Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (68)

Глава 67

Беше 18 часът и 30 минути. Юки и Ленард Паризи бяха седнали в ниската част на ресторант „Лулу“ — стар склад, превърнат в популярно заведение, разположено недалеч от Съдебната палата.

Юки се чувстваше като победителка. Част от печелившия отбор.

Тя хапваше печено пилешко, а Лен — пикантна пица със скариди. Докато ядяха, правеха оценка на изминалия ден. Опитваха се да предвидят възможните трудности и да измислят начини да ги преодолеят в представянето си на следващия ден.

Ленард доля в чашите от мерлото по шейсет долара и каза:

— Рррр, пазете се от отбора на Червеното куче.

Юки се разсмя, отпи от виното, прибра книжата в голямата кожена чанта. Чиниите бяха отнесени. За първи път усещането да е обвинител беше толкова приятно.

Голямата тухлена камина в другия край на залата пълнеше въздуха с аромата на изгорели дърва, а с прииждането на клиенти в ресторанта и на бара разговорите и смехът все по-силно отекваха в стените и високите тавани.

— Искаш ли кафе? — попита Лен.

— Разбира се! — отговори тя. — Мисля да хапна и профитероли.

— И аз също — каза Ленард, като вдигна ръка, за да направи знак на сервитьорката.

И внезапно насред жеста лицето му се изкриви.

Лен се изопна назад, притисна с ръце гърдите си, а столът му се преобърна и го стовари на пода.

Юки чу как някакъв поднос падна. Разлетяха се парчета от чинии, а някой изпищя. Тя осъзна, че писъкът се е изтръгнал от нея.

Тя скочи от стола и клекна до едрия мъж, който се гърчеше и стенеше.

— Ленард! Лен, боли ли те?

Той измънка нещо, но не се разбра какво сред шума на разтревожените хора, които се струпаха около него.

— Можеш ли да вдигнеш ръка, Лен?

— Сърцето ми — изхриптя той. — Обади се на жена ми.

— Мога да го откарам в болница — каза някой през рамото на Юки. — Колата ми е точно отпред.

— Благодаря ви, но няма време.

— Болницата е само на десетина минути…

— Не, благодаря. Ще повикаме „Бърза помощ“.

Юки издърпа раницата си, изпразни я на пода, откри телефона си. Тя игнорира доброжелателя, който стоеше зад нея, представи си задръстването навън и тричасовото чакане пред спешното отделение, което щеше да последва, ако откарат Лен с частна кола.

Същата грешка направиха с баща й.

Юки държеше ръката на Лен, докато напрегнато се вслушваше в звъненето. Тя изсъска: „Хайде, хайде“, и когато операторът на 911 й отговори, му обясни ясно и категорично:

— Спешен случай. Изпратете линейка до ресторант „Лулу“ на улица „Фолсъм“ 816. Приятелят ми получи сърдечен удар.