Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (45)

Глава 44

Терминалът Трансбей на Първа и „Мишън“ представлява бетонна барака на открито с ръждясал покрив. В одимената вътрешност се процеждаше светлината на флуоресцентните лампи, тя хвърляше бледа сянка върху бездомниците, които си бяха създали базов лагер в това потискащо помещение, за да се възползват от минималните удобства.

Дори през деня този терминал беше зловещ. Почувствах остра нужда незабавно да открия и спася Мадисън Тайлър.

С Конклин се втурнахме по стълбите до долното ниво на гарата — тъмна зловонна дупка, където бяха наредени автоматите за билети и имаше контролен пост.

Там видяхме две цветнокожи жени с морскосини ризи и панталони, с табелка ЧАСТНА ОХРАНИТЕЛНА СЛУЖБА на джобовете на униформите.

Ние показахме значките си и те натиснаха бутона, за да ни пуснат.

Помещението на охраната беше остъклено от двете страни, боядисано в мръснобежово от другите две и оборудвано с две бюра, разнородни шкафчета за папки, три врати, през които се излизаше с набиране на код, и два автомата за храна и напитки.

И там, до бюрото на началника, седеше малко момиченце с копринена руса косица, която се спускаше до раменете.

Синьото му палто беше неразкопчано, над сините си панталонки носеше червен пуловер. А освен това беше с лъскави червени обувки.

Сърцето ми сякаш запя. Бяхме го намерили!

О, Боже, Мадисън е в безопасност!

Началникът на терминала, едър мъж на четирийсет и нещо години, с посивяла коса и същия цвят мустаци, се изправи и се представи.

— Аз съм Фред Цимър — каза той, като ни стисна ръцете. — Открихме тази малка дама да се лута самичка преди около петнайсет минути. Нали така, миличка? Не мога да я убедя да ми проговори.

Сложих ръце на коленете си и се вгледах в лицето на малкото момиченце. Беше плакало и не искаше да ме погледне в очите.

По страните му се стичаха мръсни вадички, а нослето му течеше.

Долната му устна беше подута и имаше драскотина на лявата буза. Хвърлих поглед на Ричи. Облекчението да видя Мадисън жива отстъпи на заден план поради тревогата ми какво ли й се бе случило.

Малката изглеждаше така измъчена, че ми беше много трудно да разпозная в нея чаровницата, която видях на записа с музикалното изпълнение.

Конклин се наведе до височина на детето.

— Казвам се Ричи — усмихна се той. — Ти Мади ли се казваш?

Детето впери поглед в него, отвори уста и промълви:

— Маади.

Помислих си, че момиченцето е изплашено до смърт.

Поех малките му ръчички в своите. Бяха студени, а очите му гледаха през мен.

— Обади се на „Бърза помощ“ — казах внимателно, за да не го уплаша още повече. — Детето не е добре.