Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (5)

Глава 4

Както си мислех какво може да е накарало началника да напусне удобното си легло в Оукланд в събота, ме обзе лошо предчувствие. То се задълбочи, когато видях пет-шест полицейски автомобила, паркирани на входа до пристана, както и две патрулни коли на тротоара от двете страни на сградата на пристанище Сан Франциско.

Един патрулен полицай извика: „Оттук, лейтенант“, и ми махна в посока на южния път, който водеше към кея.

Подминах полицейските коли, линейките, пожарникарските коли и паркирах пред терминала. Слязох в мъглата. Бризът създаваше в залива сравнително силно вълнение и люлееше закотвения „Дел Норте“.

Действията на полицаите вълнуваха тълпата, хиляди хора сновяха между сградата на пристанището и пазара на фермерите, правеха снимки, задаваха въпроси за станалото. Сякаш надушваха барут и кръв във въздуха.

Минах под лентата, забраняваща достъпа, която опасваше кея, кимнах на няколко ченгета, които познавах. Огледах се, щом чух гласа на Трачио, който ме викна по име.

Началникът стоеше на изхода на „Дел Норте“. Беше с кожен блейзър и маркови обувки, а косата му беше преметната през темето и обработена със спрей „Виталис“. Направи ми знак да се кача на борда. На вълка в устата.

Потеглих натам, но преди да стигна до подвижния мост, ми се наложи да се отдръпна, за да направя път на двама от „Бърза помощ“, които бутаха носилка на колела, полюшваща се между тях.

Погледнах към жертвата — едра цветнокожа жена, чието лице бе почти закрито от кислородната маска, а в ръката й се вливаше течност от система. В здраво стегнатия на тялото й чаршаф се просмукваше кръв.

Усетих болка в гърдите, а сърцето ми замря за секунда, докато мозъкът ми се мъчеше да реагира.

Жертвата беше Клеър Уошбърн!

Най-близката ми приятелка е застреляна на ферибота!

Хванах носилката, което я спря от движение и предизвика безцеремонната руса санитарка да изръмжи: „Пазете се, госпожо!“

— Аз съм ченге! — извиках й и веднага отворих якето си, за да покажа значката.

— Ако ще да си Господ! — кресна ми тя. — Караме жената в интензивното.

Стоях със зяпнала уста, а сърцето ми биеше до пръсване.

— Клеър — извиках, подтичвайки до носилката, докато количката се суркаше от подвижния мост на асфалта. — Клеър, аз съм — Линдси. Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Какво е състоянието й? — попитах санитарката.

— На вас ясно ли ви е, че трябва да я откараме в болница?

— Отговори ми, мътните да те вземат!

— Нямам си идея!

Стоях безпомощно, докато санитарите отваряха вратите на линейката.

Бяха изминали повече от десет минути от обаждането на Трачио. Клеър бе лежала на палубата на ферибота през това време, губила е кръв, мъчила се е да диша с дупка от куршум в гръдния кош.

Стиснах ръката й, а очите ми се напълниха със сълзи.

Приятелката ми обърна лице към мен, клепачите й потрепнаха от усилието да ги вдигне.

— Линдс — пошепна тя. Отместих маската от лицето й. — Къде е Уили?

Тогава си спомних: малкият й син Уили работеше на ферибота през почивните дни. Вероятно това беше и причината Клеър да е на „Дел Норте“.

— Разделихме се — изпъшка Клеър. — Мисля, че се втурна след стрелеца.