Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (27)

Глава 26

Не приличах на другите на летището — само мъже със сиви костюми и вратовръзки в червено и синьо. Аз бях с кашмирен пуловер с деколте, тесни дънки и вталено сако от туид. Косата ми блестеше като обгърната от ореол. Хвърлените крадешком погледи на мъжете ме изпълниха със задоволство.

Докато чаках да ни качат, наум прегледах списъка с важни неща. Гледачката на Марта беше на поста си. Бях заключила значката и пистолета си в шкафчето на тоалетката. Бях оставила мобилния в колата. Всъщност това, че забравих телефона си в колата, беше чисто недоглеждане, но определено не се нуждаех от психиатър, за да ми обясни, че като захвърлих устройството, на практика пращах всякакви служебни задължения по дяволите.

Пътувах без багаж, но бях взела най-главното: червилото и двупосочен билет за бизнес класа до летище Рейгън, който Джо ми беше дал с ключовете си и бележка, която гласеше: „Това е твоят пропуск «Ела при Джо» и е валиден по всяко време. Прегръдки и целувки, Джо.“

Когато се качвах на борда, се почувствах, сякаш върша нещо безразсъдно. Не само че напусках града, оставяйки неразрешен сериозен конфликт, но и нещо допълнително ме разтреперваше.

Джо неведнъж беше изниквал неочаквано, но аз никога не се бях появявала без предизвестие.

Чашата шампанско преди полета ми помогна да се успокоя и веднага щом самолетът се отлепи от земята, спуснах седалката си и спах, докато пилотът не съобщи за предстоящото ни кацане във Вашингтон.

Веднъж стъпила на твърда земя, се метнах на такси и дадох на шофьора адреса на Джо в северозападната част на града.

Половин час по-късно таксито спря при насажденията и фонтаните пред луксозната Г-образна сграда „Кенеди-Уорън“. Минута по-късно се намирах в застлания с килими коридор в историческото крило и натисках звънеца на Джо.

Ето че бях тук.

Като не последва отговор, звъннах отново. Пъхнах първия ключ в долната ключалка, после с втория ключ завъртях секрета и отворих вратата.

Извиках „Джо“, докато се движех из неосветения вестибюл. Повиках го отново на път за кухнята.

Сега вече наистина се учудих къде ли може да е.

Защо не отговаря на нито един от телефоните си?

През кухнята се излизаше в голяма, красиво обзаведена стая, която беше едновременно трапезария и всекидневна. Дървеният под блестеше под струящата светлина от прозорците в дъното на помещението, а зад тях имаше тераса.

Забелязах, че луксозно тапицираните мебели от тъмно дърво бяха подредени безупречно.

По-внимателният оглед накара сърцето ми да спре да бие.

На един от диваните с обърнато към прозорците лице лежеше жена, която четеше списание, а от ушите й висяха белите жички на слушалки за iPod.

Бях прекалено шокирана, за да помръдна.

Или да продумам.