Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (25)

Глава 24

Внезапно ми се зави свят.

Чух Трачио да изрича думите, но те ми звучаха, все едно бюрото му бе изстреляно през стената и той ми говореше от някакво място оттатък магистралата.

— Ще се отчиташ директно пред мен. Ще запазиш досегашната си заплата, разбира се.

Крещях наум: „Понижение? Понижаваш ме? Днес?“

Хванах се за ръба на бюрото му, имах нужда да се задържа. Видях Трачио да се обляга на стола си, като по физиономията му съдех, че е толкова изненадан от реакцията ми, колкото бях аз от неговото съобщение.

— Какво има, Боксър? Нали за това си мечтаеше? От месеци опяваш!

— Не, тоест да. Така е. Но не очаквах…

— Хайде, Боксър. Какви ми ги говориш? Прекарах цялата нощ да уреждам въпроса, защото ти изрази категорично желание.

Отворих уста, после я затворих.

— Дай ми малко време да се осъзная, Тони, става ли? — изпелтечих.

— Предавам се — каза Трачио, като вдигна телбода от бюрото си и го стовари обратно върху плота. — Никога няма да те разбера. Никога. Отказвам се!

Не си спомням как съм излязла от кабинета на началника, но си спомням дългия път до стълбището, замръзналата усмивка, изпъваща устните ми, когато хората ме поздравяваха за успеха.

Умът ми бясно препускаше.

Какво си въобразявах?

И какво исках?

Добрах се до стълбището и се държах за перилото, докато се спусках към етажа на следствения участък, където видях Джейкъби да идва насреща.

— Уорън, няма да повярваш.

— Да се махаме оттук — каза той.

Спуснахме се по стълбите до приземния етаж и излязохме на улицата, насочихме се към „Флауър Март“.

— Трачио ми позвъни снощи — каза Джейкъби, докато вървяхме. Погледнах към него. С Джейкъби никога не бяхме имали тайни един от друг, но този път по лицето му се четеше болка и това ме порази. — Той ми предложи, Линдси. Твоята работа. Отговорих му, че няма да приема, ако ти не си съгласна.

Трусът под краката ми със сигурност се дължеше на идването на влака на спирката, но на мен ми се стори, че има земетресение.

Знам какво трябваше да отговоря: „Поздравления. Прекрасен избор. Ще се справиш прекрасно, Джейкъби.“

Ала думите просто не можеха да излязат от устата ми.

— Имам нужда от време, за да помисля, Джейкъби. Ще си взема свободен ден — измънках.

— Естествено, Линдси. Никой няма да предприеме нищо, освен ако…

— Два дни.

— Линдси, чакай. Нека поговорим.

Обаче аз си бях тръгнала.

Пресякох улицата. Изкарах колата от паркинга и тръгнах по улица „Брайънт“ до Шеста, а оттам на юг по шосе 280 в посока Потреро Хил.

Докато шофирах, издърпах телефона от колана си и автоматично избрах номера на Джо, слушах мелодията на телефона, докато се престроявах в бързата лента с моя експлорър.

Във Вашингтон беше един часът през нощта.

Вдигни, Джо!

Включи се гласовата му поща, така че оставих съобщение: „Обади ми се, моля те!“

После се обадих в „Сан Франциско Дженеръл“.

Помолих оператора да ме свърже с Клеър.