Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (108)

Глава 107

Все още се изливаше пороен дъжд, когато паркирах зад джипа на Клеър.

Пресякох улицата под дъждовните камшици, притичах около 50 метра до входната врата на „Сузи“. Отворих, а от вътрешността се разнесе звукът от потракване на прибори и уханието на пиле с къри.

Закачих си връхната дреха на закачалката от вътрешната страна на вратата. Видях, че Сузи е впрегнала обичайните си клиенти в състезание по лимбо, а групата загряваше.

Сузи ми подвикна:

— Линдси, сваляй мокрите обувки! Хайде, пробвай се!

— Няма начин, Сюз — разсмях се аз. — Не забравяй, че тоя номер вече съм го виждала.

Вмъкнах се в задната стаичка. Поразговорих се с Лорейн и си поръчах една „Корона“.

Юки ми помаха от задната част на заведението. После Синди вдигна очи и се засмя. Аз се настаних на пейката до приятелката си Клеър. Отдавна не бяхме излизали всички заедно. Твърде дълго време.

Когато бирата ми пристигна, Синди предложи да вдигнем тост за мое здраве за задържането на Гари Тенинг.

Засмях се и казах:

— Бях повече от мотивирана, Синди! Не съм свикнала да имам съквартирантка, а ти щеше да се нанесеш в апартамента ми завинаги, ако не бях хванала копелето.

Юки и Клеър не бяха запознати с подробностите, затова им ги разказах.

— Той пише книга със заглавие „Отчетност“ — им казах. — Подзаглавието е „Статистически компендиум на двайсети век“.

— Стига бе! Тоест пише за всичко, което се е случило за последните сто години? — попита Юки.

— Да, ако можеш да наречеш страници, пълни със статистика, „писане“. Например колко мляко и колко зърно са били добити във всеки щат през всяка година, колко деца са завършили училище, броят на нещастните случаи с кухненски уреди.

— Божичко, всичко това може да се види в „Гугъл“ — каза Юки.

— Да, обаче Гари Тенинг смята, че „Отчетност“ е неговото призвание — казах аз, докато Лорейн раздаваше менютата и бирата. — Препитава се като нощен пазач по строежите. Така му остава време за големите идеи.

— Как изобщо е чувал хората и шумовете в онази малка затворена стая? — попита Клеър.

— Шумовете се разнасят по тръбите и шахтите — каза Синди. — Чуват се на най-необичайни места. Аз например чувам от банята си някакви хора да пеят. Кои са? Къде са? Не знам.

— Дали не страда от хиперакузис? — каза Клеър.

— Моля? — попитах аз.

— Това е, когато центърът на слуха има проблеми с обработката на звука — каза ни Клеър, надвиквайки шума, който идваше от другото помещение, и потракването на съдовете в кухнята. — Звуците, които едва стигат до слуха на останалите, са непоносими за човек с такова заболяване.

— До каква степен? — попитах.

— До степен на самоизолация. Като се добави избухливост и социопатия, ето го Гари Тенинг.

— Фантомът от „Блейкли Армс“ — каза Синди. — Само ми обещай, че няма да го пуснат под гаранция.

— Няма такава възможност — казах аз, — той си призна. Имаме оръжието на убийството. Това е затвор завинаги.

— Ако наистина има подобно нарушение на слуха, направо ще откачи в затвора — каза Юки, докато Лорейн ни носеше ястията.

— Какъв слух! — каза Синди и посочи с пръсти ушите си.

Ние се нахвърлихме на ястията, разказвахме си истории и споделяхме проблеми. Клеър ни каза, че работата й се увеличила двойно и че ще правят изпращане на доктор Джи, който получил изключително предложение за работа някъде в Охайо.

Вдигнахме тост за доктор Германюк, а после Клеър попита Юки как се чувства напоследък.

— Чувствам се малко двояко — каза Юки и се засмя. — На моменти си мисля: Фредалито линдо ще убеди съдебните заседатели, че е доказано луд. На следващата сутрин се събуждам с твърдото убеждение, че ще скъсам шортите на Мики Шърман.

Влязохме в схватка по повод на името, което щеше да даде Клеър на бебето, когато се роди. Синди се развика: „Маргарита, ако е момиче!“, и спечели рунда.

Много скоро от вечерята останаха само кокалите, кафето беше сервирано, а изгладнелите евентуални посетители бяха върнати от вратата.

Изсипахме необходимата сума на масата до сметката и с взаимно окуражаване се втурнахме под дъжда. Аз изскочих последна.

Карах към Потреро Хил, загледана в ритъма на чистачките и светлината от фаровете на автомобилите, идващи срещу мен. Чувствах, че тишината в края на този страховит ден и срещата с приятелките ми помагаше да дойда на себе си.

Джо нямаше да ме чака на прага.

Дори Марта беше все още във ваканция.

Гръмотевиците трещяха, докато се изкачвах по стълбите към жилището си.

Все още валеше, когато се пъхнах в леглото си сама.