Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (99)

Глава 98

Беше Джо! Джо беше!

Нямаше човек на света, когото толкова да исках да видя.

— Колко пъти съм ти казвала… — попитах аз, а сърцето ми блъскаше в гърдите, докато слизах и тръшвах вратата.

— Не се промъквай до въоръжен полицай?

— Точно така. Да не би да имаш нещо против телефоните? Някаква фобия?

Джо се усмихна глупаво от мястото, където беше застанал.

— Няма ли поне да кажеш: „Здравей!“ Много си жестока.

— Мислиш ли?

Обаче не се чувствах така. Чувствах се разтреперана, уязвима, на път да ревна, само че твърдо бях решена той да не го усети.

Намръщена потропвах с пръсти по капака на колата си, но не можех да не забележа колко добре изглежда той.

— Извинявай. Реших да рискувам — каза ми с обезоръжаваща усмивка. — Просто се надявах да те видя. Е, как си?

— Никога не съм била по-добре — излъгах аз. — Знаеш как е, работа.

— Да, естествено. Навсякъде пишат за теб, жената чудо.

— По-скоро се чудя дали ще успея да разреша случая — казах, като не успях да не се разсмея. — А ти как си? — попитах, като все повече се отпусках.

— И аз бях доста зает.

— Ясно, и двамата сме добре. — Заключих колата, но не направих крачка към него.

Харесваше ми, че между нас стои цялата тази грамада от желязо. Експлорърът ми служеше като преграда. Даваше ми възможност да помисля какво да правя с Джо.

Той се засмя.

— По-скоро имах предвид, че се опитвам да започна нов живот.

Какво? Какво говори?

Сърцето ми подскочи, а коленете ми се огънаха. Вътрешно сякаш получих прозрение. Джо изглеждаше толкова добре, защото се беше влюбил. Беше дошъл лично, тъй като не можеше да ми го каже по телефона.

— Не исках да ти се обаждам, докато не е окончателно — каза той, а думите му ме върнаха в момента, в който казваше: „Не мога да задвижа проклетата молба достатъчно бързо.“

За какво говори той?

— Кандидатствах да ме преместят в Сан Франциско, Линдси.

Връхлетя ме облекчение. Очите ми се изпълниха със сълзи, докато гледах Джо. Образите започнаха да се въртят пред очите ми, не можех да ги спра, картини от романтичните месеци, които прекарахме заедно. Но романтиката не беше най-живият спомен. А онези моменти на уют, когато Джо пееше под душа, когато хвърлях поглед към него в огледалото, без той да знае, че го гледам. Спомних си и начина, по който заграждаше с ръце купичката си с овесени ядки, сякаш някой може да му я открадне, понеже бе израснал в къща с шестима братя и сестри и никой нямаше нещо само свое. Спомних си, че Джо е единственият човек в живота ми, с когото можех да споделям, без непременно да се правя на силна. А да, спомних си и как правехме любов, как се чувствах дребничка и безтегловна, а също и колко сигурна се чувствах, когато заспивах в ръцете му.

— Увериха ме, че ще разгледат молбата ми, но нищо не е сигурно. — Погледна ме и гласът му заглъхна, когато ми каза: — Линдси, нямаш представа колко ми липсваше.

Вятърът, който идваше от залива, издуха сълзите от очите ми, а аз бях изпълнена с благодарност за неочаквания дар на това посещение и нощта, която предстоеше. Все още пазех една запечатана бутилка „Курвоазие“ в шкафчето с напитки. Имах и масажен крем на нощното си шкафче… Мислех си за великолепната прохлада във въздуха и колко страст изпитвахме и аз, и Джо дори само като лежахме един до друг, преди изобщо да сме се докоснали.

— Защо не се качиш? — попитах най-сетне. — Не е нужно да говорим на улицата.

Нещо помрачи израза му, когато дойде до мен и внимателно обгърна раменете ми с големите си ръце.

— Искам да вляза — каза той, — но ще си изпусна полета. Исках да ти кажа да не ме забравяш. Моля те.

Джо ме прегърна и ме притегли към себе си. Инстинктивно се стегнах, свих ръце пред гръдния си кош, наведох глава.

Не исках да го поглеждам в очите. Не исках повече да ме очарова или омагьосва, защото за три минути се бях насладила на цяла обиколка със скоростното влакче, наречено „Джо Молинари“.

Само преди седмица бях твърдо решена да се освободя от него заради тези фокуси — ту е тук, ту изчезва.

Нищо не се беше променило!

Бях бясна. Не можех да позволя на Джо да ме накара да отворя сърцето си за него, за да ме разочарова отново. Погледнах го в очите за последен път, после го отблъснах.

— Съжалявам. За момент си помислих, че си се променил. По-добре си върви — изсъсках. — Приятен полет.

Чух го да вика името ми, докато тичах бясно нагоре по стълбите. С едно движение отключих и отворих външната врата. После я тръшнах зад себе си и продължих да тичам по стълбите.

Но когато се качих в апартамента си, почувствах нужда да погледна през прозореца.

Дръпнах завесата точно навреме, за да видя как колата на Джо отпрашва.