Глава 3
Не бях дежурна тази ранна ноемврийска събота сутрин — бях повикана на поредното местопрестъпление, защото визитната ми картичка била открита в джоба на убитата жертва.
Стоях в затъмнения хол на двуфамилната къща на Седемнайсета улица и гледах дребния смрадлив мизерник Хосе Алонсо. Без риза и с разплуто шкембе, той беше проснат на канапе с неопределен бозав цвят, китките му бяха закопчани зад гърба с белезници. Главата му беше клюмнала, а сълзите му капеха по брадичката.
Не будеше жал у мен.
— Прочетохте ли му правата? — попитах инспектор Уорън Джейкъби, моя бивш партньор, който в момента ми докладваше.
Джейкъби тъкмо беше навършил петдесет и една и беше видял повече жертви на убийства за двайсет и пет години, отколкото кое да е друго ченге през живота си.
— Да, прочетох му ги, лейтенант. Преди да се изповяда.
Юмруците на Джейкъби се свиха. По белязаното му от времето лице се изписа погнуса.
— Разбираш ли правата си? — попитах Алонсо.
Той кимна и започна да хлипа отново.
— Не биваше да я трепя, ама ми подпали фитила.
Едва проходило бебе с мръсна бяла фльонга в косата и с подмокрена пелена, опряно на пухкавите си коленца, се бе вкопчило в крака на баща си. Неговите ридания едва не ми разбиха сърцето.
— Какво толкова те ядоса Роза? — попитах Алонсо. — Ще ми се да знам.
Роза Алонсо лежеше на пода, лицето й беше обърнато към олющената стена, боядисана в мръсен карамелен цвят, а главата й беше разцепена от ютията, която съпругът й беше използвал, за да я повали и усмърти.
Дъската за гладене се беше строполила до нея като мъртъв кон, а въздухът миришеше на изгорял препарат за колосване.
Последния път, когато се видях с Роза, тя ми разказа как не можела да напусне съпруга си, защото той я заплашил, че ще я преследва и убие.
По-добре да беше взела бебето и да беше избягала.
Инспектор Ричард Конклин, партньор на Джейкъби, най-новият и най-младият от отряда, влезе в кухнята. Рич сипа в купичка храна за проскубаната оранжева котка, която мяучеше върху червена пластмасова масичка. Интересно.
— Може да остане сама тук за дълго време — подхвърли Конклин през рамо.
— Обади се на службата за закрила на животните.
— Казаха, че се заети, лейтенант — Конклин пусна кранчетата и напълни с вода друга купичка.
Алонсо заговори:
— Знаете ли какво каза тя, полицай? Каза ми да си намеря работа. Просто откачих, разбирате ли?
Така се вторачих в него, че той отвърна лице и извика към мъртвата си съпруга:
— Не исках да го направя, Роза! Моля те, дай ми последен шанс!
Джейкъби го хвана за ръката и го дръпна да стане с думите:
— Да, прощава ти, приятелче, да се повозим.
Бебето нададе нови писъци при влизането на Пати Уелк от социални грижи.
— Здрасти, Линдси — каза тя, заобикаляйки жертвата, — кое е малкото съкровище?
Вдигнах детето, махнах мръсната панделка от къдриците му и го подадох на Пати.
— Анита Алонсо — казах тъжно, — кажи здрасти на системата.
С Пати се спогледахме безпомощно, докато тя нагласяше детето в удобна позиция на хълбок.
Оставих Пати да рови из спалнята за чиста пелена. Конклин остана да дочака лекарския екип, а аз последвах Алонсо и Джейкъби на улицата.
Казах „чао засега“ на Джейкъби и се метнах на тригодишния си експлорър, паркиран до тоновете боклук, изнесен на тротоара. Тъкмо завъртях ключа, когато мобилният телефон изпиука на колана ми. Събота е. Оставете ме на мира!
Отговорих още на второто позвъняване.
Беше шефът ми Антъни Трачио. Нещо сякаш беше сковало гласа му, докато се опитваше да надвика виенето на сирените.
— Боксър — каза той, — на един от фериботите е станала престрелка. На „Дел Норте“. Трима души са убити, още няколко са ранени. Живо.
