Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (23)

Глава 22

Бринкли беше неспокоен. Коленете му тупкаха по долната част на масата, а беше кръстосал и закопчаните си с белезници китки, така че да може да подръпва косъмчетата на ръката си.

— Господин Бринкли, нали разбирате, че имате право да мълчите — попитах го аз. Той кимна утвърдително, докато аз отново му четях правата. И отговори пак утвърдително, когато го попитах: — Разбирате ли правата си?

Подадох му формуляр за отказ от правото на защита и той го подписа.

Чух стол да изскърцва в залата за наблюдение зад стъклото и слабото помръдване на камерата над главите ни. Разпитът започна.

— Знаете ли кой ден от седмицата сме днес?

— Понеделник — отвърна Бринкли.

— Къде живеете?

— На гара БАРТ. В магазини за компютри. Понякога и в библиотеката.

— Знаете ли къде се намирате в момента?

— В Съдебната палата на улица „Брайънт“, номер 850.

— Добре, господин Бринкли. Можете ли да ми отговорите на следния въпрос: пътувахте ли с ферибота „Дел Норте“ в събота, онзи ден.

— Да, пътувах. Беше чудесен ден. Намерих билета на фермерския пазар — заобяснява той. — Не мисля, че е престъпно да се използва такъв билет, нали? — попита.

— Взехте ли го от някого?

— Не, намерих го на земята.

— Тогава ще подминем тази подробност — каза му Джейкъби.

Сега Бринкли имаше спокоен вид и изглеждаше по-млад, отколкото беше. Започнах да се безпокоя от неговия детски, даже безобиден вид. Самият той имаше вид на жертва.

Мина ми през ума какво би било представянето му пред съдебните заседатели. Дали няма да му симпатизират?

„Невинен“ поради фактора симпатия, както и поради невменяемост.

— Когато се връщахте, господин Бринкли… — подхванах аз.

— Наричайте ме Фред.

— Добре, Фред. Докато „Дел Норте“ се насочваше към пристана онзи ден, ти извади ли оръжие, за да откриеш огън по пътниците?

— Трябваше да го сторя — отвърна той с пресипнал, разтреперан глас. — Майката беше… слушайте, сторих нещо ужасно. Знам го и искам да бъда наказан.

— Ти ли уби онези хора? — настоях аз.

— Да, аз! Убих майката и детето. И онези двама души. И онази, другата жена, която ме гледаше, все едно четеше всяка моя мисъл. Наистина съжалявам. Чувствах се чудесно, докато всичко не се обърка.

— Планирал си стрелбата, нали? — попитах аз, като контролирах височината на тона си, дори дарих Бринкли с окуражителна усмивка. — Носел си заредено оръжие, нали?

— Винаги нося Бъки — отвърна той, — не съм искал да нараня онези хора. Не ги познавам. Дори не знаех, че са реални, докато не видях записа по телевизията.

— Така ли? Тогава защо стреля? — попита Джейкъби.

Бринкли заби поглед в огледалното стъкло зад главата ми.

— Гласовете ми казаха да го сторя.

Това ли е истината? Или Бринкли се брани чрез лудостта си?

Джейкъби го попита за какви гласове става дума, но Бринкли престана да отговаря. Той увеси глава, измънка:

— Искам да ме заключите. Може ли? Нуждая се от сън.

— Сигурна съм, че на десетия етаж има празна килия — отвърнах. Почуках на вратата, сержант Стив Хол влезе в стаята за разпити. Той застана зад арестанта. — Господин Бринкли — започнах аз, след като всички се изправихме, — обвинен сте в убийството на четирима души, опит за убийство на още един човек и около четиринайсет други по-дребни престъпления. Погрижете се да си намерите добър адвокат.

— Благодаря ви — отговори Бринкли и за първи път ме погледна в очите. — Вие сте достоен човек. Оценявам всичко, което направихте.