Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (132)

Глава 131

— Какво търсиш тук, Алфред? — попита майка му.

Фред остави пневматичния пистолет на плота, заключи вратата на кухнята след себе си. После разгърна албума, показа на майка си снимките на Лили в бебешки дрешки, на Лили с мама, Лили с детския си бански костюм.

Фред гледаше как очите на Елена се отваряха все по-широко, когато той взе акварелния портрет на Лили и разби стъклото в плота.

— Не!

— Да, мамче. Да, госпожо. Тези изображения са мръсни. Ужасно мръсни.

Той отвори миялната машина и натъпка албумите в долната част, акварелния портрет — в горната. После затвори вратата на миялната машина, след като беше натъпкал цялата колекция от снимки на покойната си обожествена сестра и нагласи таймера на пет минути.

Чу как часовникът затиктака.

— Алфред — каза майка му и стана, — не е смешно.

Фред я бутна обратно на стола.

— Водата няма да потече още пет минути. Единственото, което искам, е да ме удостоиш с цялото си внимание за четири минути. После ще извадя безценните ти албуми.

Дръпна стол и седна до майка си. Тя го погледна по начина, с който му демонстрираше пълното си пренебрежение и който бе намразил за цял живот.

— Не съм приключил с изказването си в съда от онзи ден — каза той.

— Имаш предвид деня, в който наговори онези гнусни лъжи — отвърна му тя, извъртя глава към миялната машина и стрелна с очи заключената врата на кухнята.

Фред извади от джоба си пистолета берета, който беше взел от пазача. Освободи предпазителя.

— Искам да си поговорим, мамо.

— Не е зареден.

Фред се усмихна, после стреля в пода. Лицето на майка му посивя.

— Сложи си ръцете на масата. Хайде. Искаш си снимките обратно, нали?

Фред грабна едната ръка на майка си и я сложи на масата, опря пневматичния пистолет до ръкава й и натисна. Щрак.

После закова ръкава й от другата страна. Щрак-щрак.

— Виждаш ли? Какво си мислиш? Че ще те нараня? Не съм луд, нали знаеш.

След като обездвижи първия ръкав, той закова и другия, майка му подскачаше при всяко щракване и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Копчето на миялната машина се извъртя малко с изтичането на поредната минута.

Тик, так, тик.

— Върни ми снимките, Фред, само те ми останаха…

Фред доближи устни до ухото на майка си. После пошепна театрално.

— Излъгах в съда, мамо, защото исках да те нараня. Исках да ти покажа как се чувствах аз през цялото време.

— Нямам време да те слушам — каза Елена Бринкли, леко си дръпна ръцете, платът на блузата се обтегна.

— Имаш време. Днес ще стане дума за мен, разбираш ли? — каза той и продължи да забива пирони до лактите й.

Щрак, щрак, щрак.

— Истината е, че исках да мърсувам с Лили, а вината за това е само твоя, мамо. Защото ти превърна Лили в секскукла с тези къси полички, лакирани нокти, високи токчета. Тя беше на дванайсет години. Какво си мислеше? Че ще я накиприш така, без някой да поиска да я оправи ли?

Телефонът иззвъня, а Елена Бринкли извърна глава с копнеж. Фред стана от мястото си и изтръгна кабела от стената. После вдигна комплекта ножове от плота и го стовари на масата.

— Забрави за телефона. Няма нужда да говориш с никого. Аз съм най-важният човек на света.

— Какви ги вършиш, Алфред?

— Ти как мислиш? — той извади един от дългите ножове. — Да не би да си мислиш, че ще ти отрежа езика? За какъв ме вземаш? — И се изсмя на ужаса, изписан по лицето на майка му. — Майко, видях Лили да се пуска на онзи Питър Балантайн, който работеше в яхтклуба.

— Не е вярно.

Бринкли прекара дългото острие на ножа по карборундовото точило. Чу се стържещ звук.

— Трябва да си вървиш. Полицията ще търси…

— Не съм приключил. Ще ме изслушаш за първи път в мизерния си, жалък…

Джик, джик.

В главата му гласът крещеше: „Убий я, убий я.“

Фред остави ножа и избърса потните си ръце в панталона на доктор Картър. После пак вдигна ножа.

— Както вече ти обясних, Лили нарочно ме дразнеше, мамо. Размотаваше се полугола, духаше на Балантайн. Забрави за снимките и ме изслушай! С Лили взехме платноходка и я закотвихме навътре, където никой не можеше да ни види — тогава тя си свали горнището.

Лъжец. Страхливец. Набеждаваш нея.

— И посегнах към нея. Докоснах гърдите й, а тя ме изгледа по начина, по който ме гледаш ти — като говно!

— Не желая да слушам това.

— Обаче ще ме слушаш — каза Бринкли и леко прекара ножа по шията на майка си. — Седеше си тя с оскъдния си бански, наричаше ме „ненормалник“, крещеше: „Ще кажа на мама.“ Тези бяха последните й думи: „Ще кажа на мама.“ Когато се дръпна от мен, аз засилих гика и я праснах. Той я улучи в тила и…

Чу се звук от счупени стъкла, последван от оглушителен удар и ослепителна светлина.

Фред Бринкли помисли, че е краят на света.