Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (59)

Глава 58

Беше сряда сутрин, 8 часът и 30 минути, четири дни след изчезването на Мадисън Тайлър. С Конклин бяхме паркирали до един строеж на „Уейвърли“ и „Клей“, кафето ни димеше и замъгляваше прозорците на колата, а ние наблюдавахме движението около паркираните коли за разнасяне на стоки и пешеходците, които се изсипваха по тесните и мрачни улици на Китайския квартал.

Бях вперила поглед в една конкретна сграда, червена тухлена къща на три етажа на „Уейвърли“. Китайската аптека на Уонг беше на приземния етаж. Двата горни етажа бяха наети от „Уестуд Реджистри“.

Моят нюх ми подсказваше, че ще намерим поне някои от отговорите в тази къща — някаква връзка между Паола Ричи и отвличането… нещо.

В 8 часа и 35 минути входната врата на тухлената къща се отвори и една жена излезе, за да изнесе боклука.

— Действаме — каза Конклин.

Пресякохме улицата и пресрещнахме жената, преди тя да изчезне отново вътре. Показахме й значките си.

Тя беше бяла, слаба, над трийсетте, с тъмна коса, която падаше права до раменете й, красотата й беше помрачена от тревожния израз, изписан на лицето й.

— Чудех се кога ли полицията ще стигне и до нас — каза тя с ръка на дръжката на вратата. — Собствениците са извън града. Бихте ли ги потърсили в петък?

— Разбира се — каза Конклин, — но, ако може, сега искаме да ви зададем няколко въпроса, стига да не възразявате.

Бренда, нашата асистентка, си падаше по Конклин, казваше, че е „магнит за момичета“, и това беше самата истина. Не го прави нарочно. Просто е много чаровен.

Видях как тъмнокосата жена се поколеба, погледна го, после широко отвори вратата.

— Аз съм Мери Джордан — каза тя, — офис мениджър, счетоводител, скаутска отрядна водачка, каквото се сетите. Влизайте…

Изстрелях усмивка към Конклин, докато влизахме след госпожа Джордан, за да я последваме по коридора към офиса й.

Стаята беше малка, бюрото й беше в ъгъла, обърнато към вратата. Пред бюрото имаше два черни кожени фотьойла, а на стената висеше снимка: Джордан, заобиколена от млади жени, вероятно бавачки.

Направи ми силно впечатление видимото безпокойство на Джордан. Тя хапеше долната си устна, постоя, премести куп големи папки върху шкафа за документи, седна, погледна часовника, повъртя в ръка един молив. Само като я гледах ми се завиваше свят.

— Какво мислите за отвличането на Мадисън Тайлър и Паола? — попитах я.

— Напълно съм озадачена — каза тя, поклати глава, после продължи, като едва се спираше, за да си поеме дъх.

Джордан обясни, че тя е единственият щатен служител на агенцията. Имало двама лектори и две жени, които работели, когато възникнела необходимост. С изключение на единия съсобственик, петдесетгодишен бял мъж, нямало други мъже, свързани с агенцията. Нямали и миниван, черен или какъвто и да било друг цвят.

Собственици на „Уестуд Реджистри“ били Пол и Лора Ренфру, съпрузи, обясни госпожа Джордан. В момента Пол търсел подходящи клиенти на север от Сан Франциско, а Лора набирала персонал в Европа. Били извън града още отпреди отвличането.

— Те са прекрасни хора — увери ни Джордан.

— От колко време ги познавате?

— Започнах да работя за тях точно когато щяха да се местят от Бостън, преди около осем месеца. Бизнесът не е потръгнал още — продължи Джордан, — с изчезването на Мадисън и смъртта на Паола репутацията ни съвсем ще падне, а?

Мери Джордан се насълзи. Тя извади розова кърпичка от чекмеджето на бюрото и си избърса очите.

— Госпожо Джордан — казах й аз, — нещо ви гложди. Какво има?

— Нищо ми няма, добре съм.

— Глупости, явно е, че не сте.

— Обичах Паола. Решението тя да отиде при семейство Тайлър беше мое. Аз съм отговорна. Ако не го бях сторила, Паола все още щеше да е жива!