Франсиско Колоане
Фламинго (2)

II

Историята на Фламинго започва от една сутрин, когато маркираха конете от хергелето. По-правилно е да кажа, започна за мене, защото не познавам живота на този красив, с червеникав косъм кон, преди да бъде уловен в планината Кармен Силва, но предполагам, че е бил много интересен. Съдя за това по историята на неговото пленничество, и то не защото съм я изучавал като някакъв ентомолог, който грижливо наблюдава своите насекоми, а защото веригата на събитията я поднесе на моето внимание.

Тази сутрин бях останал сам в обора. Другарите ми бяха отишли да закусват. Пушех спокойно цигарата си и наблюдавах стотината жребчета и кобилки, които лежаха в обора, убити от коравосърдечния Джеки. Техните задници блестяха. Тънките им крачета, които завършваха с малки и изящни копита, приличаха на ръчички на мъртви деца. Гърдите, разкъсани от камата, крехките главички с изцъклени очи и гривите им, потънали в кръв и прах, представляваха потискаща гледка.

„Коравосърдечни хора са тези грингос — помислих си аз. — Вместо да подарят или продадат тези животни на овчарите или на ратаите от тяхното стопанство, предпочитат да ги убият, за да не населяват земите им и да не се разпространява определена порода коне.“

Слънцето грееше вече с все сила и от съсирената и смесена с оборския прах кръв се излъчваше дразнеща миризма, която едва се понасяше.

Гледката предизвикваше чувство на покой, просмукан от мъка. Тя събуждаше дори у човек някакво нежелание да живее.

„Навярно е така, защото не съм обядвал“ — помислих си аз и се готвех да напусна обора, когато едно пронизително изцвилване раздра обедното спокойствие.

Обърнах глава и видях зад гърба си, зад коловете на оградата, един червеникав жребец, който също като мене наблюдаваше труповете на закланите кончета.

Извънредната красота на това животно ме накара широко да отворя очи от учудване. Беше три или четиригодишен кон, с червеникав косъм, висок, строен, с равен гръб, с прибран мускулест корем, с тънки крака, обвити в мрежа от жили, с малка глава. Но това, което привличаше най-много вниманието в този изключителен екземпляр, бяха косъмът и очите му. Косъмът му беше така блестящ и толкова кадифен, колкото този на тюлените от най-ценената порода. Тръпнеше ли някой от обтегнатите мускули, кожата му блясваше с червен, променлив пламък. В очите му горяха две кълба светлина, но тя не всякога можеше да се види. Когато жребецът се вдигаше на задните си крака, в очите му проблясваше стоманен блясък, а след това те се покриваха със спокойна и дълбока непрозрачност.

Нямаше съмнение, че този кон беше най-добрият от хергелето жребци, които, отделени, за да бъдат укротени и обяздени, почиваха в единия край на обора. Извън обора, по оградените пасбища, препускаха стада кобили с малки скопени кончета, пощадени и отбрани, за да бъдат отгледани.

Коя беше причината за странното поведение, за цвиленето и погледите, които хвърляше този самотен кон?

Дали си спомняше, че преди три години и той беше попаднал между кончетата, определени да бъдат убити, и че по някакво чудо бе успял да се спаси от сигурния удар на Джеки и бе останал жив, опръскан от топлата кръв на своите братя, тази млада кръв с яркия цвят на неговия косъм? Дали благодарение на нея той не беше станал толкова красив, както местните индийци стават пъргави, след като бащите им намажат коленете с кръвта на чуленго^[1]?

Възхитен, продължих да наблюдавам жребеца, докато готвачът дойде да ме повика за обед.

Следобеда продължихме да отделяме жребците и да ги маркираме. Но сега, освен че спъвах жребчетата с ласо и ги събарях, очакваше ме и едно удоволствие. Любувах се на дорестия кон.

Щом като Джеки запретнеше ръкави и с нож в ръка тръгваше да търси кончетата, които щеше да убие, червеникавият жребец, вдигнал глава високо, се приближаваше към оградата.

Джеки внимателно избираше всяка следваща жертва. Щом като преценеше, че някое от кончетата не притежава необходимите качества, той се изправяше пред него и му нанасяше жесток удар посред гърдите. След това със сръчно движение раздвижваше острието и веднъж засегнато сърцето, кончето се строполяваше мъртво.

В този миг, виждайки струята кръв, която бликваше стремително от гърдите, очите на дорестия жребец пламваха, той извиваше шия и почваше да рие с предните си крака земята, после, цвилейки, се устремяваше към стадото и се мушваше всред него, като разбутваше останалите коне.

Целия следобед той не престана да върши същото. Обърнах внимание за това на Джеки.

— Този съм го оставил за мене. Забелязах го още преди три години, когато ги маркирахме миналия път — отговори ми Джеки, като предполагаше, че се интересувам от червеникавия кон по егоистични подбуди. — Тъй че не му хвърляй око — отсече той предупредително.

Двете хиляди млади кобилки бяха отправени към планинските пасбища, за да живеят на свобода, а в стопанството задържахме около двеста полудиви жребци, за да ги укротим и обяздим. Те трябваше да служат на нас, овчарите, и на пазачите на кошарите в планината.

Една сутрин ни събраха в обора. Присъстваха всички, от управителя на стопанството до последния млад ратай, за да си изберем, като спазваме йерархичния ред, нашите бъдещи работни коне.

Тази церемония е много важна, защото при нея се разбира кой има набито око и кой разбира нещо от коне, тъй като животните са още млади и диви и могат да се окажат както добри, така и лоши, и то за цял живот.

Всички, разбира се, отправиха поглед към дорестия жребец, но Джеки, който тук в обора имаше повече тежест дори от самия управител, предупреди:

— Това е Фламинго. Нарекох го така още преди три години, когато го пощадих и го отделих за моето стадо. Много е красив и има дълъг крак, но кой знае дали ще може да служи за тежката работа, която вършим?

След като всеки избра своя кон, разотидохме се, а укротителите почнаха да укротяват и обяздват жребците.

Една сутрин, макар и да трябваше да изляза по полето, останах повече от обикновено в обора.

— Днес ще оседлая дорестия, дето му беше хвърлил око — каза ми Джеки.

И наистина видях, че бяха вързали красивия жребец за един кол.

Останах, защото очаквах едно вълнуващо и мъжествено зрелище. Не можеше да има съмнение, че обяздването на този забележителен жребец щеше да представлява изключителна гледка.

Опримчиха краката на Фламинго с ласа и след това, като ги дръпнаха внезапно и силно, повалиха го на земята. Опънаха след това въжетата и започнаха да го оседлават с обичайната предпазливост.

Възбудено, животното се повъртя известно време и след това се успокои и позволи да му сложат седлото, подпругата и юздите.

Отпуснаха ласата, шибнаха го с камшик и преди жребецът да успее да скочи на крака, Джеки, пъргав като котка, се покачи на седлото.

Застанал разкрачен, жребецът стоеше като прикован към земята. Навел глава, той сякаш решаваше какво да прави.

Всички бяхме като вкаменени от вълнение. Помощниците отвориха вратника, а един от тях, възседнал коня придружвач, застана редом до Фламинго.

Човекът и животното, вцепенени, без да трепва и мускул от телата им, чакаха, единият — страшния скок, а другият — каква изненада ще му поднесе това приключение.

— Я-а!… — извика Джеки, шибна силно коня по задницата и се впи в него с шпорите си като орел.

Но красивото животно, вместо да направи зашеметяващия скок, който всички очаквахме, и да се хвърли в жестоката борба, която подсказваше неговото здраво телосложение, излезе през вратника, като галопираше спокойно, поклащайки се като слон.

Останахме изумени.

След малко Джеки се върна, като препускаше по пътеката.

— Щом се научи да бяга, ще стане най-добрият бегач в стопанството — извика Джеки тържествуващ. — Не съм имал подобен случай досега с жребец от такъв сой.

— Мога ли да го опитам? — обади се един от помощниците укротители.

Мургавият и мускулест младеж се приготви да възседне коня.

Уверено, с един скок, той се метна на седлото. Но още не бе се закрепил в стремената и се случи нещо необикновено. Жребецът се сгърчи като котка, която дращи земята. После се вдигна на задните си крака и с един страхотен скок излетя през вратника.

Жребецът се мяташе като ластик, гърчеше се като риба във въздуха. Кожата му святкаше, като да избухваха пламъци. Навеждаше глава, отпускаше се на земята и неудържимо се разтърсваше.

Укротителят се задържа в продължение на три големи скока, но на четвъртия се залепи на земята като парцал. Когато отидоха да го приберат, намериха го със счупен крак.

Джеки беше метис, син на англичанин и на индианка от племето она. Беше израснал на гърба на конете и всички го смятаха за най-добрия укротител в Огнена земя. Когато срещнеше някой буен жребец, кръвта му кипваше.

— Оставете го на мене! — извика той. — Аз ще го оправя.

Отново цялото ни внимание се прикова в коня и ездача.

Както и преди, изкусният укротител скочи на седлото ненадейно и дорестият жребец се понесе в спокоен галоп.

— Дали не го е омагьосал Джеки? — обади се един от присъстващите.

— Това е господарски кон. Не всеки може да го язди — каза укротителят, когато се върна и слизаше от Фламинго.

И това беше самата истина. Никой освен Джеки не успя да възседне жребеца. И всеки се кръстеше, когато говореше за тази забележителна история.