Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (114)

Глава 113

Ренфру изглеждаше уплашен, а имаше и основателна причина. Едно негово погрешно движение — и животът му нямаше да продължи повече от две секунди.

Обаче не го беше страх от нас.

— Кой ще ви застреля? — извиках аз.

— Съпругата ми Лора. Тя е горе с оръжие. Не мога да я накарам да излезе. Мисля, че иска да ме накара да се откажа да се предам.

Този обрат беше неприятен. Ако искахме да разберем какво се е случило с Мадисън Тайлър, трябваше да опазим Пол Ренфру жив.

— Правете точно каквото ви казвам — извиках му аз. — Свалете си сакото и го хвърлете… Добре. Хубаво. Сега обърнете джобовете на панталона си.

Радиопредавателят ни работеше, така че всеки на нашата честота можеше да ме чуе.

— Разкопчайте си колана, господин Ренфру. И си свалете панталона.

Той ме изгледа, но се подчини. Панталонът му се смъкна, ризата му стигаше до бедрата.

— Сега бавно се извъртете. На триста и шейсет градуса. Запретнете ризата така, че да виждам кръста ви — казах, а той се подвоуми дали да се подчини. — Добре, сега можете да си вдигнете панталона.

Той побърза да го вдигне.

— Сега искам да засучете крачолите на панталона до коленете.

— Много хубави крака като за мъж — каза Конклин над покрива на колата. — Хайде да го измъкнем оттук!

Кимнах му, като си мислех, че ако съпругата му е слязла долу, може да го гръмне през отворената врата.

Казах на Ренфру да си пусне крачолите, да излезе и да се долепи до стената на къщата.

— Ако правите каквото ви кажа, няма да може да ви вземе на прицел — казах му. — Дръжте и двете си ръце до стената. Тръгнете към южната страна на къщата. После легнете. Сложете си ръцете на врата.

Когато Ренфру легна на земята, черна кола зави по ливадата. От нея изскочиха двама агенти на ФБР и го закопчаха с белезници, после го повлякоха.

Тъкмо го настаняваха на задната седалка на колата, когато чух звук от счупване на стъкло на втория етаж на къщата с фронтоните. По дяволите!

На прозореца изникна лице на жена.

В ръката си тя държеше пистолет, той беше притиснат в слепоочието на малко момиченце, което беше замръзнало с отворена уста.

Момиченцето беше Мадисън Тайлър.

А жената, която държеше пленницата, беше Тина Лангър, тоест Лора Ренфру, и имаше вид на убийца. Лицето й беше изкривено от гняв, но без помен от страх.

Тя извика през прозореца:

— Краят на играта е най-интересната част, нали, сержант Боксър. Искам да ми се осигури безопасно излизане. Имам предвид безопасно напускане за мен и Мадисън. Онзи хеликоптер става като за начало. Някой да се свърже с пилота. Кажете му да се приземи на поляната. Веднага. Моментално. И ако някой се приближи, ще застрелям малката…

Видях черната дупка, която цъфна на челото й, преди да чуя изстрела на ремингтъна от покрива на съседната сграда.

Мадисън изпищя, а жената на име Лора Ренфру застина в рамката на прозореца.

Тя пусна момиченцето, когато се строполи.