Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (137)

Глава 136

Час по-късно с Рич Конклин чакахме в сива стая с малки масички и столове, която се намираше в психиатрия „Атаскадеро“. Бринкли влезе, руменобуз и охранен.

Все едно щеше да ме покани на танц, така се зарадва да ме види.

— Липсвах ли ти, Линдси? Защото аз все си мисля за последния път, когато те видях!

— Не си прави труда да сядаш, Фред — казах му. — Идваме, за да те арестуваме. Обвинен си в убийство.

— Шегуваш се, а? Пързаляш ме.

Усмихнах му се до ушите, не можех да се сдържа, понеже в главата ми светеха фойерверки. Толкова бях щастлива.

— Сещаш ли се за големия ти ден на „Дел Норте“?

— Сещам се, и?

— Последният ти изстрел не улучи Уили Уошбърн. Обаче е улучил друга жертва. Тук сме, за да те арестуваме за убийството на Уей Фонг, Фредо. Непредумишлено убийство, втора степен.

— Няма начин, Линдси — каза Бринкли и безучастно сви рамене. — Твърдиш, че съм убил някого, когото дори не съм виждал?

— Да, невероятно попадение.

— Бълнуваш, госпожичке. Бях оневинен за стрелбата на „Дел Норте“. Аз съм невменяем, не помниш ли? Няма да ме съдят втори път за едно и също.

— Не си бил обвинен за убийството на господин Фонг по време на първия процес, Фред. Това е нов случай, с нови доказателства. Нов състав от съдебни заседатели. Предполагам, че този път майка ти ще бъде свидетел на обвинението.

Усмивката на Бринкли се стопи, когато му казах да се обърне. Аз му сложих белезниците, а Конклин му каза правата.

С Рич придружихме Алфред Бринкли до колата ни. Щом го настанихме на задната седалка зад защитното стъкло, изразът на лицето му се смени и доби страдалчески вид, което ме наведе на мисълта, че вероятно се връща към по-ранни времена — към времето, когато е бил момче и са започнали да му се случват лошите неща.

Но докато стигнем до магистралата, той вече си пееше.

— Аяяяй, канта и но йорес/Порке кантандо се алегран/Сиелито линдо…

— Майка ти ли те научи на тази песен, Фред? — попитах го аз.

Знаех текста на тази стара песен.

„Пей и не плачи. Защото когато пееш, небето грейва и става красиво.“

Погледнах в огледалото за обратно виждане и се стреснах, като видях, че Бринкли се е втренчил в отражението ми. Той престана да пее и ми каза с висок театрален шепот:

— Хей, Линдси, наистина ли смяташ, че си ме хванала?