Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (120)

Глава 119

Фред Бринкли седна на твърдото легло в малката си килия на десетия етаж на Съдебната палата.

Навсякъде около него се чуваше шум — гласовете на другите затворници, скърцането на металната количка, затварянето на вратите, ехото по коридора.

Държеше подноса с вечерята в скута си. Изяде сухите пилешки гърди с воднистото картофено пюре и коравото хлебче, съвсем същото му бяха дали за ядене и вчера. Дъвчеше храната старателно, но без да усеща вкуса.

Избърса устата си с кафявата хартиена салфетка, намачка я, докато не стана стегната и плътна като мрамор и я остави точно в центъра на чинията.

После прилежно подреди отстрани пластмасовите прибори, стана от леглото, направи две крачки и пъхна подноса под вратата.

Върна се на тясното легло и се облегна на стената, а краката му увиснаха откъм дългата страна. В тази поза виждаше мивката отляво и празната тухлена стена срещу себе си.

Стената беше боядисана в сиво, на места бяха надраскани телефонни номера и прякори, както и символи, които той не разбираше.

Започна да брои тухлите в стената, проследяваше мислено спойката между тях, сякаш разтворът, който ги слепеше, беше лабиринт, а решението се криеше някъде между тухлите.

Отвън един от охраната вдигна подноса. На баджа му пишеше Ози Куин.

— Време е да си изпиеш хапчетата, Фреди — каза той.

Бринкли отиде до вратата, протегна ръка през решетката и взе малката хартиена чашка, която съдържаше лекарствата му. Пазачът гледаше как Бринкли ги изсипва в устата си.

— Ето на — Ози му подаде друга хартиена чашка, този път с вода. Пак погледна, за да се увери, че Бринкли е глътнал хапчетата. — След десет минути гасим лампите — рече той на Фред.

— Не пускайте дървениците да излизат — каза Фред.

Върна се на матрака си и отново се облегна на стената. Опита да си тананика под нос.

А после се хвана за ръба на леглото и се хвърли с глава към тухлената стена.

И още веднъж.