Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (94)

Глава 93

Следващият свидетел на Шърман, доктор Санди Фридман, тръгна по пътеката към свидетелското място. Той беше добър психиатър, завършил „Харвард“, и приличаше на такъв с очилата си марка „Брукс Брадърс“ и с физиономията си като на Лиам Нийсън.

— Доктор Фридман — каза Шърман, след като свидетелят се закле и се представи, — имали ли сте възможност да говорите с господин Бринкли?

— Да, три пъти за времето, през което беше задържан.

— Поставихте ли диагноза?

— Да. По мое мнение той страда от шизоафективно разстройство.

— Как го установихте?

Фридман се облегна на стола си, за да формулира отговора. После заговори:

— Шизоафективното разстройство се проявява в мисленето, настроението, поведението — те са с елементи на параноидна шизофрения. Може да се приеме като вид биполярно разстройство.

— Биполярно в смисъл на маниакалнодепресивно ли? — попита Шърман.

— В смисъл че хората с шизоафективно разстройство имат върхове и спадове, обзети са от отчаяние и потиснатост — но и от хиперактивност или мании, — често успяват обаче да овладеят болестта си за дълго време и да бъдат повече или по-малко в състояние да живеят в обществото.

— Чуват ли гласове?

— Много от тях чуват. Това е един от шизоидните аспекти на болестта.

— Заплашителни гласове ли?

— Да — усмихна се лекарят, — в това се изразява параноята.

— Господин Бринкли сподели ли с вас, че според него гласовете му говорят от телевизора?

— Да, този симптом също е често срещан за това заболяване, един вид откъсване от реалността. Параноята го кара да смята, че гласовете са насочени към него.

— Бихте ли обяснили какво имате предвид под „откъсване от реалността“?

— Разбира се. От времето, когато е започнала болестта на господин Бринкли, досега се наблюдава изкривяване в мислите и поведението му, в изразяването на емоциите. По-важно е как той възприема реалността. Точно този елемент е психотичен — той не може да определи кое е реалност и кое е плод на въображението му.

— Благодаря, доктор Фридман — каза Шърман. — Сега да се върнем към събитията, които са довели господин Бринкли тук. Какво мислите за тях?

— При този вид заболяване има катализатори, които водят до изостряне на налудничавото поведение. По моя преценка в случая този катализатор е било уволнението от работа. Загубата на работата е нарушила ежедневните му навици, последвало е и изгонване от апартамента, всичко това е утежнило състоянието му.

— Разбирам. Доктор Фридман, клиентът ми разказа ли ви за стрелбата на ферибота?

— Да. От разговорите с него научих, че не се е качвал на плавателен съд, откакто сестра му е загинала при инцидент с платноход, когато той е бил на шестнайсет години. В деня на стрелбата е имало допълнителни катализатори. Господин Бринкли е видял платноход, а това е отпушило реакцията. С прости думи, това го е накарало да прекрачи границата. Не е могъл да направи разлика между реалност и илюзия.

— Каза ли ви господин Бринкли, че е чул гласове на ферибота?

— Да. Призна, че те го подтиквали да убива. Трябва да знаете, че Фред изпитва огромен гняв, породен от смъртта на сестра му, а това е намерило израз в избухналата ярост. За него хората на ферибота не са били истински. Били са само фон на неговите халюцинации. Неговата реалност са били гласовете и е можел да ги спре единствено като им се подчини.

— Доктор Фридман — каза Шърман и лепна показалеца си над горната устна, — можете ли медицински максимално категорично да заявите, че господин Бринкли се е подчинил на гласовете и е застрелял пътниците на ферибота поради невъзможност да различи правилно от неправилно?

— Да. На базата на разговорите ми с господин Бринкли и на двайсетгодишния ми опит с умствено увредени съм убеден, че по време на стрелбата Алфред Бринкли е страдал от умствено заболяване или увреждане, което не му е позволявало да прецени разликата между добро и зло. Убеден съм в това.