Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (9)

Глава 8

Беше два следобед, когато се представих на лекаря на Клеър в центъра за спешна помощ — Ал Сасун. Той държеше картона й в ръка.

Сасун беше около четирийсет и пет годишен, с тъмна коса, с весели бръчки отстрани на устата. Изглеждаше благонадежден и уверен, веднага ме изпълни с доверие.

— Вие ли разследвате случая? — попита ме той.

Кимнах.

— Да, освен това Клеър ми е приятелка.

— И моя. — Усмихна се. — Ето какво мога да ви кажа. Куршумът е счупил ребро и се е забил в левия й дроб, но не е засегнал сърцето или главните артерии. Реброто ще я боли и ще се наложи да сложим тръбен плеврален дренаж, докато дробът й се възстанови напълно. Но е в стабилно положение и е голяма късметлийка. А и тук има много добри хора, които се грижат за нея.

Сълзите, които преглъщах цял ден, бяха на път да рукнат. Сведох очи и казах с издрезгавял глас:

— Бих искала да говоря с нея. Нападателят на Клеър е убил трима души.

— Скоро ще се събуди — каза Сасун.

Потупа ме по рамото и задържа отворена вратата за стаята на Клеър, а аз влязох.

Горният край на леглото й беше повдигнат, за да й е по-лесно да диша. Имаше тръбичка в носа и беше на система, която вливаше във вената й физиологичен разтвор. Под тънката болнична нощница се виждаха превръзките, с които беше увит гръдният й кош, очите й бяха подпухнали, затворени. През всички години, откакто познавах Клеър, нямаше случай да е боледувала. Не бях я виждала сломена.

Едмънд, мъжът й, седеше на фотьойл до леглото й, но скочи още щом влязох.

Изглеждаше ужасно, чертите му бяха изкривени от страх и отчаяние.

Оставих торбата с покупки и отидох при него за продължителна прегръдка, после той проговори, заровил лице в косата ми:

— Линдси, това е ужасно.

Измънках всичко, което може да се каже, когато думите не означават нищо.

— Скоро ще се съвземе, Еди. Знаеш, че е така.

— Не знам — каза Едмънд, когато най-сетне отстъпихме един от друг, — дори, при положение че всичко мине нормално. Ти съвзела ли си се, откакто те простреляха?

Нямах отговор. Истината беше, че все още се будех нощем, обляна в пот, със съзнанието, че отново сънувам онази ужасна нощ на улица „Ларкин“. Сякаш все още чувствах куршумите, спомнях си усещането за безпомощност и ясното осъзнаване на истината, че можех да умра.

— А Уили? — продължи Едмънд. — Целият свят се преобърна за него тази сутрин. Дай, нека ти помогна.

Едмънд подхвана торбата, така че да мога да извадя от нея голям сребрист балон с надпис пожелание за бързо оздравяване. Завързах балона за рамката на леглото на Клеър, после я хванах за ръката.

— Каза ли нещо досега? — попитах аз.

— Отвори очи за няколко секунди. Попита къде е Уили. Казах й, че е вкъщи, в безопасност. Тя отвърна, че трябвало да се връща на работа, после изпадна в безсъзнание. Беше преди половин час.

Разрових в ума си кога последно бях видяла Клеър преди стрелбата. Вчера. Помахахме си за довиждане на паркинга, когато си тръгвахме от Съдебната палата в края на работния ден. Обикновено сбогуване. „Доскоро, душко!“ — „Приятна вечер, миличка!“

Обикновена размяна на реплики. Животът, приеман като даденост. Ами ако Клеър беше умряла днес? Ако беше умряла?