Лорън Кейт
Водопад (5)

5
Дълбоко замразяване

Еврика и Андър тръгнаха покрай един придошъл поток през плитка долина и влязоха в свят от мек бял камък. Прекосиха гора от скалисти конуси, от двете страни на която имаше плоски планини. Хванаха се за ръце, докато кактуси, очертаващи границите на потока, посягаха с бодли, дълги по цели инчове и достатъчно остри да разкъсат кожата.

Еврика се разтревожи как кактусите щяха да понесат солта в дъжда. Представи си любимите си растения по света — орхидеите в Хаваи, маслиновите горички в Гърция, портокаловите дръвчета в Кий Уест, „райските птици“ в Калифорния и успокояващите лабиринти от клони на вечнозелени дъбове у дома в лагуната — с изсъхнали и спаружени фибри, разпадащи се в солта. Примижа, за да накара бодлите на кактусите да изглеждат по-дълги, по-гъсти, по-остри, и си представи как отвръщат на удара.

Зацапаните й от калта маратонки напомниха на Еврика за снимките, които съотборниците й имаха навика да пускат в интернет след тренировки по бягане през пресечена местност в бурно време. Кафяво-сиви поводи за гордост. Зачуди се дали някой щеше някога отново да изпитва наслада от бягане в дъжда. Дали беше ограбила красотата на дъжда?

Свърнаха зад завой, където стоманеносиният залив се виждаше отдолу. Там беше скалата, където се бяха приземили, и високият триъгълен каменен блок, зад който Кат и близките на Еврика се бяха сгушили пред огъня на Андър, чакайки. Каменният блок изглеждаше миниатюрен. Бяха стигнали по-далече, отколкото си мислеше. Изпита нервност да е толкова далече.

Погледна отвъд каменния блок, към океана, който се простираше около тях в замъглена от облаци светлина. Бавно се появиха по-правилни геометрични форми. В потопа бяха потънали направени от човешка ръка форми. Покриви. Призракът на града, отнесен от потопа.

Представи си хората под тези покриви, удавени в болката й. Еврика се бе носила плавно под разрушението, което бе предизвикала, в щита, създаден от гръмотевичния камък, но сега го видя. Не знаеше какво да направи. Искаше да се разпадне в дъжда. Искаше да поправи всичко, още сега.

— Нали знаеш — каза Андър, — ще поправиш нещата.

Еврика се опита да остави неговата подкрепа да я направи по-силна, като контрафорс на катедрала, но се запита откъде черпеше Андър вярата си в нея. Изглежда, той искрено вярваше, че тя може да поправи нещата, но дали беше просто защото я харесваше — или във вярата му имаше нещо повече? Той все повтаряше, че Солон ще отговори на всичките им въпроси… ако някога го откриеха.

Пътеката се разшири и се разклони на две. Инстинкт, който не можеше да обясни, й подсказа да тръгне наляво.

— Накъде? — попита тя Андър.

Той се завъртя надясно:

— Отиваме на изток. Или — на север? Трябва да се качим в планините, за да мога да видя по-ясно къде сме.

Андър й се беше струвал толкова уверен преди миг, когато вярваше в нея.

— Имаш ли карта? — попита тя.

Той спря да върви и погледна Еврика в лицето с толкова тъжни очи, че тя взе ръката му. Удиви се как тя пасваше в нейната, както ничия друга не бе пасвала никога. Той погледна надолу и помилва връхчетата на пръстите й.

— Разбирам — каза тя. — Няма карта.

— Картата е в паметта ми, начертана с линии, нашепвани от лелите и чичовците ми, когато бях много малък. Не знам защо съм запаметил думите им, може би защото приказките за изгубения Пазител на Атлантида звучаха странно и романтично, а в живота ми имаше толкова малко вълнение.

Еврика пусна ръката му. Представи си реакцията на Кат, когато научеше, че Андър ги е довел до другия край на света, осланяйки се на въображаема карта. Не искаше да обвинява Андър. Сега бяха тук. Трябваше да се подкрепят взаимно. Но не можеше да не се сети как Брукс, макар да не можеше да разчете карта, дори ако опреш пистолет до главата му, винаги в крайна сметка се озоваваше на правилното място. По-рано се беше озовал във въображението й, пробиващ с ръце повърхността на тъмна вода. На какъв бряг беше излязъл на суша, когато тя примигна и го накара да изчезне?

Андър избра стръмното дясно разклонение на пътеката:

— Солон направил планове, преди да избяга. Отправил се към пещера в западна Турция, която нарекъл Горчивият облак.

Пътеката се разшири. Еврика се забърза и започна да подтичва. Дясната й китка пулсираше с всеки допир на обувките й до пръстта, но бягането придаваше нещо познато на чуждия, странен пейзаж. Тялото й откри механизъм, който разбираше.

Андър не изоставаше. Когато хвърли поглед към нея, между тях бързо премина съгласие. Затичаха бързо. Петите на Еврика се удряха в земята. Вятърът свистеше в гърба й. Солта в дъжда пареше очите й, а болката в китката й беше ужасно мъчителна, но колкото по-бързо бягаше, толкова по-малко я усещаше.

Не мислеше, че някога може да забави ход. Бяха изгубени и тя го знаеше, влизайки в тесен проход, само няколко стъпки широк, граничещ и от двете страни с остро наклонен камък. Беше все едно да тича през много тесен коридор в тъмното. Всяка стъпка ги отвеждаше по-навътре в безнадеждността, но Еврика трябваше да тича, докато това изгарящо чувство изчезнеше от организма й, докато тази треска се уталожеше. В някакъв момент, по-късно, щяха да си поемат дъх и да измислят какво да правят.

— Еврика!

Андър спря пред нея. Тя спря с буксуване в гърба му. Скулата й се блъсна в раменната му лопатка. Тя почувства как мускулите му се вцепеняват, сякаш се опитваше да я защити от нещо. Изправи се на пръсти да погледне покрай него.

Досами потока лежеше мъртво момиче. Изглеждаше на около дванайсет. По косата й бяха полепнали листа. Лежеше на една страна, възседнала дълъг, разкривен дънер. Еврика се вгледа в бялата й блуза, в бледорозовата й плисирана пола, изцапана с кръв. Черни като абанос кичури се бяха сплъстили и прилепнали към бузите й. Дългата й конска опашка беше вързана с весела жълта панделка.

Еврика си помисли коя беше самата тя, когато бе на дванайсет — големи ръце и стъпала като на кученце, вечно оплетена коса, щърба усмивка. Още не се беше запознала с Кат. През лятото, когато навърши дванайсет, получи първата си френска целувка. Беше здрач и тя и Брукс плуваха под дока в плаващия му дом. Усещането от мекия допир на устните му върху нейните беше последното нещо, което очакваше, когато се показа на повърхността да си поеме въздух, след като беше плувала бруст. След целувката бяха газили във водата, смеейки се истерично, защото и двамата бяха твърде смутени да направят нещо друго. Толкова различна беше тогава.

Почувства изгарящо усещане в дъното на гърлото си. Прииска й се да беше обратно там, в онази топла вода на Сайпърморт, далече. Прииска й се да беше където и да е, само не и застанала над това мъртво момиче.

После изведнъж вече не стоеше над нея. Беше коленичила до нея. Седеше в потока до нея. Повдигаше обезформената, счупена ръка на момичето от дънера. Държеше студената й ръка.

— Нараних те — каза Еврика, но онова, което мина през ума й, беше „Завиждам ти, защото момичето беше оставило зад гърба си проблемите на този свят и болката му“.

Еврика започна да се моли на Девата, защото така беше възпитана, но бързо изпита непочтителност. Имаше вероятност това момиче да не е било католичка. Еврика не можеше да направи нищо, за да помогне на душата й да отиде, където трябваше да отиде.

— Ще я погреба.

— Еврика, не мисля… — поде Андър.

Но Еврика вече беше издърпала тялото на момичето от пъна. Положи я по гръб на брега и приглади полата й. Пръстите на Еврика започнаха да копаят през чакъла и стигнаха до кал. Почувства как тинестият ситен чакъл запълва пространството под ноктите й, докато отхвърляше настрани пълни шепи. Помисли си за Диана, която така и не беше погребана.

Това момиче беше мъртво, защото Диана така и не беше казала на Еврика какво ще направят сълзите й. Гняв, какъвто никога преди не бе изпитвала към майка си, обзе Еврика.

— Няма да има време да се погрижим за всяка смърт — каза Андър.

— Трябва. — Еврика продължи да копае.

— Помисли за баща си — каза Андър. — И за моето семейство, което ще те намери, ако първо не открием Горчивия облак. Можеш да направиш повече, за да почетеш паметта на това момиче, като продължиш, намериш Солон и научиш какво трябва да сториш, за да изкупиш вината си.

Еврика спря да копае. Ръцете й се тресяха, когато посегна към жълтата панделка на момичето. Не знаеше защо дръпна фльонгата. Почувства как тя се разхлаби, когато се изхлузи от мократа черна коса на момичето. Вятърът усука панделката между пръстите на Еврика и вдъхна внезапна лекота в гърдите й.

Тя разпозна смътно усещането — то беше стар приятел, завърнал се след дълго блудно пътешествие: надежда.

Това момиче беше ярък пламък, който сълзите на Еврика бяха угасили, но там някъде навън имаше още пламъци, които горяха. Трябваше да има. Тя завърза жълтата панделка на верижката, на която висеше гръмотевичният й камък. Когато беше объркана и обезсърчена, Еврика щеше да си спомня за това момиче, първата причинена от сълзите загуба, която бе видяла, и този спомен щеше да я подтиква да спре онова, което беше започнала, да поправи извършените погрешни неща.

Еврика не осъзнаваше, че в очите й има сълзи, докато не се обърна към Андър и видя паникьосаното му изражение.

Той веднага дойде при нея:

— Не!

Сграбчи счупената й китка. Болката бе заслепяваща. По бузата й се търкулна сълза.

Изведнъж, без никакъв повод, Еврика си спомни полилея у дома, семейна реликва, който счупи, когато затръшна гневно предната врата. Баща й бе прекарал цели часове да го поправя и полилеят изглеждаше почти като нов, но следващия път, когато Еврика затвори входната врата, внимателно, съвсем леко, полилеят бе потреперил, после се беше разбил на парченца. Дали Еврика беше като онзи полилей, сега, когато беше плакала веднъж? Дали и най-лекият полъх на вятъра щеше внезапно да я разбие?

— Моля те, не проливай друга сълза — изрече умолително Андър.

Еврика се запита как изобщо човек спираше да плаче. Как затихваше болката? Къде отиваше? Андър я правеше да звучи временна, като снеговалеж в Лафайет. Тя докосна жълтата панделка.

Вече бе изплакала сълзата, която наводни света. Беше приела, че вредата е сторена.

— Какво повече могат да направят сълзите ми?

— Съществува древно предсказание, предричащо силата на всяка пролята сълза…

— Не си ми казал това! — Еврика започна да диша плитко. — Колко сълзи съм проляла?

Понечи да избърше лицето си, но Андър сграбчи ръцете й. Сълзите й висяха като гранати.

— Солон ще обясни…

— Кажи ми!

Андър улови ръцете й.

— Знам, че си уплашена, но трябва да спреш да плачеш. — Посегна отзад и обгърна с длан тила й. Гърдите му се надигнаха, докато си поемаше дъх. — Ще ти помогна — каза той. — Погледни нагоре.

Тесен стълб от спираловидно въртящ се въздух се оформи над главата на Еврика. Започна да се върти по-бързо, докато няколко дъждовни капки избледняха и забавиха падането си… и се превърнаха в сняг. Стълбът се сгъсти от ярки, перести снежинки, които се търкулнаха и се посипаха по бузите на Еврика, по раменете, по маратонките й. Дъждът се блъскаше с тътен в скалите, пляскаше в локвите навсякъде около тях, но над главата й бурята беше изящна снежна вихрушка. Еврика потръпна, омаяна.

— Не мърдай — прошепна Андър.

Тя почувства как настръхва, когато горещите сълзи станаха хладки, а после замръзнаха върху кожата й. Посегна да докосне една, но пръстите на Андър покриха нейните. За миг се държаха за ръце до бузата й.

Той измъкна от джоба си вретеновидна сребърна колба. Имаше вид, сякаш бе изработена от същия орихалк като котвата. Грижливо изтегли сълзите от лицето на Еврика и ги пусна в колбата, една по една.

— Какво е това?

— Лакриматориум — каза той. — Преди потопа, когато войниците на Атлантида тръгвали на война, техните любими им подарявали сълзите си в колби като тази. — Той постави островърхата сребриста запушалка върху колбата и я пъхна в джоба си.

Еврика завиждаше на всеки, който можеше да пролива сълзи без смъртоносни последици. Нямаше да се разплаче отново. Щеше да създаде лакриматориум в ума си, където можеше да живее замръзналата й болка.

Снежинките по раменете й започнаха да се топят. Китката я заболя по-дълбоко и по-ужасно от преди. Примесеният с вятър дъжд се върна. Ръката на Андър докосна леко бузата й.

Ето така, готово, спомни си тя думите му първия път, когато се срещнаха, без повече сълзи.

— Как направи това — попита тя, — със снега?

— Заех полъх от вятъра.

— Тогава защо не замрази сълзите ми, преди да заплача първия път? Защо някой не ме спря?

Андър изглеждаше толкова съкрушен, колкото се бе чувствала Еврика, когато изгуби Диана. С изключение на собственото си отражение, никога не беше виждала някой да изглежда толкова тъжен. Това я привлече към него още повече. Отчаяно копнееше да го докосне, да бъде докосвана, но Андър се вцепени и се извърна.

— Мога да променя някои неща, за да помогна, но не мога да те спра. Във вселената не съществува нещо дори наполовина толкова силно, колкото това, което изпитваш.

Еврика погледна в лицето момичето в наполовина изкопания му гроб. Очите му бяха отворени, сини. Дъждът ги пълнеше с капки като сълзи.

— Защо не ми каза колко опасни са чувствата ми?

— Има разлика между мощ и опасност. Чувствата ти са по-могъщи от всичко на света. Но не бива да се страхуваш от тях. Любовта е по-голяма от страха.

Висок кикот накара и двамата да подскочат.

Три жени, облечени в кафтани с цвят на аметист, излязоха иззад недораслите дървета от другата страна на потока. Дрехите им бяха изтъкани от цветчета на орхидеи. Едната беше много стара, друга бе на средна възраст, а третата изглеждаше достатъчно млада и щура, за да се е шляла по коридорите на „Еванджелин“ с Кат и Еврика. Косите им бяха дълги и буйни; варираха от сребристо до черно. Очите им оглеждаха Еврика и Андър. Рояци жужащи пчели образуваха облаци във въздуха около главите им.

Най-младата носеше сребърно колие с талисман накрая, който блестеше толкова ярко, че Еврика не можеше да различи какъв е. Момичето се усмихна и опипа верижката.

— О, Еврика — каза тя. — Чакахме те.