Иван Тургенев
В навечерието (1)

I

На брега на Москва-река, близо до Кунцово, през един от най-горещите летни дни на 1853 година на тревата, под сянката на една висока липа, лежаха двама младежи. Единият, наглед двадесет и три годишен, висок, мургав, с остър и малко крив нос, с високо чело и със сдържана усмивка на дебелите си устни, лежеше по гръб и замислено гледаше в далечината, леко присвил малките си сиви очички; другият лежеше по корем, подпрял с две ръце къдравата си светлоруса глава, и също гледаше някъде в далечината. Той беше три години по-голям от другаря си, но изглеждаше много по-млад; мустаците му бяха едва наболи, а на брадата му се виеше лек пух. Имаше нещо детски миловидно, нещо привлекателно изящно в дребните черти на свежото му кръгло лице, в приятните му кафяви очи, в красивите изпъкнали устнички и бели ръчички. Всичко в него излъчваше щастлива веселост на здрав човек, излъчваше младост — безгрижие, самонадеяност, разгаленост, младежка прелест. Той и въртеше очите си, и се усмихваше, и подпираше глава, както правят децата, които знаят, че ги гледат с радост. Беше с широко бяло палто, като блуза; синьо шалче обвиваше тънката му шия, измачкана сламена шапка бе захвърлена в тревата до него.

В сравнение с него другарят му изглеждаше старец и никой не би помислил, гледайки тромавата му фигура, че и той се наслаждава, че и на него му е добре. Той лежеше неудобно; голямата му, горе широка, долу заострена глава стоеше неудобно на дългата шия; неудобно беше самото положение на ръцете му, на тялото му, плътно пристегнато от къс черен сюртук, на дългите му като на скакалец крака, свити в коленете. При все това в него се чувствуваше добре възпитаният човек; отпечатък на „благовъзпитаност“ личеше в цялото му тромаво същество, а лицето му, некрасиво и дори малко смешно, изразяваше навик към размисъл и доброта. Казваше се Андрей Петрович Берсенев; другарят му, светлорусият младеж, се наричаше Шубин, Павел Яковлич.

— Защо не лежиш като мене, по корем? — започна Шубин. — Така е много по-добре. Особено да дигнеш крака и да чукаш токове един о друг — ей така. Тревата под носа ти: омръзне ли ти да зяпаш пейзажа, гледай как някоя тумбеста буболечка пълзи по стръкчето или как някоя мравка се лута насам-натам. Повярвай ми, така е по-добре. А ти си взел сега някаква псевдокласическа поза, същинска балерина, облакътена на картонена скала. Спомни си, че сега имаш пълно право да почиваш. Шега ли е това: да станеш трети кандидат! Починете си, сър; престанете да се напрягате, отпуснете се!

Шубин произнесе цялата тая реч под носа си, полулениво-полушеговито (разглезените деца говорят така с приятелите на семейството, които им донасят бонбони), и недочакал отговор, продължи:

— Най-много ме учудва в мравките, бръмбарите и другите господа насекоми тяхната удивителна сериозност; тичат назад-напред с такива важни физиономии, сякаш и техният живот значи нещо! Представете си, човекът, царят на създанието, висше същество, ги гледа, а те не му обръщат внимание: и току-виж, някой комар кацнал на носа на царя на създанието и започнал да го използува за храна. Това е обидно. Но, от друга страна, с какво техният живот е по-лош от нашия? И защо да не си придават важност, щом ние си позволяваме да важничим? Е, философе, разреши ми тая задача! Защо мълчиш, а?

— Какво? — продума сепнато Берсенев.

— Какво! — повтори Шубин. — Приятелят ти излага пред тебе дълбоки мисли, а ти не го слушаш.

— Любувах се на гледката. Погледни как блестят тия поля на слънцето! (Берсенев малко фъфлеше.)

— Чудо кольор — рече Шубин. — С една дума, природа!

Берсенев поклати глава.

— Ти би трябвало повече от мене да се възхищаваш от всичко това. То е по твоята част: ти си художник.

— Не, то не е по моята част — възрази Шубин и тури шапката си на тила. — Аз съм месар; моята работа е месото, да моделирам месо, рамене, крака, ръце, а тука и форма няма, завършеност няма, разпръснало се на всички страни… Иди го лови!

— Но и тука има красота — забеляза Берсенев. — А ти свърши ли своя барелиеф?

— Кей?

— Детето с козела.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — извика провлечено Шубин. — Погледнах истинските майстори, старите, антиките, и разбих моята глупост. Ти ми показваш природата и думаш: „И тука има красота.“ Разбира се, във всичко има красота, дори и в твоя нос има красота, но подир всяка красота няма да тичаш. Старите — те не са тичали подир нея, тя сама е слизала в техните творения, откъде — бог знае, от небето ли, откъде ли. Целият свят им е принадлежал; ние не можем да се простираме така нашироко; ръцете ни са къси. Ние хвърляме въдицата в една точица и дебнем. Клъвне ли — браво! — а не клъвне ли…

Шубин изплези език.

— Чакай, чакай — възрази Берсенев. — Това е парадокс. Ако ти не съчувствуваш на красотата, ако не я обичаш навсякъде, гдето и да я срещнеш, тя и в изкуството няма да ти се удаде. Ако прекрасната гледка, прекрасната музика нищо не говорят на душата ти, искам да кажа, ако ти не им съчувствуваш…

— Ех ти, съчувственико! — извика Шубин и сам се засмя иа новоизнамерената дума, а Берсенев се замисли. — Не, брат — продължи Шубин, — ти си умей, философ, трети кандидат в Московския университет, с тебе е опасно да спори човек, особено някакъв си незавършил студент като мене; но виж какво ще ти кажа: освен изкуството си аз обичам красотата само у жените… у момичетата, и то от известно време…

Той се обърна по гръб и сложи ръце под главата си, Няколко мига минаха в мълчание. Тишината на пладнешката жега тегнеше над сияещата и заспала земя.

— Да, стана дума за жените — заговори пак Шубин. — Защо някой не вразуми Стахов? Вижда ли го в Москва?

— Не.

— Съвсем се е побъркал старецът. По цели дни седи при своята Августииа Христиановна, скучае страшно, но седи. Зяпат се един друг, тъй глупаво… Дори ти е противно да ги гледаш. Чудно нещо! С какво семейство бог е сподобил този човек: но не, само Августина Христиановна и никоя друга! Не знам нищо по-отвратително от нейната патешка физиономия! Тия дни моделирах карикатурата й, в дантановски стил. Не стана лоша, ще ти я покажа.

— А бюстът на Елена Николаевна — попита Берсенев — напредва ли?

— Не, братко, не напредва. От това лице можеш да изпаднеш в отчаяние. Погледнеш — чисти линии, строги, прави; струва ти се, не е трудно да постигнеш прилика. Но не е в това работата!… Просто ти се изплъзва. Забелязал ли си как слуша тя? Нито една черта не трепва, само изразът на погледа непрекъснато се мени, а от него се променя цялата физиономия. Какво може да направи тука един скулптор, и при това лош! Чудно същество… странно същество — прибави той след кратко мълчание.

— Да; тя е чудно момиче — повтори след него Берсенев.

— А е дъщеря на Николай Артемевич Стахов! Иди след това разсъждавай за кръвта, за рода. И интересно е, че тя действително е негова дъщеря, прилича на него, и на майка си прилича, на Ана Василевна. Аз искрено уважавам Ана Василевна, тя е моя благодетелка; по все пак тя е кокошка. Откъде се е взела тая душа у Елена? Кой е запалил тоя огън? Ето ти пак задача, философе!

Но „философът“ както преди нищо не отговори! Берсенев изобщо не многоглаголствуваше и когато говореше, се изразяваше неумело, със запъвания, без нужда разперваше ръце; а този път някакво особено спокойствие бе обзело душата му, спокойствие, прилично на умора и тъга. Той наскоро се бе преместил извън града след дълга и трудна работа, която му отнемаше по няколко часа на ден. Бездействието, блаженството и чистотата на въздуха, съзнанието за постигнатата цел, своенравният и небрежен разговор с приятеля, ненадейно извиканият образ на милото същество, всички тия разнообразни и същевременно, кой знае защо, сходни впечатления се сляха у него в едно общо чувство, което го и успокояваше, и вълнуваше, и обезсилваше… Той беше много нервен младеж.

Под липата беше прохладно и спокойно; прилетелите в кръга на нейната сянка мухи и пчели бръмчаха сякаш по-тихо; чистата дребна трева, с изумруден цвят, без златни оттенъци, не се поклащаше; високите стъбълца стояха неподвижно като омагьосани; като мъртви висяха малките гроздове жълти цветове по ниските клони на липата. Сладката миризма с всяко вдишване проникваше дълбоко в гърдите, а гърдите охотно я поемаха. В далечината, отвъд реката, до небосклона всичко блестеше, всичко гореше; от време на време там подухваше ветрец и раздробяваше и усилваше блясъка; лъчиста пара трептеше над земята. Птици не се чуваха: те не пеят в жегата; но щурците цвъртяха навсякъде и приятно беше да слушаш тоя зноен звук на живота, седейки на прохлада, на спокойствие: той навяваше сън и будеше мечти.

— Забелязал ли си — започна изведнъж Берсенев, като си помагаше с движения на ръцете — какво странно чувство буди у нас природата? Всичко в нея е така пълно, така ясно, искам да кажа, така доволно от себе си и ние разбираме това и му се любуваме, а в същото време тя, поне у мене, всякога буди някакво безпокойство, някаква тревога, дори тъга. Какво значи това? Дали по-силно съзнаваме пред нея, пред нейното лице, цялото свое несъвършенство, своята обърканост, или пък ни е малко това удовлетворение, с Което тя се задоволява, а другото, тоест, искам да кажа, онова, от което ние имаме нужда, липсва в нея.

— Хм — възрази Шубин, — ще ти кажа, Андрей Петрович, откъде иде всичко това. Ти описа чувствата на самотния човек, който не живее, а само гледа и се възторгва. Защо ще гледаш? Живей и ти и ще бъдеш силен. Колкото и да чукаш на вратата на природата, тя не щети се откликне с разбрана дума, защото я няма. Ще звучи и стене като струпа, по песен от нея не чакай, Живата душа — тя ще се откликне, и преди всичко женската душа. И затова, благородни ми приятелю, съветвам те да си намериш другарка на сърцето и всички твои тъжни чувства веднага ще изчезнат. Ето онова, „от което имаме нужда“, както казваш ти. Та тази тревога, тази тъга, та това е просто един вид глад. Дай на стомаха истинска храна и всичко веднага ще бъде в ред. Заеми мястото си в пространството, бъди тяло, братко мой! Пък и какво е това, защо ти е природата? Чуй само: любов… каква силна, огнена дума! Природа… какъв студен, школски израз! И затова (Шубин запя): „Да живее Маря Петровна!“ Или не — прибави той, — не Маря Петровна, но все едно! Ву ме компрене.^[1]

Берсенев се понадигна и опря брадичка на сключените си ръце.

— Защо се подиграваш — продума той, без да гледа другаря си, — защо се шегуваш? Да, ти си прав: любов — това е велика дума, велико чувство… Но за коя любов говориш ти?

Шубии също се понадигна.

— За коя любов? За която искаш, само да е налице. Признавам, според мене съвсем няма различни видове любов. Щом си обикнал…

— От цялата си душа… — подхвана Берсенев.

— Е, да, от само себе си се разбира, душата не е ябълка; не можеш да я разделиш. Щом си обикнал, ти имаш право. А аз не съм мислил да се шегувам. В сърцето ми сега има такава нежност, то е така смекчено… Аз исках само да обясня защо природата, както казваш, ни действува така. Затова защото тя буди у нас нужда от любов, а е безсилна да я удовлетвори. Тя ни тласка тихо към други, живи прегръдки, а пие не я разбираме и чакаме нещо от самата нея. Ах, Андрей, Андрей, прекрасно е това слънце, това небе, всичко, всичко наоколо ни е прекрасно, а ти тъжиш; но ако в този момент ти държеше в ръката си ръката на любимата жена, ако тази ръка и тази жена бяха твои, ако ти дори гледаше с нейните очи, чувствуваше не със своето самотно, а с нейното чувство — не тъга, Андрей, не тревога щеше да буди в тебе природата, и нямаше да забелязваш ти нейната красота; самата тя щеше да се радва и да пее, щеше да приглася на твоя химн, защото тогава ти щеше да дадеш на нея, нямата природа, език! Шубин скочи на крака и се разходи два пъти назад-напред, а Берсенев наведе глава и лицето му се покри със слаба червенина.

— Не съм съвсем съгласен с тебе — започна той, — не всякога природата ни говори за… любов. (Той не изрече тая дума изведнаж.) Тя ни и заплашва; тя ни напомня за страшни… да, за недостъпни тайни. Нали тя трябва да пи погълне, и не ни ли поглъща непрестанно тя? В нея има и живот, и смърт; и смъртта в нея говори също тъй високо, както и животът.

— И в любовта има живот и смърт — прекъсна Шубин.

— А после — продължи Берсенев, — когато аз например стоя напролет в гората, в зеления гъсталак, когато ми се струва, че чувам романтичните звуци на Обероновия рог (на Берсенев му етапа малко неудобно, когато изрече тия думи) — нима и това…

— Жажда за любов, жажда за щастие, нищо повече! — подзе Шубин — И аз познавам тия звуци, и аз познавам онова умиление и очакване, които обземат душата в сянката на гората, в недрата й, или вечер, в откритите поля, когато слънцето залязва и реката дими зад храстите. Но и от гората, и от реката, и от земята, и от небето, от всяко облаче, от всяка тревичка аз чакам, аз искам щастие, във всичко усещам неговото приближаване, чувам неговия зов. „Моят бог — е бог светъл и весел!“ Така бях започнал едно стихотворение; признай, славеи е първият стих, но втория не можах да съчиня. Щастие! Щастие! Докато животът не е минал, докато всичките ни органи са в наша власт, докато вървим не надолу, а нагоре! Дявол да го вземе — продължаваше Шубин с внезапен порив, — ние сме млади, не сме изроди, не сме глупави: ние ще извоюваме щастието си!

Той тръсна къдри и самоуверено, почти предизвикателно погледна нагоре, към небето. Берсенев вдиша очи към него.

— Нима няма нищо по-висше от щастието? — проговори той тихо.

— А например? — запита Шубин и се спря.

— Ето например ние с тебе, както ти казваш, сме млади и, да речем, добри хора; всеки от нас иска щастие за себе си… Но дали думата „щастие“ е такава, че да може да ни свърже, да ни възпламени и двамата, да пи накара да си подадем ръка? Не е ли егоистична, искам да кажа, не е ли разединяваща тази дума?

— А ти знаеш ли такива думи, които свързват?

— Да, и те не са малко, и ти ги знаеш.

— Хайде де! Кои са тия думи?

— Да речем, изкуство — тъй като ти си художник, родина, наука, свобода, справедливост.

— А любов? — попита Шубин.

— И любов е свързваща дума; но не онази любов, за която ти сега жадуваш: не любовта-наслаждепие, а любовта-жертва.

Шубин се намръщи.

— Това е добре за немците; а аз искам да обичам за себе си; аз искам да бъда номер първи.

— Номер първи — повтори Берсенев. — А аз мисля, че да бъдеш номер втори — това е цялото предназначение на нашия живот.

— Ако всички постъпват така, както ти съветваш — промълви с тъжна гримаса Шубин, — никой на земята няма да яде ананаси: все ще ги оставя на другите.

— Значи, ананасите не са нужни; впрочем не се бой: всякога ще се намерят хора, готови да отнемат дори хляба от чуждата уста.

Двамата приятели помълчаха.

— Тия дни пак срещнах Инсаров — започна Берсенев, — поканих го у дома; искам непременно да го запозная с тебе… и със Стахови.

— Кой е тоя Инсаров? Ах, да, онзи сърбин или българин, за когото ти ми говори? Патриотът? Дали той не ти е внушил всички тия философски мисли?

— Може би.

— Необикновен индивид, а?

— Да.

— Умен? Даровит?

— Умен?… Да. Даровит? Не зная, но не мисля.

— Не? Тогава какво е забележителното у него?

— Ще видиш. А сега, мисля, е време да вървим. Ана Василевна вероятно пи чака. Колко ли е часът?

— Три. Да вървим. Колко е задушно! Този разговор запали цялата ми кръв. Имаше един момент, когато и ти… ненапразно съм художник — всичко забелязвам. Признай си, занимава те някоя жена…

Шубин искаше да види лицето на Берсенев, потоп се обърна и излезе изпод липата. Шубин тръгна след него, като пристъпяше нехайно-грациозно с малките си крачка. Берсенев се движеше тромаво, високо вдигаше рамене, изпъваше шия; но все пак той изглеждаше по-порядъчеи човек от Шубин, повече джентълмен, бихме казали, ако тази дума не бе толкова изтъркана у нас.

Младите хора слязоха към Москва-река и тръгнаха по брега й. От водата лъхаше свежест и тихият плясък на малките вълни галеше слуха.

— Бих се окъпал пак — заговори Шубин, — но се боя да не закъснеем. Погледни реката: сякаш ни примамва. Древните гърци биха я взели за нимфа. Но ние не сме гърци — о нимфо! — ние сме дебелокожн скити.

— Ние имаме русалки — забеляза Берсенев.

— Махай се с твоите русалки! Защо ми са на мен, ваятеля, тези изчадия на изплашената студена фантазия, тези образи, родени в задушната колиба, в мрака на зимните пощи? Аз имам нужда от светлина, простор… Кога ли, боже мой, ще замина за Италия? Кога…

— Тоест, искаш да кажеш, за Малорусия?

— Срамно е, Андрей Петрович, да ме упрекваш за една необмислена глупост, за която аз и без това горчиво се разкайвам. Е да, аз постъпих като глупак: предобрата Ана Василевна ми даде пари да замина за Италия, а аз отидох при хохолите, да ям галушки и…

— Не се доизказвай, моля ти се — прекъсна го Берсенев.

— И все пак ще кажа, че тези пари не бяха изразходвани напразно. Аз видях там такива типове, особено женски… Но, разбира се, аз зная: никъде другаде освен в Италия няма спасение!

— Ти ще заминеш за Италия — продума Берсенев, без да се обръща към него, — но нищо няма да направиш. Само ще размахваш криле и няма да полетиш. Знаем ви ние вас!

— Но Ставасер полетя… И не само той. А ако не полетя — значи, че съм морски пингвин, без криле. Тука аз се задушавам, искам да отида в Италия — продължаваше Шубин, — там е слънце, там е красота…

В този миг по пътеката, по която вървяха двамата приятели, се зададе едно младо момиче с широка сламена шапка и розово чадърче на рамо.

— Но какво виждам! И тука насреща ни иде красотата! Привет от смирения художник на очарователната Зоя! — извика изведнъж Шубин и замахна театрално с шапка.

Младото момиче, към което бе отправено това възклицание, се спря, закани му се с пръст и когато двамата приятели приближиха, заговори със звънко гласче, като изговаряше малко неясно „р“.

— Защо вие, господа, не идвате да обядвате? Трапезата е сложена.

— Какво чувам? — заговори, като плесна с ръце, Шубин, — Нима вие, възхитителна Зоя, в тая жега сте се решили да тръгнете да ни търсите? Така ли трябва да разбирам смисъла на вашите думи? Кажете, наистина ли? Или не, по-добре не произнасяйте тая дума: в същия миг ще умра от разкаяние.

— Ах, престанете, Павел Яковлевич — възрази с досада момичето, — защо вие никога не говорите с мене сериозно! Аз ще се разсърдя… — добави тя с кокетна гримаса и нацупи устнички.

— Вие няма да ми се разсърдите, идеална Зоя Никитишна; вие не ще пожелаете да ме хвърлите в мрачната бездна на безумно отчаяние. А да говоря сериозно, не умея, защото съм несериозен човек.

Момичето сви рамене и се обърна към Берсенев.

— Той винаги е такъв: отнася се с мене като с дете; а аз вече минах осемнадесет години. Вече съм голяма.

— О боже! — простена Шубин и подбели очи, а Берсенев се усмихна мълчаливо.

Момичето тропна с крак.

— Павел Яковлевич! Ще се разсърдя! Helene беше тръгнала с мене — продължи тя, — но остана в градината. Жегата я уплаши, но аз не се страхувам от жега, Да вървим.

Тя тръгна напред по пътечката, като поклащаше леко тънката си снага при всяка стъпка и като отмяташе с хубавата си ръчичка в черна ръкавица меките дълги масури от лицето си.

Приятелите тръгнаха след нея (Шубин ту безмълвно притискаше ръце към сърцето си, ту ги дигаше пад главата си) и след няколко минути се намериха пред една от многобройните дачи около Кунцово. Малка дървена къщичка с мецании, боядисана в розово, се виждаше сред градината и някак наивно надничаше иззад зеленината на дърветата. Зоя първа отвори вратичката, изтича в градината и извика: „Доведох скитниците!“ Младо момиче с бледо и изразително лице стана от скамейката близо до пътечката, а на прага на къщата се показа дама в лилава копринена рокля и като вдигна над главата си батистено бродирало шалче, за да се запази от слънцето, усмихна се меланхолично и лениво.

Ана Василевна Стахова, по баща Шубина, на седем години бе останала кръгло сираче и наследница на доста голямо имение. Тя имаше и много богати, и много бедни роднини; бедните — по бащина линия, богатите — по майчина: сенаторът Волгии и князете Чикурасови. Княз Ардалион Чикурасов, назначен за пени настойник, я настани в най-добрия московски пансион, а след излизането й от пансиона я взе у дома си. Той живееше светски живот и през зимата даваше балове. Бъдещият мъж на Ана Василевна, Николай Артемевич Стахов, я завладя на един от тия балове, гдето тя беше в „прелестна розова рокля с накит от малки рози“. Тя пазеше тоя накит… Николай Артемевич Стахов, син на запасен генерал, ранен през дванадесетата година и получил доходно място в Петербург, на шестнадесет години бе постъпил в юнкерската школа и бе станал гвардеец. Той беше красив, добре сложен и минаваше едва ли не за най-добрия кавалер на вечеринките от средна ръка, които предимно посещаваше: във висшето общество той нямаше достъп. От младини живееше с две мечти: да стане флигел-адютант и да се ожени изгодно; с първата мечта той скоро се прости, но още по-здраво се хвана за втората. Затова всяка зима отиваше в Москва. Николай Артемевич добре говореше френски и минаваше за философ, защото не гуляеше. Още като подпоручик той вече обичаше настойчиво да спори, например за това: може ли човек през целия си живот да обиколи цялото земно кълбо, може ли да знае какво става на морското дъно — и винаги поддържаше, че не може.

Николай Артемевич минаваше вече двадесет и пет години, когато „пипна“ Ана Василевна; даде си оставката и отиде на село да се занимава със стопанството. Селският живот скоро му омръзна, а имението беше дадено под аренда; той се засели в Москва, в къщата на жена си. На младини не беше играл никакви игри, а тук се пристрасти към лотото, а когато го забраниха, към картите. В къщи той скучаеше; сприятели се с една вдовица от немски произход и прекарваше при нея почти всичкото си време. През лятото на петдесет и третата година той не отиде в Кунцово: остана в Москва, уж да използува минералните води; всъщност не му се искаше да се раздели със своята вдовица. Впрочем той и с нея разговаряше малко, а повече спореше: дали може да се предсказва времето и т.н. Веднъж някой го нарече frondeur; този епитет много му се хареса. „Да — мислеше той, като отпущаше самодоволно ъглите на устата си и се поклащаше, — мене лесно не можеш задоволи и не можеш измами.“ Фрондьорството на Николай Артемевич се състоеше в това, че като чуе например думата „нерви“, ще каже: „А какво е това нерви?“ Или някой помене пред него за успехите на астрономията, а той ще каже: „А вие вярвате ли в астрономията?“ А когато искаше окончателно да срази противника, казваше: „Всичко това са само фрази.“ Трябва да се признае, че за много хора такива възражения се струваха (и досега се струват) неопровержими; по Николай Артемевич съвсем не подозираше, че Августина Христиановна в писмата си до своята братовчедка Феодолинда Петерзилиус го наричаше mein Pinselchen^[2].

Жената на Николай Артемевич, Ана Василевна, беше дребна и слабичка жена, с тънки черти на лицето, склонна към вълнение и тъга. В пансиона тя се занимаваше с музика и четеше романи, после изостави всичко това; започна да се труфи, и това остави; зае се с възпитан нето на дъщеря си, и това я умори и тя я предаде в ръцете на гувернантката; накрая единственото, което правеше, беше да тъжи и мълчаливо да се вълнува. Раждането на Елена Николаевна разстрои здравето й и тя вече не можеше да има деца; Николай Артемевич загатваше за това обстоятелство, за да оправдае познанството си с Августина Христиановна. Изневярата на мъжа й много огорчаваше Ана Василевна; особено й беше мъчно, че веднаж той с измама подари на своята немкиня чифт сиви коне от нейната, на Ана Василевна, конюшня. В очи тя никога не го укоряваше, но скришом се оплакваше от него подред на всички в къщи, дори на дъщеря си. Ана Василевна не обичаше да излиза; приятно й беше, когато имаше в къщи гост и той разказваше нещо; в самота тя веднага се побеляваше. Сърцето й беше много любещо и меко: животът бързо я беше пречупил.

Павел Яковлевич Шубин й се падаше далечен племенник. Баща му служеше в Москва. Братята му постъпиха в кадетския корпус; той беше най-малкият, любимец на майка си, с нежно телосложение: той си остана в къщи. Гласяха го за университета и с мъка го издържаха в гимназията. От ранни години той започна да проявява склонност към скулптурата; важният сенатор Волгин видя веднаж една негова статуйка у леля му (тогава той беше на шестнадесет години) и заяви, че възнамерява да вземе под свое покровителство младия талант. Внезапната смърт на бащата на Шубин едва не промени цялото бъдеще на младия човек. Сенаторът, покровител на таланти, му подари гипсов бюст на Омир — и толкова; по Ана Василевна му помогна с пари и той криво-ляво постъпи деветнадесет-годишен в университета, в медицинския факултет. Павел не чувствуваше никакво влечение към медицината, по поради съществуващия по онова време брой на студентите беше невъзможно да постъпи в някой друг факултет; при това той се надяваше да изучи анатомията. По не научи анатомията; не записа втори курс и недочакал изпита, напусна университета, за да се посвети изключително на призванието си. Той се трудеше усърдно, но не редовно; скиташе из околностите на Москва, моделираше и рисуваше портрети на селски момичета, срещаше се е разни хора, млади и стари, повече и по-малко важни, с италиански скулптори-занаятчии и руски художници, не искаше да чуе за академията и не признаваше ни един професор. Той безспорно беше талантлив: в Москва вече го знаеха. Майка му, по рождение парижанка, от добро семейство, добра и умна жена, го научи френски, залягаше и се грижеше за него денем и нощем, гордееше се с него и умирайки още млада от туберкулоза, помоли Ана Василевна да го вземе при себе си. Тогава той караше двадесет и първата си година. Ана Василевна изпълни нейното последно желание: той живееше в една малка стаичка в пристройката към дачата.

— Но хайде да обядваме, хайде — каза с жаловит глас домакинята и всички тръгнаха към трапезарията. — Седнете до мене, Zoe — промълви Ана Василевна, — ти, Helene, забавлявай гостенина, а ти, Paul, моля ти се, мирувай и не дразни Zoe. Днес ме боли глава.

Шубин пак изви очи към небето; Zoe му отговори с полуусмивка. Тази Zoe, или по-точно Зоя Никитишна Мюлер, беше миличка, малко разногледа порусена немкиня, с раздвоено на края носле и червени мънички устнички, руса, пълничка. Тя пееше доста добре руски романси, хубавичко свиреше на пиано разни ту веселички, ту тъжни парченца; обличаше се с вкус, но някак си по детски и прекалено спретнато. Ана Василевна я беше взела за компаньонка на дъщеря си, а почти винаги я държеше при себе си. Елена не се оплакваше от това: тя просто не знаеше какво да говори със Зоя, когато се случеше да остане с нея насаме.

Обедът продължи доста дълго; Берсенев разговаряше с Елена за университетския живот, за своите намерения и надежди; Шубин се вслушваше и мълчеше, ядеше с преувеличена охота, като хвърляше от време на време комично-тъжни погледи на Зоя, която му отговаряше с все същата флегматична усмивчица. След обеда Елена, Берсенев и Шубин тръгнаха към градината; Зоя погледна след тях и като сви леко рамене, седна при пианото. Ана Василевна измърмори уж: „Защо и вие не отидете да се разходите? — но без да дочака отговор, добави: — Изсвирете ми нещо тъжно…“

— „La derniere pensee“ de Weber?^[3] — попита Зоя.

— Ах, да, от Вебер — промълви Ана Василевна, отпусна се в креслото и една сълза се появи на ресниците й.

В това време Елена поведе двамата приятели към беседката от акации с дървена масичка по средата и със скамейки наоколо. Шубин се огледа, подскочи няколко пъти и като пошепна: „Почакайте!“, изтича до стаята си, донесе парче глина и започна да моделира фигурата на Зоя, като клатеше глава, мърмореше и се смееше.

— Пак старите шеги — каза Елена, като погледна работата му, и се обърна към Берсенев, с когото продължаваше разговора, започнат на масата.

— Старите шеги — повтори Шубин. — Предметът е неизчерпаем! Днес особено тя ме изкарва от търпение.

— Защо така? — попита Елена. — Ще помисли човек, че говорите за някаква зла, неприятна баба. Такова хубавичко младо момиче…

— Разбира се — прекъсна я Шубин, — тя е хубавичка, много хубавичка; уверен съм, че всеки минувач, като я погледне, непременно ще си помисли: „Ето с нея може чудесно… да потанцуваш полка“; уверен съм също така, че тя знае това и че й е приятно. Защо са тия срамежливи гримаси, тази скромност? Но вие знаете какво искам да кажа — прибави той през зъби. — Впрочем вие сега сте заета с друго.

И като развали фигурата на Зоя, Шубин започна бързо и сякаш с досада да моделира и мачка глината.

— И така, вие бихте желали да станете професор? — попита Елена Берсенев.

— Да — отвърна той, като стискаше между коленете червените си ръце. — Това е най-голямата ми мечта. Разбира се, аз добре зная всичко, което не ми достига, за да бъда достоен за такова високо… Искам да кажа, че аз съм твърде малко подготвен, по надявам се да получа разрешение да замина за чужбина; ще прекарам там три-четири години, ако трябва, и тогава…

Той замълча, наведе се, после бързо вдигна очи и като се усмихна стеснително, поправи косата си. Когато Берсенев говореше с жена, говорът му ставаше още по-бавен и още по-силно почваше да фъфле.

— Вие искате да станете професор по история? попита Елена.

— Да, или по философия — прибави той, като понижи глас, — ако това бъде възможно.

— Той и сега е дяволски силен във философията — забеляза Шубин, като прокарваше с нокът дълбоки черти по глината, — защо му е да ходи в чужбина?

— И вие ще бъдете напълно доволен от положението си? — попита Елена, като се опря на лакът и го загледа право в лицето.

— Напълно, Елена Николаевна, напълно. Какво по-благородно призвание от това? Представете си, да тръгна по стъпките на Тимофей Николаевич… Само мисълта за подобна дейност ме изпълва с радост и смущение, да… със смущение, което… което идва от съзнанието за малките ми сили. Покойният ми баща ме благослови за тая дейност… Никога няма да забравя последните му думи.

— Баща ви тази зима ли почина?

— Да, Елена Николаевна, през февруари.

— Казват — продължаваше Елена, — че той оставил някакво забележително съчинение в ръкопис; истина ли е?

— Да, остави. Той беше чудесен човек. Вие бихте го обикнали, Елена Николаевна.

— Уверена съм в това. А какво е съдържанието на това съчинение?

— Да ви предам съдържанието на това съчинение с няколко думи, Елена Николаевна, е малко трудно. Моят баща беше много учен човек, шелингианец, той употребяваше изрази не всякога ясни…

— Андрей Петрович — прекъсна го Елена, — извинете ме за невежеството, какво значи шелингианец?

Берсенев леко се усмихна.

— Шелингианец, това значи последовател на Шелинг, немски философ, а в какво се състои учението на Шелинг…

— Андрей Петрович — извика изведнаж Шубин, — за бога! Да не би да искащ да прочетеш на Елена Николаевна лекция за Шелинг! Имай милост!

— Съвсем не лекция — измърмори Берсенев и се изчерви, — аз исках…

— А защо пък не и лекция — подзе Елена. — Ние с вас имаме голяма нужда от лекции, Павел Яковлевич.

Шубин я загледа втренчено и изведнаж се закиска.

— Защо се смеете? — попита тя студено и почти рязко.

Шубин млъкна.

— Е, стига, не се сърдете — продума той след малко. — Виновен съм. Но наистина, що за желание, моля ви се, сега, в такова време, под тези дървета, да говорите за философия? По-добре е да говорим за славеи, за рози, за млади очи и усмивки.

— Да, и за френски романи, за женски парцали — продължи Елена.

— Може и за парцали — отвърна Шубин, — ако са красиви.

— Да. Но ако не искаме да говорим за парцали? Вие се препоръчвате за свободен художник, а защо посягате на свободата на другите? Позволете да ви попитам: щом мислите така, защо нападате Зоя? С пея е особено удобно да се говори за парцали и за рози. Шубин изведнаж пламна и стана от скамейката. — А, така ли? — започна той с нервен глас. — Разбирам вашето подсещане; вие ме пращате при нея, Елена Николаевна. С други думи, аз съм излишен тук? — Не съм помислила да ви пъдя оттука. — Искате да кажете — продължаваше разпалено Шубин, — че не заслужавам друго общество, че аз й подхождам, че аз съм също така празен и глупав, и повърхностен като тая сладникава немкиня? Така ли? Елена сви вежди.

— Вие не винаги сте се изказвали така за нея, Павел Яковлевич — забеляза тя.

— А! Укор! Сега пък укор! — извика Шубин. — Е, да, не скривам, имаше минута, именно една минута, когато тези свежи, банални бузички… Но ако исках да ви се отплатя с укор ида ви напомня… Но прощавайте — прибави изведнаж той, — страх ме е, че ще прекаля.

И като удари с ръка по моделираната във форма иа глава глина, той избяга от беседката и отиде в стаята си.

— Дете — каза Елена, като погледна след него.

— Художник — промълви с тиха усмивка Берсенев. — Всички художници са такива. Трябва да прощаваме капризите им. Това е тяхно право.

— да — възрази Елена, — но Павел досега още е нищо не е заслужил това право. Какво е направил досега? Дайте си ръката и да тръгнем по алеята. Той ни попречи. Говорехме за съчинението на вашия баща.

Берсенев хвана ръката на Елена и тръгна с нея из градината, но започнатият разговор, прекъснат твърде рано, не се възобнови; Берсенев отново се зае да излага своите възгледи за професорското звание, за бъдещата си дейност. Той вървеше тихо до Елена, неумело пристъпваше, неумело държеше ръката й, от време на време се буташе с рамото и нито веднаж не я погледна; но думите му течаха леко, макар и не съвсем свободно; той се изразяваше просто и точно и в очите му, които бавно блуждаеха по стволовете на дърветата, по пясъка на пътечката, по тревата, светеше тихо умиление от благородни чувства, а в успокоения му глас се долавяше радостта на човек, който съзнава, че е можал да се изкаже пред друг, скъп за него човек. Елена го слушаше внимателно и полуобърната към него, не снемаше поглед от леко побледнялото му лице, от очите му, дружелюбия и кротки, макар да избягваха да срещнат нейните очи. Душата й се разтваряше и нещо нежно, добро, хубаво като че се вливаше в сърцето й, израстваше в него.

Шубин не излезе от стаята си до вечерта. Вече съвсем се бе стъмнило, непълната лупа светеше високо в небето, Млечният път започваше да се белее и звездите обсипваха небесния свод, когато Берсенев, след като се раздели с Ана Василевна, с Елена и със Зоя, приближи до вратата на своя приятел. Намери я заключена и почука.

— Кой е? — чу се гласът на Шубин.

— Аз — отговори Берсенев. — Какво искаш?

— Отвори ми, Павел, стига си капризничил; как не те е срам?

— Аз не капризнича, спя и виждам в съня си Зоя.

— Престани, моля ти се. Не си дете. Отвори ми.

Трябва да поприказвам с тебе.

— Не се ли наприказва с Елена? — Стига де, стига; отвори ми!

Шубин отговори с престорено хъркане. Берсенев сви рамене и си тръгна към къщи.

Нощта беше топла и някак особено безмълвна, сякаш всичко наоколо се ослушваше и дебнеше; и Берсенев, обгърнат от неподвижната мъгла, неволно се спираше и също се ослушваше и дебнеше. Леко шумолене, като шумолене от женска рокля, се понасяше от време на време по върховете на близките дървета и будеше у Берсенев сладко и тревожно чувство, чувство почти на страх. Мравки пробягваха по бузите му, очите му се овлажняваха от мигновено изплувала сълза: искаше му се да стъпва съвсем нечуто, да се крие, да се промъква. Остър ветрец отстрани го прониза: той едва трепна и замря на мястото си; сънлив бръмбар падна от едно клонче и тупна на пътя; Берсенев тихо извика: „А!“ — и пак се спря. Но той почна да мисли за Елена и всички тия мимолетни усещания изчезнаха изведнаж: остана само ободряващото впечатление от нощната свежест и нощната разходка; цялата му душа бе изпълнена от образа на младото момиче. Берсенев вървеше, навел глава, и си припомняше нейните думи, нейните въпроси. Огори му се, че чу тропот от бързи стъпки след себе си. Той се ослуша: някой тичаше, настигаше го; чу се запъхтяно дишане и изведнаж пред него из черния кръг на сянката, падаща от едно голямо дърво, без шапка, с разчорлени коси, цял бледен на лунната светлина, изскочи Шубин.

— Радвам се, че си тръгнал по тоя път — с мъка издума той, — цяла нощ нямаше да заспя, ако не бях те настигнал. Дай ръка. Нали си отиваш в къщи?

— В къщи.

— Ще те изпратя.

— Но как ще вървиш без шапка?

— Нищо. Аз и връзката си свалих. Сега е топло.

Приятелите направиха няколко крачки.

— Нали бях много глупав днес? — попита внезапно Шубин.

— Откровено казано, да. Не можех да те разбера.

Никога не съм те виждал такъв. И от какво се разсърди, моля ти се! За какви глупости!

— Хм — измънка Шубин. — Ето как говориш, а на мене не ми е до глупости. Знаеш ли — прибави той, — трябва да ти кажа, че аз… че…Мисли за мене, каквото искаш… аз… да! Аз съм влюбен в Елена.

— Ти си влюбен в Елена! — повтори Берсенев и се спря.

— Да — с принудена небрежност продължи Шубин. — Това те учудва? Ще ти кажа нещо повече. До тази вечер можех да се надявам, че и тя след време ще ме обикне. Но днес се убедих, че няма защо да се надявам. Тя обича другиго.

— Другиго? Кого?

— Кого? Тебе! — възкликна Шубин и удари Берсенев по рамото.

— Мене!

— Тебе — повтори Шубин.

Берсенев отстъпи крачка назад и застина на място. Шубин го погледна изпитателно.

— И това те учудва? Ти си скромен младеж. Но тя те обича. За това можеш да бъдеш спокоен.

— Какви глупости дрънкаш! — произнесе най-сетне с досада Берсенев.

— Не, не са глупости! А впрочем защо стоим? Да вървим напред. Като върви човек, е по-леко. Аз я познавам отдавна, и добре я познавам. Не може да греша. Ти допадна на сърцето й. Беше време, когато й харесвах; но, първо, аз за пея съм твърде лекомислен младеж, а ти си същество сериозно, ти си нравствено и физически чиста личност, ти си… чакай, не съм свършил, ти си добросъвестно умерен ентусиаст, истински представител на онези жреци на науката, с които — не, не с които, — с каквито така справедливо се гордее класата на средното руско дворянство! А, второ, Елена тия дни ме завари, като целувах ръцете на Зоя!

— На Зоя?

— Да, на Зоя. Какво да правиш? Тя има такива хубави рамене!

— Рамене!

— Е, да, рамене, ръце, не е ли все едно? Елена ме завари в тия свободни занимания след обеда, а преди обед аз в нейно присъствие се карах на Зоя. За съжаление Елена не разбира цялата естественост на подобни противоречия. И ето, яви се ти: ти вярваш… — — в какво ли вярваш ти?… — ти се червиш, смущаваш се, говориш за Шилер, за Шелинг (а тя все търси забележителни хора) — ето че и победи, а аз, нещастният, се мъча да се шегувам… а… в същото време…

Шубин изведнаж заплака, отдръпна се встрани, седна на земята и се хвана за косите.

Берсенев се приближи до него.

— Павел — започна той, — какви са тия детинщини? Моля ти се! Какво ти е днес? Бог знае каква глупост ти е влязла в главата, та плачеш. На мене, право да ти кажа, ми се струва, че се преструваш.

Шубин вдигна глава. Сълзи блестяха на бузите му при лунната светлина, но лицето му се усмихваше.

— Андрей Петрович — заговори той, — ти можеш да мислиш за мене, каквото искаш. Готов съм дори да се съглася, че това сега е истерика, но, ей богу, аз съм влюбен в Елена, а тя обича тебе. Впрочем аз обещах да те изпратя до къщи и ще сдържа обещанието си.

Той етапа.

— Каква нощ! Сребриста, тъмна, млада! Колко е хубаво сега на онези, които са любими. Колко им е приятно да не спят! Ти ще спиш ли, Андрей Петрович?

Берсенев нищо не отговори и ускори крачките си.

— Къде бързаш? — продължи Шубин. — Повярвай ми, такава нощ в твоя живот няма да се повтори, а в къщи те чака Шелинг. Наистина той ти свърши днес работа; по ти вее пак не бързай. Пей, ако умееш, пей още по-силно; ако не умееш — свали шапка, вдигни глава и се усмихвай на звездите. Те всички тебе гледат, само тебе: звездите само това правят — гледат влюбените, затова са така прелестни. Нали си влюбен, Андрей Петрович?… Не ми отговаряш — защо не отговаряш? — заговори пак Шубин. — О, ако се чувствуваш щастлив, мълчи, мълчи! Аз бъбря, защото съм нещастен, аз съм нелюбим, аз съм фокусник, артист, шут; но какви безмълвни възторзи бих пил в тия нощни струи, под тия звезди, под тия елмази, ако знаех, че ме обичат!… Берсенев, щастлив ли си?

Берсенев мълчеше както преди и бързо вървеше по равния път. Напред, между дърветата, заблещукаха светлинните на селцето, в което живееше той; то се състоеше само от десетина малки дачи. В самото му начало, вдясно от пътя, под две разклонени брези се намираше малко дюкянче; всичките му прозорци бяха вече затворени, но широка ивица светлина падаше като ветрило от отворената врата върху утъпканата трева и стигаше върха на дърветата, като озаряваше силно белезникавата опака страна на гъстите листи. Едно момиче, наглед прислужница, стоеше в дюкянчето с гръб към вратата и се пазареше с бакалина: изпод червената кърпа, която бе метнала на главата си и придържаше с голата си ръка под брадичката, едва се виждаше кръглата й бузичка и тънката шийка. Младите мъже стъпиха в ивицата светлина, Шубин погледна вътре в дюкянчето, спря се и извика: „Анушка!“ Момичето живо се обърна. Видяха миловидно, малко широко, по свежо лице с весели кафяви очи и черни вежди. „Анушка!“ — повтори Шубин. Момичето се вгледа в него, изплаши се, засрами се и без да свърши покупките си, се спусна но стълбите, бързо се шмугна край тях и като се озърташе едва забележимо, тръгна наляво през пътя. Бакалинът, човек пълен и равнодушен към всичко в света, като всички извънградски дребни търговци, шумно се прозина след нея, а Шубин се обърна към Берсенев с думите: „Това… това, виждаш ли… тука имам познато семейство… та то е у тях… да не помислиш…“ — и без да довърши, изтича след отдалечаващото се момиче.

— Избърши поне сълзите си — му извика Берсенев и не можа да се сдържи да не се засмее. Но когато се върна в къщи, лицето му не беше весело; той не се смееше вече. Нито за миг не бе повярвал на онова, което му каза Шубин, но думата, която той изрече, заседна дълбоко в душата му. „Павел се подигра с мене — мислеше той, — но тя някога ще се влюби… В кого ли ще се влюби?“

В стаята на Берсенев имаше пиано, малко и старо, но е мек и приятен, макар не съвсем чист тон. Берсенев седна до пианото и започна да взема акорди. Както всички руски дворяни той като малък беше учил музика и както почти всички от тях свиреше доста лошо; по той страстно обичаше музиката. Всъщност той обичаше в нея не изкуството, не формата, в която тя се изразява (симфониите и сонатите, дори оперите го отегчаваха), а нейната стихия: обичаше онези смътни и сладки, безпредметни и всеобхватни усещания, събуждани в душата от съчетанията и преливанията на звуците. Повече от час той не стана от пианото, като повтаряше много пъти едни и същи акорди, търсеше несръчно нови, спираше се и замираше на постепенно заглъхващите септими. Сърцето му се топеше от мъка и очите му неведнъж се напълваха със сълзи. Той не се срамуваше от тях: проливаше ги в тъмнината. „Павел има право — мислеше си той, — нредчувствувам: тая вечер няма да се повтори.“ Най-после стана, запали свещта, наметна халата си, взе от етажерката втория том от Историята на Хохенщауфените от Раумер — и като въздъхна два пъти, се зае старателно да чете.