Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (93)

Глава 92

Юки се изправи на прокурорската банка и подръпна гънките на раираната си пола, като междувременно си мислеше, че Кинтана й прилича на кукла на конци с тази налудничава усмивка и с тези дрехи, с които изглеждаше, сякаш си е навлякъл целия асортимент от някоя улична разпродажба.

Май всичко беше в негова полза. Съдебните заседатели се усмихваха, харесваха го, тоест харесваха и Бринкли.

Тя попита:

— Господин Кинтана, а вие защо бяхте в психиатрията?

— Заради натрапчиви обсебващи състояния. Нищо страшно. Просто това ми отнема цялото време, защото непрестанно събирам разни неща…

— Благодаря ви. Вие психиатър ли сте?

— Не, но със сигурност познавам някои.

Юки се усмихна, а заседателите се захилиха. Трудно би могла да представи показанията на Кинтана в неприятна светлина, без да ги настрои срещу себе си.

— С какво се занимавате, господин Кинтана?

— Мияч на чинии съм в „Джейд кафе“ на „Брайънт“. Ако искате чистота, най-добре назначете някой с моето заболяване за мияч.

— Разбирам — каза Юки всред смеха, с който реагира публиката. — А имате ли някаква медицинска подготовка?

— Не.

— Преди днешния ден кога се видяхте за последен път с господин Бринкли?

— Преди около петнайсет години. Той излезе от психиатрията през осемдесет и осма или там някъде.

— И от тогава до сега не сте общували?

— Не.

— Значи, ако междувременно са му направени две лоботомии и сърдечна трансплантация, вие няма как да го знаете.

— Ха-ха, това е смешно. Хм, вярно ли е?

— Мисълта ми, господин Кинтана, е, че шестнайсетгодишното момче, което наричате „сладур“, се е променило. Вие същият ли сте, какъвто сте били преди петнайсет години?

— Е, сега съм събрал повече неща.

Публиката избухна в смях, дори и сред заседателите се чуваше сподавен кикот. Юки също се усмихна, за да покаже, че не е лишена, опазил Бог, от чувство за хумор.

Когато тишината се възстанови, тя каза:

— Айк, вие се изказвате за психическото състояние на господин Бринкли като приятел, нали? Не се опитвате да твърдите, че е отговарял на официалното понятие „невменяем“, нали? Че не е различавал добро от зло?

— Не, нямам представа дали е така.

— Благодаря, господин Кинтана. Нямам повече въпроси.