нима аз се занимавам само със себе си, когато до мене живее такава душа? Ида знаеш, че никога няма да проникнеш в тази душа, никога няма да научиш защо тъгува, защо се радва, какво кипи в пея, какво иска, къде отива… Кажете каза той след, кратко мълчание, — вие никога ли, за нищо на света ли в никакъв случай ли не бихте обикнали художник? Елена го погледна право в очите.

— Не мисля, Павел Яковлевич; не.

— Това все пак трябваше да се каже — промълви Шубин е комична отпадналост.

— След всичко, мисля, по-прилично е да не преча на самотната ви разходка. Професорът би ви попитал: а на основание на какви данни вие казахте не? Но аз не съм професор, аз по вашите понятия съм дете; но от децата не се отвръща лице, помнете. Сбогом. Мир на праха ми!

Елена искаше да го спре, но помисли и също каза:

— Сбогом.

Шубин излезе навън. Недалеч от дачата на Стахови срещна Берсенов. Той вървеше с бързи крачки, наклонил глава и килнал шапка над тила.

— Андрей Петрович! — извика Шубин.

Той се спря.

— Върви, върви — продължи Шубин, — аз само така, не те задържам — и върви право в градината; там ще намериш Елена. Тя, изглежда, тебе чака… във всеки случай чака някого… Разбираш ли ти силата на тия думи: тя чака! А знаеш ли, брат, какво удивително обстоятелство? Представи си, ето вече две години: живея с нея в една къща, влюбен съм в нея и едва сега, в тази минута, не я разбрах, а просто я видях. Видях я и разтворих ръце. Не ме гледай, моля ти се, с тая лъжеязвителна усмивка, която малко подхожда на сериозните ти черти. Е, да, разбирам, ти искаш да ми напомниш за Анушка. Та какво? Аз не отричам. Анушките са тъкмо за нашето брата. Да живеят Анушките и Зоите, и дори Августините Христиановни! Ти върви сега при Елена, а аз отивам… ти мислиш, при Анушка? Не, братко, по-лошо: при княз Чикурасов. Той е един меценат, казански татарин, като Волгин. Виждаш ли гази покана, тези букви: R. S. V. P.^[2]? И на село нямам спокойствие! Addio^[3].

Берсенев изслуша мълчаливо тирадата на Шубин и като че се смути малко за него, после влезе в двора на дачата на Стахови. А Шубин наистина отиде у княз Чикурасов, на когото наговори с най-любезен вид най-остри дързости. Меценатът, казански татарин, се смееше високо, гостите на мецената се смееха, но на никого не беше весело, всички си отидоха раздразнени. Така двама малко познати господа, като се срещнат на Невския проспект, внезапно се ухилват един на друг, свиват престорено очи, нос и бузи и веднага, като се разминат, приемат предишния си, равнодушен или мрачен, най-често хемороидален израз.