Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (92)

Глава 91

Мики Шърман седна до Алфред Бринкли на банката на защитата — искаше да накара клиента си да го разбере въпреки лекарствата, с които е натъпкан. Горкият направо се беше скашкал.

— Фред, Фред! — Шърман разтърси рамото на клиента си. — Фред, днес започваме със защитата, разбираш ли? Днес ще разпитам хора, които ще направят характеристика на личността ти.

Бринкли кимна.

— Ще разпиташ ли лекаря ми?

— Да, доктор Фридман ще обясни какво е умственото ти състояние, така че не се разстройвай. Той е на наша страна.

— Искам да имам възможност да разкажа моята версия.

— Ще видим. Все още не съм убеден, че трябва да те подлагаме на разпит като свидетел.

Мики получи бележка от помощника си, в която пишеше, че свидетелите са налице. Съдебният пристав извика:

— Всички да станат.

Съдията влезе в съдебната зала през вратата зад съдийското място. Съдебните заседатели се появиха и заеха местата си.

Беше четвъртият ден на процеса срещу Алфред Бринкли, заседанието започваше.

— Господин Шърман — започна съдия Мур, — готов ли сте с първия си свидетел?

— Защитата призовава господин Айзък Кинтана.

Кинтана се беше навлякъл с няколко ката странни дрехи, но очите му бяха спокойни. Той се усмихна и зае мястото си.

— Господин Кинтана — започна Шърман.

— Наричайте ме Айк — каза свидетелят. — Като всички.

— Добре, Айк — съгласи се добродушно Мики. — Откъде познаваш господин Бринкли?

— Бяхме заедно в „Напа Стейт“.

— Това не е колеж, нали? — каза Шърман, като се усмихваше на свидетеля и премяташе няколко монети в джоба си.

— Не, лудница е — ухили се Айк.

— Психиатрия, нали?

— Точно така.

— Знаеш ли защо е бил настанен там?

— Разбира се. Беше в депресия. Не искаше да яде. Не искаше да стане от леглото. Сънуваше кошмари. Сестра му беше починала. Когато го настаниха в болницата в Напа, изобщо не му се живееше.

— А откъде разбра, че Фред е депресиран и склонен към самоубийство?

— Той ми го каза. А и знаех, че е на антидепресанти.

— И колко години прекара с Фред?

— Около две години.

— Разбирахте ли се с него?

— Естествено, той беше голям сладур. Точно затова знам, че не е възможно да е искал да убие хората на ферибота.

— Възразявам! Господин съдия, няма връзка — извика Юки. — Настоявам последните думи на свидетеля да бъдат заличени от протокола.

— Приема се, да се заличат.

— Айк — попита Шърман насърчително, — за времето, през което познаваше Фред Бринкли, той проявявал ли е жестокост?

— Боже, не. Кой ви каза подобно нещо? Беше много спокоен. Нали затова са лекарствата. Взимаш си хапчето и никакви лудости повече.