Лорън Кейт
Водопад (31)

31
Носталгия

Нечии пръсти разтвориха устните на Еврика и топла течност изпълни устата й. Тя преглътна веднъж по рефлекс, после усети вкуса на успокояващия шоколадово-карамелен бульон и започна да преглъща жадно.

Отвори бавно очи. Над нея се бе надвесил Андър: миришеше като океана. Поклащаха се и за момент тя се запита дали бяха на лодка. Топлата му длан бе върху челото й.

— Не мислех, че мъртвите могат да сънуват — чу се тя да изрича отнесено, което я подсети за Брукс, хванат в капана на водопада в работилницата за вълни. Копнееше да отиде при него. Но в миговете, когато клепачите й изпърхваха, тя копнееше и за Андър. Това я караше да се чувства слаба, сякаш нуждата й бе твърде силна.

Очите на Андър блестяха от нежност, която Еврика не проумяваше. Неговата любов беше език, който тя някога знаеше, но сега й се струваше чужд, като неразбираем указателен знак на гара.

— Значи е будна? — Стъпките на Уилям оповестиха приближаването му до нея.

Еврика се надигна и седна. Намираше се в беседка от криле на нощни пеперуди, която висеше в просторна пурпурна пещера. Брат й уви ръце около врата й. Клеър се появи миг по-късно. Еврика остави близнаците да я прегърнат и разбра, че отвръща на прегръдката, но не я усещаше така. Виждаше я от различна перспектива, някъде далече, сякаш седеше на луната и гледаше как децата прегръщат някого, когото обичат.

— Казах ти, че ще се събуди — обади се Уилям.

— Сега сме вещици! — възкликна Клеър.

— Изгуби много кръв — каза Андър. — Есме те намери на билото на планината и те донесе тук. Нейният мехлем затвори раната ти.

Полупрозрачен слой от лосион в цвета на аметист попиваше в торса на Еврика. Раната под него изглеждаше плашещо.

— Кое време е? — попита тя.

— Късно е — каза Андър.

— Стрелата е счупила две от ребрата ти. — Есме се появи зад Андър. — Натъртена си, но можеш да се биеш.

— Болката е власт — каза Еврика.

Близнаците я погледнаха озадачено.

Пещерата, в която се беше събудила, бе по-пищна версия на бърлогата на вещиците в турските планини. Стените бяха в прекрасен блещукащ виолетов цвят, осветени от пламтящи аметистови огньове. Мебелите имаха вид на задигнати от скъп бутиков хотел. Вещици се поклащаха от пурпурни люлки, които висяха от тавана, и танцуваха около огньовете, пушейки дълги извити лули.

— Къде е Кат? — попита Еврика.

Андър предложи на Еврика нова голяма лъжица шоколадов бульон.

— Кат остана.

— Какво?

— Селаните строят плавателни ковчези за оцелелите от потопа. Тя поиска да остане и да помогне. Мислеше, че може да използва своята чудатост и умението на вещица на мълвата да лети, за да събере запаси от храна, преди да тръгнат. Това е последната надежда на Будния свят.

— Толкова наивно — промърмори Еврика. Представи си Кат в Турция, с кръжащи около главата й рояк пчели, да използва своята обичаща чудатост, за да раздава череши и лешници на хората, които се качваха в плавателните ковчези. Надяваше се, че приятелката й ще пусне някоя неприлична шега на края на света.

— Какво? — Андър се наведе по-близо до нея.

— Вие, останалите, как стигнахте тук?

— Спуснахме се по улея на Овидий. — Андър изглеждаше изненадан, че се налага да обяснява. — Както се очакваше от всички ни.

Еврика се размърда нещастно:

— Но защо?

— За да ти помогнем. — Той взе ръката й. — Не се тревожи за онова, което стана, когато тръгна. Сега сме заедно, това е важното. Измъкна се от Брукс.

— Атлас — каза тя мрачно. — Помниш ли? Има разлика?

— Не е нужно да ме отблъскваш, понеже си допуснала грешка.

— Знам това. — Тя изпъшка и отметна завивката от лисичи кожи. — Имам многобройни причини да те отблъсквам.

— Еврика!

— Татко? — Извъртя се рязко към гласа му и видя Овидий, облегнат на нисък шезлонг, заобиколен от три вещици. Еврика се изненада, че изпитва разочарование. Мислеше, че е приключила с този вид чувство. Овидий имаше лицето на баща й за миг, преди да навлезе в следващия цикъл и на лицето му да се покажат чертите на бабата на Филиз.

— Трябва да говоря със Солон — каза Еврика.

Андър помогна на Еврика да излезе от беседката. Помощта му беше вбесяваща, а тя имаше нужда от нея. Вещиците се изкискаха на напрегнатото й изражение, докато тя се клатушкаше към робота.

Роботът се разкриви страховито. Тя видя отново баща си, после чертите на Сейма се изостриха и разпаднаха. После се появи гневното изражение на Албион, главатарят на Пазителите на Атлантида.

— Ти развали всичко! — изкрещя той, докато чертите му се разтапяха, преминавайки в тези на братовчедка му Кора. На Еврика й се прииска да носеше камшика на Делфин с връхчета от медузи, за да може да измъква от робота само каквото искаше.

— Солон — каза тя, като улови в ръце раменете на машината. — Имам нужда от теб. Каза, че си по-силен, отколкото останалите от тези призраци.

След миг на неясна, лишена от образ борба, върху сребърната повърхност на лицето на Овидий солидно се оформиха очите, носът и устните на изгубения Пазител на Атлантида.

— Беглецът се връща. Заколете угоеното теле.^[1] — Той се намръщи. — Атлас хвана ли Филиз?

— Да.

— Кажи ми някоя добра новина. — Роботът плесна със сребърните си ръце. — Какво научихме от външния свят?

— Атлас се опита да ме изнудва, като нарани Филиз.

Роботът примижа:

— Как точно се предполагаше това да подейства?

— Не се предполагаше — каза тя. — Той мислеше, че ме е грижа за нея. Не знае какво са любовта и предаността.

— Типичен мъж?

Солон я изпитваше.

— Веднъж ме попита какво ще стане, ако си позволя да почувствам радост — каза Еврика. — Сега знам. Чувствата на Делфин притежават същата сила като моите. Видях я да плаче от щастие — тя снижи глас — и нейната сълза съживи Брукс.

— Къде е Брукс? — попита Клеър.

— Не може да бъде — каза Андър.

Овидий затвори очи. Гласът на Солон изрече:

— Никога не съм знаел дали слухът е верен. Радостта е такава рядкост в Линията на сълзите. Само от любопитство, какво разведри онова тъмно сърце?

Бузите на Еврика пламнаха и поруменяха:

— Нарекох я „майко“.

— Толкова просто. — Овидий разтри челюстта си. — Любовта никога не спира да ме удивява. Е, всичко, което трябва да направиш, е…

— Знам, да изплача по една радостна сълза за всеки от милиардите хора, които убих — каза тя унило. — И имам време до изгрев-слънце.

— Звучи като заета нощ, дори за такава купонджийка като теб. — Роботът я погледна с присвити очи. — Знаеш ли, преди този момент никога не се бях замислял колко невзрачни са очите ти.

— Благодаря.

— За момиче, чиито сълзи правят онова, което правят твоите, очите ти наистина са много скучни. Човек започва да се чуди — нужно ли е изобщо точно твоите очи да пролеят сълзите?

— Какво искаш да кажеш?

— Готвя се да кажа нещо важно, нещо, което мога да призная едва сега, когато съм освободен от окаяния си простосмъртен образ. Това тяло — той почука леко с кокалчетата на пръстите си по ранените гърди на Еврика — няма значение. Ако бях на твое място, бих се отказал от него.

— И къде предлагаш да си намери друго? — попита Андър.

Роботът се облегна назад на шезлонга и обгърна главата си с ръце. Кръстоса крака и ги сложи на скута на Еврика.

— Където Атлас ще го почувства най-силно.

— Казах ти, не мисля, че Атлас може да чувства. — Еврика направи пауза, за да обмисли онова, което току-що беше казала. Докосна врата си, който някога я свързваше с Диана и най-важната любов, която Еврика някога беше изпитвала. Сега той беше гол. — Това е.

— Какво? — попита Андър.

— Делфин ми каза, че сърцето на Атлас не е настроено за любов — каза Еврика.

— Това звучи като нещо, което казваш, когато човекът, когото обичаш, не отвръща на любовта ти — каза Андър. Тонът му я умоляваше да срещне погледа му, да отрече, че не го обича. Но тя нямаше да го направи.

— Говорела е буквално — каза Еврика. — Сърцето на Атлас е разстроено.

— Атлас робот като Овидий ли е? — попита Уилям.

— Не мисля така — каза Еврика, — но сърцето му беше поредният експеримент на Делфин. Направи нещо, за да премахне любовта от обхвата на емоциите му. Ако мога да обсебя Атлас така, както той обсеби Брукс, както се опита да обсеби теб — тя погледна Андър, — ако мога да го накарам да изпита радост, да го накарам да плаче от любов, това ще го унищожи.

Андър я изучаваше внимателно:

— Ти искаше да изкупиш вината си, да поправиш света. Сега единственото, което те интересува, е да убиеш Атлас? Знаеш ли какво би означавало да влезеш в него?

— Нейното изкупление и неговата смърт са равносилни — каза Солон. — Ако Еврика успее да накара Атлас да заплаче от радост — права е, — сълзите ще бъдат страховити.

— Достатъчно мощни, за да обърнат Запълването — каза Есме с тих глас, който намекваше, че дори будещата страх вещица на мълвата беше отвратена от плана на Атлас и Делфин.

— Но какво за нея? — промърмори Еврика. Ако Делфин беше тъмнината в сянката на Атлас, тя беше истинският враг. Винаги е била.

— Това е въпросът, който чаках — каза Солон.

Еврика си спомни последната си игра на „Никога-ама-никога“, играна преди цели животи в лагуната, когато Атлас беше използвал Брукс да я нарани, и разбра какво щеше да направи.

— Никога не предчувстваме предателството от страна на онези, които обичаме най-много — каза тя и се престори, че не вижда как Андър потръпва. Посегна към една от лулите на вещиците на мълвата и я завъртя между пръстите си. — Но как да го обсебя?

Овидий посочи Андър:

— Питай него.

— Не — каза Андър. — Няма да го направя.

— Дойде тук да ми помогнеш — каза Еврика. — Какво искаше да каже Солон?

— В този план ти умираш. Ако влезеш в тялото на Атлас, няма да има излизане.

— Не умирай, Еврика — изхленчи Уилям и се покатери в скута й.

Тя залюля безмълвно брат си и погледна гневно към Андър над главата му.

— Трябва да има друг начин — каза Андър. — Ще отида с теб. Заедно ще надвием Атлас и Делфин. — Посочи с жест към Овидий. — Ще използваме оръжието им срещу тях.

— Те имат още осем машини точно като Овидий, пълни с милиони призраци — каза Еврика. — Дори няма да бъде битка.

— Подценяваш ме — каза Овидий, с глас, който Еврика не можа да разпознае.

— Вече се опита да се самоубиеш веднъж — каза Андър. — Няма да ти позволя да си тръгнеш отново.

— Аз не принадлежа в света, който трябва да спасявам — каза Еврика. — Това е единственият начин.

Андър поклати глава:

— Говорех сериозно, когато казах, че няма да живея в свят без теб — каза той. — Еврика, не…

„Не ме ли обичаш?“ Знаеше, че той иска да каже точно това. Хвана ръката му:

— Ако ти не беше слънце, а аз — черна дупка, щях.

Очите на Андър бяха влажни. Никога преди не го бе виждала да плаче. Когато той се извърна, Еврика изпита облекчение. Беше погълната от онова, което трябваше да направи, от тръпката на откритието си за Атлас. Помисли си за Делфин, по-влюбена в тъмните си сили, отколкото можеше да е някога в друга душа. Може би имаха повече общи неща, отколкото Еврика си даваше сметка.

Почувства натиск в дланта си. Когато погледна надолу, Андър притискаше в дланта и кораловия връх за стрела, инструмента, който Атлас използваше, за да влиза в телата на онези, които обсебваше. Беше изцапан с кръвта на Андър.

Облегна глава на гърдите на Андър. Останаха така за миг. Туптенето на сърцето му накара сърцето на самата Еврика да запрепуска. Дъхът й се учести и прободе счупените й ребра. Тя се отдръпна. Взираше се в очите му и й се искаше да го попита какво щеше да прави, след като тя си тръгнеше, за да може да носи в ума си представата, че той е добре. Но това беше себично и нямаше отговор, защото всичко, което някой можеше да направи, след като Еврика излезеше от тази пещера, зависеше от това дали тя щеше да успее, или да се провали.

— Благодаря ти — каза тя вместо това.

Андър сви рамене:

— Не е като да го искам за спомен.

— Искам да кажа, благодаря ти за всичко.

В отговор Андър обви ръка около нея. Внимаваше с ребрата й, когато я повдигна и доближи устни към нейните. Вкопчиха се в дълбока целувка, преди Еврика да успее да се престори, че не я иска. Тя го пое като глътка питие…

И почувства радостта му. Връхлетя я в дълбок, силен прилив, подмладявайки душата й така, както болката на Алените дяволи я беше осакатила. Последва устните на Андър, проследявайки миналите моменти на най-светлото му щастие.

В целувката им Еврика се видя такава, каквато я беше видял Андър. През мръсните прозорци на любимата й закусвалня в Лафайет, „Палачинковия хамбар“, докато завърташе облаци бита сметана върху ниска купчинка палачинки. Подтичваща покрай лагуната зад къщата й, със зеления й суичър за бягане, който светкавично се показваше и скриваше от поглед сред стволовете на дъбовете. В мола с Кат, превивайки се от смях, докато пробваха най-ужасно грозните абитуриентски рокли в един от магазините. Готова да избухне в сълзи на черния път, след като Андър блъсна колата й отзад. Сълзата й на върха на пръста му. Дъхът му, лъхващ бузата й. Ето така, готово. Без повече сълзи.

Това беше щастието на Андър. Цялото се състоеше от нея. Сърцето на Еврика пламна от порива да остане завинаги и вечно да бяга.

Андър се дръпна пръв. Тя го очакваше да каже нещо, но той се взираше в нея толкова удивено, че тя се запита какво е било неговото преживяване от целувката, дали беше нещо, което би могъл да опише с думи, ако се опиташе.

Виждаха се за последен път. Беше толкова трудно да накара това да свърши.

— Хайде, залавяй се, Рика — каза Овидий, приел образа на баща й.

От дъното на пещерата Есме изведе напред огромната крилата бяла кобила, която изцвили към Еврика и махна с опашка.

— Нека Пеги ускори пътя ти.

— Ще ви дължа нещо за това, нали? — попита Еврика.

— Ако успееш, ние ще сме ти длъжници — каза Есме. — Но дотогава вече ще си далеч отвъд нас и няма да можеш да прибереш дължимото, така че всъщност вещиците на мълвата пак ще имат предимство.

Еврика пое потръпващите юзди от криле на нощни пеперуди. Целуна всеки от близнаците по двете бузи, което ги накара да се изкикотят, защото никой преди не беше правил така с тях. Те не бяха имали майките на Еврика.

— Кога ще се върнеш? — попита Уилям.

— Няма да се върне — каза Клеър.

Уилям заплака:

— Да, ще се върне. Тя ни обича.

— Ако ни обичаше, щеше да остане — каза Клеър.

Цял живот Еврика беше прехвърляла из ума си същата логика по отношение на Диана. Нямаше отговор за Уилям. Проблемът на Еврика беше не липса, а излишък на любов.

Есме вдигна момченцето. Посегна да хване Клеър за ръката. Сега вещиците бяха техни майки и може би така беше най-добре.

— Моля те — каза Еврика на Есме. — Аз съм всичко, което имат. Не съм достатъчна. Доведох ви у дома. Най-малкото, което можете да направите, е…

— Те са умни и будни, и магията им е ценна — каза Есме. — Някой пророк може и да каже, че някой ден тези планини ще носят имената на децата. Но и двете с теб знаем, че пророчествата могат да бъдат голяма досада. — Тя докосна теметата на близнаците. — Тук ще се чувстват прекрасно.

Еврика се надяваше да е така. Надяваше се всички да доживеят до деветстотин и петдесет години, както Ной и семейството му в една друга история за друг потоп. Надяваше се, когато приключи с Атлас, от света да остане достатъчно, за да подслони светлото и магическото. Надяваше се, че Андър ще обикне някое друго момиче, което може да отвърне на любовта му така прекрасно, както той беше обичал Еврика.

Тя не се сбогува. Това щеше да бъде лъжа, че е грижовна, че е мила, че е нещо друго, освен мисия. Яхна бялата кобила и пое през вратите от криле на нощни пеперуди. Почувства как Пеги разперва криле над нея в изсветляващото небе.