Франсиско Колоане
Премерване на силите (2)

II

Надзирателят на фермата „Рио Раро“ и заместникът му бяха не само другари в работата, те бяха и приятели, които сякаш се бяха впрегнали заедно в един и същ ярем.

Бяха станали неразделни приятели, след като бяха премерили силите си в едно трудно състезание, наричано тук „тегли тояга“. Много рядко овчарите се съгласяват да участват в това тежко изпитание, свойствено за тези земи, защото победеният запазва за през цял живот комплекс на физическа малоценност пред победителя, а тук, в Огнена земя, това е по-важно от всичко друго.

Обикновено в това състезание участват хора, еднакви по сила, които другите задължават да се преборят, след като дълго са говорили за превъзходството на единия или на другия.

По характер овчарят е сдържан. Той не харесва и намира за непристойно да се излага на показ. Но когато е станал вече обект на приказки и любопитство, той също така намира за неудобно да го молят да участва в състезанието и един ден обявява, че ще тегли тоягата.

В деня, в който Аредондо и Васкес решиха да премерят силите си, цялото стопанство ги наобиколи. Те седнаха на тревата един срещу друг, изпънаха крака, опряха ги в ходилата и сграбчиха здраво една тояга, която държаха хоризонтално, на височината на краката си. Когато съдията даде знак, те задърпаха със страшна сила.

Гърбовете им се превиха. Голите им ръце заприличаха на дебели въжета, чиито нишки всеки момент заплашваха да се скъсат. Кокалите пращяха, потта наниза перли по челата им и никой не можеше да вдигне другия от земята нито на сантиметър, което щеше да означава победа над противника.

Изтощени, те на два пъти почваха и след половин час борба, след като завършиха трите предвидени от правилника схватки, съдията присъди равен.

— Не вярвах, че ще ми устоиш! — каза Аредондо, като разглеждаше изпитателно своя млад съперник, който на вид изглеждаше по-малко силен от него.

След като станаха, те си стиснаха ръце и по предложение на зрителите, в чест на равния резултат, повториха следното обещание:

— Никога, никога вече няма да се теглим на тояга!

И го изпълниха не само що се отнася до тоягата, но и за всичко друго в живота. Те си подадоха един на друг ръце в работата и ако някой път трябваше да се съревновават в нещо, никога не го правеха от суета.

Те бяха двойка работници, която се справяше с всеки вид работа, а приятелството, което изградиха, внушаваше уважение и повлия благотворно върху тези, които ги заобикаляха. Това беше една мъжка дружба, която се коренеше в качествата на двамата приятели и се основаваше на взаимно уважение и разбирателство.

Но все пак тези двама мъже не се познаваха основно, защото полето не създава сложни отношения, а по-скоро ги изглажда. „Градът променя хората“, това беше една стара и мъдра селска максима.

Преместени във фермата „Рио Раро“, те превърнаха голата степ в градина. Овчарите и ратаите разбраха, че надзирателите им са двама души, които ги превъзхождат във всяка работа, и се учеха от тях на преданост, на братско сътрудничество и на безкористност.

За първи път в „Рио Раро“ бяха донесени и посадени такива видове зеленчук, които можеха да виреят в този враждебен климат. Отглеждаха свине, птици, а също така за първи път беше купена мрежа, за да се лови риба в устието на канала. Всичко това разнообрази еднообразната, обичайна за тукашните стопанства храна от месо и консервирани зеленчуци. Фермата „Рио Раро“ процъфтя в ръцете на тия двама мъже и се прочу в цялата източна част на острова. Тя служеше за пример, че животът в тези сурови и тъжни земи може да бъде и по-мек.