Иван Тургенев
В навечерието (18)

XXIII

Три седмици след първото посещение на Курнатовски Ана Василевна, за голяма радост на Елена, се премести в Москва в голямата си дървена къща до Пречистенка, къща с колони, бели лири и венчета над всеки прозорец, с мецапии, пристройки, градинка, огромен зелен двор, кладенец в двора и кучешка колибка до кладенеца. Ана Василевна никога не се прибираше тъй рано от дача, но тая година от първите есенни студове и се възпалиха венците; Николай Артемевич от своя страна, като завърши лечението си, затъгува за жена си; при това Августина Христиановна замина на гости при братовчедка си в Ревел; а Москва бе дошло някакво си чуждестранно семейство, което показваше пластични пози, des poses plastiquis, описанието на които в Московски ведомости силно възбуди любопитството на Ана Василевпа. Седна дума, по-нататъшното стоене на дача се оказа неудобно и дори, по думите на Николай Артемевич, несъвместимо с неговите „планове“. Последните две седмици се сториха много дълги на Елена. Курнатовски дохожда два пъти, в неделните дни; другите дий беше зает. Той идваше всъщност за Елена, но повече разговаряше със Зоя, на която той много се хареса. „Das ist ein Mann!“^[1] — мислеше си тя, като гледаше мургавото му мъжествено лице и слушаше самоуверените му, снизходителни думи. Според нея никой нямаше такъв чуден глас, никой не умееше така отлично да произнесе: „Имах чес-с-тта“ или: „Много съм доволен.“ Инсаров не отиде у Стахови, но Елена се видя с него веднаж тайно в малката горичка при Москва-река, дето му беше определила среща. Те едва успяха да си кажат няколко думи. Шубин се върна в Москва заедно с Ана Василевпа; Берсенев — няколко дни по-късно.

Инсаров седеше в стаята си и за трети път препрочиташе писмата, изпратени му от България „по човек“ — но пощата се страхуваха да ги пращат. Той беше много разтревожен от тях. На Изток събитията бързо се развиваха: завземането на княжествата от руските войски вълнуваше всички умове; бурята растеше, усещаше се вече полъхът на близка, неизбежна война. Наоколо пламваше пожар и никой не можеше да предвиди накъде ще се насочи, къде ще спре; стари обиди, отдавнашни надежди — всичко се раздвижи. Сърцето на Инсаров силно биеше: и неговите надежди се сбъдваха. „Но не е ли рано? Не е ли напразно?! — мислеше той, като стискаше ръце. — Ние още не сме готови. Но тъй да бъде! Трябва да се тръгва.“

Нещо зашумоля зад вратата, тя бързо се разтвори — и в стаята влезе Елена.

Инсаров цял се разтрепера, хвърли се към нея, падна на колене, прегърна я през кръста и силно притисна глава към нея.

 

— Ти не ме очакваше? — заговори тя, като едва поемаше дъх. (Тя бързо бе изтичала по стълбата.) Мили! Мили! — Тя сложи двете си ръце на главата му и се огледа. — Ето, значи, къде живееш? Намерих те лесно. Дъщерята на хазаина ти ме доведе. Ние от три дни сме тука. Исках да ти пиша, но си казах по-добре сама ще отида. Дошла съм за четвърт час. Седни, заключи вратата.

Той стана, бързо заключи вратата, върна се при нея и я хвана за ръце. Той не можеше да говори: радостта го задушаваше. Тя с усмивка го гледаше в очите… в тях имаше толкова щастие… и се засрами.

— Почакай — каза тя, като ласкаво отмахна ръцете му, — чакай да си сваля шапката.

Тя развърза панделката на шапката, махна я, свали пелерината от раменете си, поправи косите си и седна на малкия стар диван. Инсаров не мърдаше и я гледаше очарован.

— Но седни де — продума тя, без да вдигне очи към него, като му сочеше място до себе си.

Инсаров седна, но не на дивана, а на пода, в краката й.

— На, свали ръкавиците ми — промълви тя е неравен глас. Ставаше й страшно.

Той започна най-напред да разкопчава, после да смъква едната ръкавица, свлече я до половината и жадно прилепи устни към бялналата се под пея тънка и нежна китка.

Елена потръпна и искаше да го отстрани е другата ръка, но той започна да целува и нея. Елена я дръпна, той отметна глава; тя го погледна в лицето, наведе се и устните им се сляха…

Мина един миг… Тя се изтръгна, стапа, прошепна: „Не, не“ и бързо отиде до писмената маса.

— Нали аз тук съм домакиня, не трябва да имаш тайни от мене — продума тя, като се мъчеше да изглежда безгрижна, и застана е гръб към него. — Колко книжа! Какви са тия писма?

Инсаров свъси вежди.

— Тези писма? — промълви той, като стана от пода. — Можеш да ги прочетеш.

Елена ги повъртя в ръката си.

— Те са толкова много и са изписани така дребно, а аз веднага трябва да си вървя… Остави! Да не са от някоя съперница?… Пък и не са на руски — прибави тя, като прехвърляше тънките листове.

Инсаров се приближи до нея и я докосна. Тя изведнаж се обърна към него, светло му се усмихна и се опря на рамото му.

— Тези писма са от България, Елена; приятелите ми пишат, викат ме.

— Сега? Там?

— Да… сега. Докато има още време, докато може да се премине.

Тя изведнаж обви е ръце шията му.

— Нали ще ме вземеш със себе си?

Той я притисна към сърцето си.

— О, мое мило момиче, о, моята героиня, как изрече тия думи! Но не е ли грешно, не е ли безумно аз, аз, бездомният, самотният, да те отвлека със себе си… И то къде!

Тя му запуши устата.

Тсс… нали щети се разсърдя и няма никога вече да дойда при тебе. Нима не е решено, не е ясно всичко между пас? Нима не съм твоя жена? Нима жената се дели от мъжа си?

— Жените не отиват на война — промълви той с полупечална усмивка.

— Да, когато могат да останат. А нима аз мога да остана тук?

— Елена, ти си ангел!… Но помнели, аз може би ще трябва да замина от Москва… след две седмици. Не мога вече да мисля ни за университетски лекции, нито за довършване на работите си.

— Какво от това? — прекъсна го Елена. — Ти трябва скоро да заминеш? Искаш ли сега още, веднага, тая минута да остана при тебе, с тебе завинаги и да не се върна у дома, искаш ли? Да тръгнем веднага, искаш ли?

Инсаров с удвоена сила я стисна в прегръдките сн.

— Нека ме накаже господ — извика той, — ако върша нещо лошо! От днес ние сме съединени навеки.

— Оставам ли? — понита Елена.

— Не, мое чието момиче; не, мое съкровище. Ти днес ще се върнеш в къщи, но бъди готова. Това нещо не може да се направи изведнаж; трябва хубаво да се обмисли всичко. За това са нужни пари, паспорт…

— Пари имам — прекъсна го Елена, — осемдесет рубли.

— Е, не са много забеляза Инсаров, — но все ще послужат.

— Аз мога да намеря, ще взема взаем, ще поискам от мама… Не, от нея няма да искам… Но може да си продам часовника… Имам обеци, две гривни… огърлица.

— Не е само в парите работата, Елена; паспорта, твоя паспорт, него как ще уредим?

— Да, него как ще уредим? А непременно ли трябва паспорт?

— Непременно. Елена се усмихна.

— Какво ми дойде на ума! Спомням си, бях още малка… Избяга ни прислужницата. Хванаха я, простиха й и тя дълго живя у нас… а все пак всички викаха: Татяна бегълката. Не мислех тогава, че и аз може би ще бъда бегълка като нея.

— Елена, как не те е срам!

— Че какво? Разбира се, по-добре да тръгна с паспорт. Но ако не може…

— Това всичко ние ще уредим после, после, почакай — промълви Инсаров. — Нека само да се опомня, да помисля. Ние с тебе за всичко ще поговорим както трябва. А и аз имам пари.

Елена отмахна с ръка косите, които бяха паднали на челото му.

— О, Дмитрий, колко ще бъде весело да пътуваме двамата!

— Да — каза Инсаров, — а там, където ще отидем…

— Че какво? — прекъсна го Елена. — Нима и да умрем заедно няма да бъде весело? Но не, защо да умрем? Ние ще живеем, ние сме млади. На колко си години? Двадесет и шест?

— Двадесет и шест.

— А аз съм на двадесет. Още много време имаме пред себе си! Ах, ти искаше да избягаш от мене? Не ти била нужна руска любов, българино! Ще видим сега как ще се отървеш от мене! Но какво щеше да стане е нас, ако тогава не бях тръгнала към тебе!

— Елена, ти знаеш какво ме караше да се отстраня! — Зная: влюбил си се и си се изплашил. Но нима не подозираше, че и тебе обичат?

— Кълна се в честта си, Елена, не, Тя изведнаж бързо го целуна.

— Ето за това точно те обичам. А сега сбогом.

— Не можеш ли да останеш още? — попита Инсаров.

— Не, мой мили. Мислиш, че ми беше леко да изляза сама? Четвърт час отдавна мина. — Тя сложи пелерината и шапката си. — А ти ела у нас утре вечер. Не, други ден. Ще бъде натегнато, досадно, но няма какво да се прави, поне ще се видим. Сбогом. Пусни ме. — Той я прегърна за последен път. — Ай — виж! — скъса ми верижката. О, мой несръчни приятелю! Е, нищо. Толкова по-добре. Ще отида на Кузнецкия мост да я дам на поправка. Ако ме попитат, ще кажа, че съм била на Кузнецкия мост. — Тя хвана дръжката на вратата. — А, забравих да ти кажа: господин Курнатовски вероятно тия дий ще ми изправи предложение. Но аз ще му направя…ето какво. — Тя доближи палеца на лявата си ръка до върха на носа си и раздвижи останалите си пръсти във въздуха. — Сбогом. Довиждане. Сега зная пътя… А ти не губи време…

Елена открехна вратата, ослуша се, обърна се към Инсаров, кимна му и се измъкна от стаята.

Цяла минута стоя Инсаров при затворилата се врата и също се ослушва. Дворната врата се тропна. Той отиде при дивана, седна и закри очи с ръка. С него още никога нищо подобно не беше се случвало. „С какво съм заслужил аз такава любов? — мислеше той. — Не е ли сън това?“

Но нежният аромат на резеда, оставен от Елена в неговата бедна, тъмна стаичка, напомняше за посещението й. Заедно с него сякаш бяха останали във въздуха и звуците на младия глас, и шумът на леките, млади стъпки, и топлината и свежестта на младото, девствено тяло.