Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (122)

Глава 121

Мики Шърман незабавно скочи. Той се обърна към съдебните заседатели, за да им разкаже кратка, но трагична история с тон, с който би я разказал на майка си или на любимата си.

— Приятели, трябва да призная — започна той, — че Фред Бринкли наистина е искал да стреля по хората и го е сторил. Не съм го отричал и няма да го отрека. Какви са били мотивите му? Имал ли е вражда с някоя от жертвите? Дали става дума за грабеж, за провалена наркосделка? За самозащита? Не, не и не. Полицията така и не откри разумна причина, поради която Фред Бринкли е убил всички онези хора, защото няма такава. Обаче дори когато няма видим мотив за дадено престъпление, остава въпросът: „Защо?“ Фред Бринкли е страдал от шизоафективно разстройство, което е болест, както е левкемията или множествената склероза. Не си е причинил сам болестта, дори не е подозирал, че я има. Когато Фред е убивал тези хора, той не е осъзнавал, че това е престъпно деяние, дори не е осъзнавал, че те са реални човешки същества. Той ви каза. Единственото, което е чувал, е силен, заплашителен глас в ума му, който му е заповядвал да убива. Единственият начин да се отърве от този глас е бил да се подчини. Не трябва да се прави заключение само по нашите твърдения обаче, че Алфред Бринкли е невменяем. Той има психично заболяване отпреди петнайсет години, когато е бил пациент в психиатрията. Много свидетели потвърдиха, че са видели господин Бринкли да разговаря с телевизорите и да си говори сам, при това да се удря по челото с такава сила, че по него са оставали отпечатъци от пръсти дълго след това — толкова много е искал да изкара гласовете от главата си. Също и доктор Санди Фридман, високоуважаван психиатър, който прегледа господин Бринкли три пъти, му постави диагноза шизоафективно разстройство — каза Шърман, като крачеше из залата. — Той ни потвърди, че в момента на престъплението Алфред Бринкли е бил в психотично, объркано състояние. Той страда от умствено заболяване, което му пречи да съобразява поведението си със законите на обществото. А именно такава е по дефиниция невменяемостта. Тя не е измислена от адвокатите — продължи защитникът. Шърман направи още две крачки към масата на защитата и вдигна тежка книга с твърди корици. — Ето я Библията на психиатрите. Можете да я прегледате в стаята за размисъл, да прочетете за шизоафективното разстройство — това е жестоко умствено заболяване, което управлява действията на засегнатото от него лице. Клиентът ми не е за възхищение, целта не е да го удостоим с медал. Обаче Фред Бринкли не е и престъпник и нищо в миналото му не налага различен извод. Поведението му вчера беше демонстрация на неговото заболяване. Кой нормален човек ще поиска заседателите да го осъдят на смърт? — Шърман се върна до банката на защитата, остави книгата, после отпи глътка вода и се върна до катедрата. — В този случай доказателствата за лудост са много. Фред Бринкли не е убивал от любов, от омраза или за пари, или за тръпката. Не е престъпник. А е болен. Днес ви моля да направите единственото справедливо нещо. Да се произнесете за Фред Бринкли като за невинен поради невменяемост. Проявете доверие към системата, която ще държи този човек далече от останалите граждани.