Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (52)

Глава 51

Бяха изминали три дни от отвличането на Мадисън Тайлър от улица „Скот“ и от убийството на бавачката й, което беше извършено съвсем близо до парк Алта Плаза.

Тази сутрин всички бяхме в следствения участък: Конклин, четирима инспектори от нощното дежурство, които работеха извънредно, Маклийн, половин дузина ченгета от „Криминални престъпления“ и аз.

Маклийн огледа малкото помещение и заяви:

— Ще бъда кратък, защото трябва да се залавяме за работа. Още нямаме нищо. Нищо освен талантливите хора, събрани тук. Така че да продължаваме да вършим онова, което умеем — стабилна полицейска работа. А за онези от вас, които се молят — кажете една дума в молитвите си за нас.

Той раздаде задачите, попита за въпроси. Нямаше такива. Столовете се разскърцаха, всички взехме да се надигаме. Хвърлих поглед на новия списък с извратени, които аз и Конклин трябваше да разпитаме.

Станах от бюрото и прекосих разстоянието до офиса на Джейкъби по износения балатум.

— Влез, Боксър.

— Джейкъби, в това отвличане са замесени двама души. Единият ги е вкарал в колата, а другият е шофирал. Не ти ли се струва странно педофил да търси партньор?

— Имаш ли още идеи, Боксър. Готов съм да ги чуя.

— Искам да започна отначало. Свидетелката. Да говоря с нея.

— Не мога да повярвам, че искаш да разпиташ отново свидетел, който съм разпитал аз — измърмори Джейкъби. — Чакай, имам показанията й някъде тук.

Джейкъби премести кафето си, сандвича с яйце, вестника, цяла камара папки, а аз въздишах с досада.

Прегледа папките, откри онази, която търсеше, и я отвори.

— Гилда Грей. Ето телефонния й номер.

— Благодаря, лейтенант — казах аз и посегнах за папката.

Сконфузих се, като че ли бях казала нещо нередно. Никога не бях се обръщала към него с това „лейтенант“. Помислих си, че няма да забележи. А той направо засия.

Хвърлих му една усмивка през рамо, после се върнах до мястото си със задачата, която имахме с Конклин. Набрах номера на Гилда Грей и я хванах вкъщи.

— Не мога да дойда сега. В девет и половина имам среща с клиент — възрази тя.

— Госпожо Грей, изчезнало е дете.

— Слушайте, мога да ви разкажа всичко за около десет секунди по телефона. Разхождах кучето ни по, „Дивисадеро“. Вървях след него и тъкмо прибирах вестника, когато малкото момиченце и бавачката му пресякоха улицата.

— Какво се случи после?

— В този момент гледах кучето. Гледах надолу и сгъвах вестника, разбирате ли? Стори ми се, че чух детски писък, когато погледнах нагоре обаче, видях някой със сиво палто, който отваряше вратата на минивана. Видях в гръб и палтото на бавачката, когато я натикаха в колата.

— Някой със сиво палто. А видяхте ли човек на волана?

— Не. Чух как ванът завива на ъгъла. После, както вече обясних, чух силен изстрел и видях нещо подобно на кръв да опръсква задното стъкло. Беше ужасяващо.

— Можете ли да добавите нещо към описанието на този някой?

— Сигурна съм, че беше бял.

— Висок, нисък, някакви отличителни белези?

— Не обърнах внимание, съжалявам.

Попитах госпожа Грей кога ще може да дойде да погледне снимки на заподозрените, а тя попита:

— Имате ли снимки на главите отзад?

Отвърнах й:

— Все пак благодаря.

После затворих. Погледнах в светлокафявите очи на Конклин. За половин секунда потънах в тях.

— Значи пак ще се наложи да проверяваме перверзници? — попита той.

— Да, ще се наложи, Ричи. Вземи си кафето.