Франсиско Колоане
Премерване на силите (3)

III

На следващата сутрин надзирателят се навърташе в оборите, очаквайки с радостна възбуда да чуе какво впечатление е направила на нежния млад приятел снимката на жената, окачена на стената в столовата.

Заместникът излезе от стаята си нарамил необходимите му за работа вещи, и като видя снимката, остана като ударен от гръм. Той не можеше да повярва на това, което виждаха очите му.

Възможно ли беше това странно съвпадение или още по-право тази лоша игра на съдбата?

Той се приближи, за да разгледа снимката по-отблизо, но някакъв непознат трепет го накара да се сгърчи. Стисна юмруци и сбърчи вежди, зад които се настани някаква тъмна и неопределена болка, която го накара цял да потрепери.

— Боже мой, та това е тя! — промърмори той и се върна в стаята си, зашеметен от мъка.

След като се успокои, той възвърна твърдостта си и се отправи на работа.

Като минаваше през обора, надзирателят го запита:

— Как ти хареса?

— Чудесна е! — отговори Васкес, като потисна трепета в гласа си.

Привечер, когато свършиха дневната работа, младият заместник се появи в малката столова, облечен за път.

— Какво става? — запита го учуден надзирателят.

— Отивам си! — каза заместникът с известна тежест в гласа. — Приготвих своето хергеле за път, вещите ми са натоварени на конете, кучетата ме чакат.

— Но как може да си тръгваш така внезапно. Тук се е случило нещо и ти ми дължиш обяснение! — каза надзирателят, като се приближи до този, който си отиваше.

Васкес, облечен в кожен костюм и с каскет от гуанако, с ушанки против вятъра, погледна през прозореца далечния пейзаж, извърна отново погледа си, сведе глава и като почукваше по ботушите си с камшика, каза:

— Спомняш ли си, че веднъж ти бях говорил за причината, поради която дойдох в Огнена земя? — и тъй като другият стоеше все още изумен, продължи: — Добре, ще повторя разказа си. Дойдох, защото като дете, гледайки от другата страна на протока, виждах тук едно странно оцветено небе. То се простираше над планините на острова, който, гледан откъм континента, прилича на гигантска змия, простряла се в морето. Тук небето ми се струваше винаги по-блестящо и ми предвещаваше, че ще открия нови, незнайни и хубави земи, към които се стремяха моите мечти за приключения. Когато пораснах, дойдох тук. Сега виждам тези светлини другаде и тръгвам натам.

— Тези, които като тебе са живели дълго време тук, се връщат винаги в Огнена земя! — отговори му с угаснал глас надзирателят, развълнуван от внезапното събитие.

— Възможно е! — отвърна заместникът със странна усмивка. — Но не в „Рио Раро“!

— Защо?

— Защото ще нарушим обета си и ще трябва още един път да премерим силите си с помощта на тоягата.

Заместникът стисна ръката на другаря си и тръгна към обора, където го чакаше малкото му хергеле от пет коня и трите му овчарски кучета.

Той се качи на един светлочервен кон с бяло петно на челото, пусна напред товарните коне, подсвирна им и се понесе в широк тръс по прашната пътека, следван от трите си кучета, подобен на вечните скитници, които населяват равнините на Огнена земя. Той се запъти на запад, където наистина се запалваха нови светлини, последните преди залеза.

Надзирателят замислен наблюдаваше как малката групичка чезнеше сред воал от сенки и прах, вдиган от конските копита и от нощта, която също започна да препуска към запад.

Той се прибра, затвори вратата и в полумрака се вторачи в красивото лице на снимката, но вече без да изпитва сутрешната радостна възбуда. След това въздъхна и прошепна:

— Има неща, които човек не може да проумее!