Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (77)

Глава 76

Мики Шърман познаваше Клеър Уошбърн от доста години, много я харесваше и се радваше, че е успяла да оцелее от премеждието си на „Дел Норте“.

Тя обаче беше опасна заплаха за клиента му.

— Доктор Уошбърн, каква професия упражнявате?

— Аз съм главен патоанатом в Сан Франциско.

— Не сте следовател, а сте лекар, нали така?

— Да.

— По време на специализацията ви били ли сте на обучение в учебни болници?

— Да.

— Били ли сте в психиатрично отделение?

— Да.

— Виждали ли сте там пациенти, които ходят с празен поглед, забит в пространството?

— Възразявам. Няма връзка със случая, господин съдия — каза Юки.

— Отхвърля се. Свидетелката може да отговори на въпроса.

— Наистина не си спомням пациентите от психиатричното отделение, господин Шърман. Всички пациенти, с които се занимавам сега, са забили празен поглед в пространството.

— Добре — отговори й Шърман с усмивка, поразходи се пред съдебните заседатели с ръце в джобовете, после се обърна отново към Клеър и попита:

— Е, доктор Уошбърн, имахте възможността да наблюдавате Бринкли, нали така?

— Много силно казано.

— Да или не, доктор Уошбърн!

— Да, „наблюдавах“ го на ферибота, виждам го и сега.

— Да поговорим за случилото се на ферибота. Току-що в показанията си споменахте, че клиентът ми казал нещо като „вината е твоя“, „трябваше да ме спреш“.

— Точно така.

— Стрелбата по ваша вина ли беше?

— Не.

— Какво е имал предвид Фред Бринкли според вас?

— Нямам никаква представа!

— Според вас господин Бринкли с ума си ли беше в този момент? Правеше ли разлика между приемливо и недопустимо?

— Не мога да кажа. Не съм психиатър.

— Той преднамерено ли се опита да ви убие?

— Бих казала, че да.

— Познава ли ви?

— Не, господине.

— Вие провокирахте ли го?

— Точно обратното.

— Значи признавате, че стрелбата е била безразборна, случайност поради неведоми причини?

— Предполагам.

— Предполагате? Никога преди не сте го виждали, а той ви е наговорил неща, които нямат никакъв смисъл. Видели сте го да убива четирима души, преди да се прицели във вас, нали? Няма ли една проста дума, която да описва някой, който действа по този начин? Тази дума не е ли „луд“?

— Възразявам, господин съдия, това е спорно заключение, а и е нещо, което съдебните заседатели трябва да решат.

— Приема се.

Юки седна на мястото си и се облегна назад. Мики видя как очите й се стрелкат от него към съдебните заседатели и свидетелката, а после пак се връщат към него. Прекрасно. Значи е притеснена.

— Господин Бринкли изглеждаше ли ви нормален, доктор Уошбърн?

— Не.

— Благодаря! Нямам повече въпроси!

— Госпожице Кастеляно?

— Да, господин съдия!

Юки стана от стола си и се приближи към свидетелката, Мики забеляза, че веждите й бяха сбърчени, а пръстите — здраво сплетени. Знаеше, че тя много ръкомаха и че вероятно се опитва да се обуздае и да държи ръцете си неподвижни.

— Доктор Уошбърн — каза тя, — имате ли представа какво си мислеше Алфред Бринкли, когато стреля по вас?

— Нямам никаква представа — каза Клеър категорично.

— Според вас, докторе, когато господин Бринкли стреля по вас, възможно ли е да е осъзнавал погрешността на действията си, да е осъзнавал, че върши нещо нередно?

— Да.

— Благодаря, доктор Уошбърн. Нямам повече въпроси към този свидетел, господин съдия.

Докато съдията освобождаваше Клеър Уошбърн, Мики Шърман тихо шепнеше на клиента си, като ползваше ръката си като щит, сякаш онова, което му говореше, беше нещо много лично:

— Нещата вървят добре, нали, Фред?

Бринкли кимна като кукла, горкият, натъпкан с лекарства, нещастник. Междувременно Мики чу Юки Кастеляно да казва:

— Моля, призовете сержант Линдси Боксър на свидетелското място.