Лорън Кейт
Водопад (27)

27
Наметалото от мълнии

Еврика се събуди, прикована с вериги към легло.

Нейното легло.

Четири колони от черешово дърво се издигаха над нея върху старинното голямо легло, на което спеше, преди да заплаче. Купеният от магазин за вещи втора ръка люлеещ се стол, полюшващ се в ъгъла, беше любимото й място за писане на домашните. През страничната му облегалка беше провесен зелен суичър на „Еванджелин“. Очите на Еврика туптяха от мъглата на артемизията, докато замъгленото й отражение се фокусира върху стария скрин с огледало на баба й срещу леглото.

Широки метални белезници приковаваха китките й към горните ъгли на леглото, глезените й — към долните ъгли, и кръста й — през средата. Когато се опита да се дръпне и да се освободи, нещо остро се вряза в дланите й и горните части на стъпалата й. Белезниците бяха набодени с шипове. Кръв изби над гривната на белезниците на дясната й китка, после се стече в струйка надолу по ръката й.

— Как действа? — Стресна я дрезгав глас.

До леглото й стоеше тийнейджърка, наведена над лявата ръка на Еврика като маникюристка. Лавров венец красеше косата й с цвят на кехлибар. Алената й рокля се спускаше във формата на дълбоко V, което свършваше точно под татуирания й пъп. Носеше кристалното колие на Еврика с форма на сълза.

— Върни ми колието. — Странните думи от езика на Атлантида причиняваха болка на Еврика, докато излизаха от пресъхналото й гърло. Опита се да ритне момичето с колене. Метални шипове се впиха в кръста й. През ризата й изби кръв.

От другата страна на Еврика се разнесе кискане. Още едно момиче в алена рокля. Лавровият й венец покриваше гладка, черна, късо подстригана коса, а студените й очи с цвят на аквамарин бяха фокусирани върху дясната ръка на Еврика.

Алените дяволи — така бе нарекъл Атлас стражите си.

— Къде е Атлас? — попита Еврика. „Къде е трупът на Брукс?“, искаше да попита. Беше свикнала с идеята, че двете момчета обитаваха едно и също тяло. Но беше гледала как приятелят й умира и остава само врагът. Заля я бясно желание да убие Атлас.

— Гледай — каза второто момиче на първото.

Еврика почувства как я парва топлина, сякаш момичето инжектираше връхчетата на пръстите й с горещо лепило. Слой от блещукащо синьо вещество покри пръстите й. Еврика допря възглавничката на палеца си до показалеца и усети рязка, разтърсваща електрическа тръпка, като онзи път, когато пъхна пръста си в един контакт, когато беше на шест.

— Недей. — Тъмнокосото момиче рязко раздели пръстите на Еврика, като намаза още от синьото вещество върху палеца й. — Ще боли, но при изгрев-слънце ще имаме всичко, което сме искали някога. Той обеща. Нима той не обеща, Аида?

— Не трябва да говорим с нея, Джем — каза Аида.

— Изгрев-слънце. — Еврика повтори атлантидската дума от четири срички. Опита се да обърне глава към прозореца, за да прецени кое време е, но една алена рокля препречи гледката й.

— Ако той научи, че си говорила с неговата…

— Няма. — Джем изгледа гневно спътничката си.

— Тогава спри да говориш с нея. — Аида се обърна към едно писалище в левия край на стаята, поставено точно там, където стоеше същото бюро на Еврика у дома.

— Искам да видя Атлас. — Еврика започна да се гърчи и извива, опъвайки веригите си.

Какво щеше да стане на изгрев-слънце? Как можеше да унищожи тези момичета и да се освободи преди този момент? Затвори очи и извика в съзнанието си Невероятния Хълк, майсторът на трансформирането на гнева в сила. Със силата на волята си призова скрина с огледалото да се превърне в хиляда въртящи се и свистящи стъклени кинжали, които режеха плътта и плискаха алена кръв по алените рокли. Но после какво? Как щеше да намери Атлас?

В Лафайет пътят за бягство беше през прозореца на спалнята й, после големите клони на дъба точно отвъд него. Но когато Джем се раздвижи и Еврика можа да погледне навън през прозореца, към нея не протягаше клони никакъв дъб. Вътре блестеше слънце. Светлината й се струваше изнурена, последните лъчи на вечерта.

Бяха много високо, на хиляда етажа над земята. Долу се виждаше далечното проблясване на златни и сребърни покриви, а отвъд тях обръчи от вода и суша водеха към океана, който се вливаше в хоризонт на ръба на онова, което беше останало от света.

— Разкажете ми какво ще стане по изгрев-слънце — каза Еврика.

Джем беше до Аида на бюрото:

— Нека аз да направя сърдечната плочка.

Когато Джем посегна през повърхността на бюрото, с ръката й се случи нещо странно. Очертанията й се замъглиха и размазаха, сякаш беше минала зад матирано стъкло. Замъгляването продължи само миг. Ръката на Джем се изясни отново и в нея се появи парче подобна на коприна материя, в същия блещукащ син цвят като веществото по пръстите на Еврика. На Еврика й се стори, че видя през центъра на плата да блясва мълния.

— Разкопчай й ризата — каза Джем.

Студен въздух лъхна кожата на Еврика, докато пръстите на Аида си проправяха път надолу по ризата й. После я завладя подобно на носталгия чувство, когато положиха на гърдите й синия квадрат. Топло и тежко, то напомни на Еврика как се чувстваше, докато гледаше видеозаписи на Диана на лаптопа си.

Задиша повърхностно, когато Джем приглади сърдечната плочка на гърдите й. Аида прокара пръст от дясното слепоочие на Еврика, през челото й, до лявото й слепоочие и Еврика разбра, че докато е била в безсъзнание, момичетата бяха прикрепили лента от синьото вещество на главата й.

— Ковачът на призраци се съветва с поданиците, преди да зареди наметалото — каза Джем.

— Никога не си срещата ковача на призраци — каза Аида. — Освен това, това е за Атлас. Не може да губим време. Той иска лакриматориумите да бъдат напълнени. — Тя притисна вътрешните ъгълчета на очите на Еврика. Две замъглени сребристи очертания се закрепиха точно под полезрението на Еврика. Лакриматориумите. От нея се очакваше да заплаче в тях.

— Няма да се получи — каза Еврика.

— Винаги се получава — каза Джем. Тя се премести до стената, където картината на Еврика, изобразяваща плачещата Света Катерина от Сиена, висеше в един обвит в паяжини ъгъл. Щракна някакъв ключ, който Еврика не виждаше.

Смазваща болка нахлу в Еврика. Погълна я пълна тъмнина. Изви гръб като дъга. Усети вкус на кръв. Болката се удвои, после се удвои отново.

Когато болката стана пълна и позната, в полезрението й влязоха ярки точки светлина, метеори, обсипващи небето на клепачите й. Една светла точка се приближи. Изгаряща топлина изпълни порите й. После Еврика влезе в светлината.

Видя избелял куфар на цветя до една врата. Някъде потрепваше светлина от лампи. Ноздрите й се разшириха при миризмата на счупени буркани с туршия — мирисът винаги я връщаше към нощта, когато родителите й се разделиха. Видя краката на Диана в сиво-розовите галоши, с мокра от дъжда коса, със сухи и решителни очи. Предната врата се отвори. Гръмотевицата отвън беше толкова истинска, че разтърси костите на Еврика. Куфарът беше в ръката на Диана.

— Мамо! Чакай! — Еврика почувства как задната част на очите й гори. — Не ме ли обичаш достатъчно, за да останеш? — Никога преди не бе изричала на глас въпроса, който я измъчваше през цялото време. Опита се да се отскубне. Това беше просто спомен. Спомен за сълзи, събрали се, преди да знае, че не бива да ги пролива.

Беше толкова истинско. Диана, която си отиваше. Еврика — изоставена…

— Не!

Бялата светлина изчезна с едно рязко движение. Изгарящата болка намаля до такава от изгаряне трета степен. Еврика се разтресе като при земетресение и металните белезници, които я приковаваха към леглото, задрънчаха. Сянката на образа на Диана още се мержелееше пред очите й.

На прага на стаята, която бе истинско копие на спалнята на Еврика, стоеше висока фигура. Носеше дълга сребриста работна престилка и изпоцапана с фес леярска маска от орихалк.

— Ковачът на призраци — прошепна Джем.

До леглото приближиха стъпки. Ръце в сребристи ръкавици отскубнаха лакриматориумите от очите на Еврика. Поне не беше заплакала. Ковачът на призраци ги пъхна в един сребрист джоб на работната си престилка.

Махна сърдечната плочка от гърдите на Еврика без нито дума. Дръпна синята материя от пръстите и челото на Еврика. Тя изтърпя болката мълчаливо и огледа блестящата повърхност на маската на ковача на призраци. Искаше да види лицето зад орихалка.

Ковачът на призраци ловко усука късчетата синя материя в една-единствена ивица: широка, синя блещукаща панделка. После я уви няколко пъти около китката си, а с другата си ръка я завърза на възел. През тъканта блесна мътния. Еврика се запита как беше изглеждала върху кожата й.

— Приближете се, момичета — отекна сприхав глас от вътрешността на маската.

Джем и Аида се опитваха да се измъкнат безшумно през вратата. Обърнаха се и се промъкнаха бавно към ковача на призраци.

— Атлас ли нареди да се направи това? — попита ковачът на призраци.

Еврика дочу едва доловимо фъфлене.

— Да — каза Аида. — Той…

— Ще платите за грешката му.

— Но… — Аида започна да трепери, когато ковачът на призраци свали маската си.

Дълга, лъскава, подобна на грива черна коса се спускаше от нея, разкривайки бледа кожа, обсипана с ослепително съзвездие от лунички. Кръгли черни очи надничаха от завеса на Еврика, стоеше висока фигура. Носеше дълга сребриста работна престилка и изпоцапана с грес леярска маска от орихалк.

— Ковачът на призраци — прошепна Джем.

До леглото приближиха стъпки. Ръце в сребристи ръкавици отскубнаха лакриматориумите от очите на Еврика. Поне не беше заплакала. Ковачът на призраци ги пъхна в един сребрист джоб на работната си престилка.

Махна сърдечната плочка от гърдите на Еврика без нито дума. Дръпна синята материя от пръстите и челото на Еврика. Тя изтърпя болката мълчаливо и огледа блестящата повърхност на маската на ковача на призраци. Искаше да види лицето зад орихалка.

Ковачът на призраци ловко усука късчетата синя материя в една-единствена ивица: широка, синя блещукаща панделка. После я уви няколко пъти около китката си, а с другата си ръка я завърза на възел. През тъканта блесна мълния. Еврика се запита как беше изглеждала върху кожата й.

— Приближете се, момичета — отекна сприхав глас от вътрешността на маската.

Джем и Аида се опитваха да се измъкнат безшумно през вратата. Обърнаха се и се промъкнаха бавно към ковача на призраци.

— Атлас ли нареди да се направи това? — попита ковачът на призраци.

Еврика дочу едва доловимо фъфлене.

— Да — каза Аида. — Той…

— Ще платите за грешката му.

— Но… — Аида започна да трепери, когато ковачът на призраци свали маската си.

Дълга, лъскава, подобна на грива черна коса се спускаше от нея, разкривайки бледа кожа, обсипана с ослепително съзвездие от лунички. Кръгли черни очи надничаха от завеса от гъсти мигли.

Ковачът на призраци беше тийнейджърка.

Ковачът на призраци беше Делфин — много далечната прабаба на Еврика, извор на Линията на сълзите и тъмния произход на Еврика.

Ковачът на призраци се наклони напред и целуна Аида по бузата. Когато устните й докоснаха кожата на Аида, между тях премина искра. Изгаряща миризма парна ноздрите на Еврика, а очите на момичето се напълниха със сълзи. Аида падна на земята. Започна да плаче. Затъркаля се напред-назад, потънала във внезапна скръб, черна дупка, отворена с една целувка.

Треперенето на Аида постепенно отслабна. Хлиповете й утихнаха. Последното й ридание прекъсна по средата, оставяйки чувство на недовършено отчаяние в стаята. Тя се претърколи по лице. Откраднатото колие с форма на сълза иззвънтя, когато се удари в пода.

Червените устни на Делфин се появиха застрашително близо до другата Дяволица. Джем се обърна към коридора и побягна. Ковачът на призраци се стрелна след момичето и в миг го вкара обратно в стаята. Облечената й в ръкавица ръка стисна Джем за врата.

Устните на Джем потрепериха:

— Моля те.

Сантиметри деляха кожата им. Делфин присви устни, после се поколеба:

— Работила си за мен преди.

— Да — прошепна Джем.

— Харесвах ли те?

— Да.

— Затова Атлас е избрал теб да ме предадеш.

Момичето не каза нищо. Делфин се спусна към земята, повдигна трупа на Аида и го бутна грубо в ръцете на Джем.

— Покажи на Атлас какво става, когато ме ядоса.

Джем залитна под тежестта на Аида и побягна надолу по коридора.

Еврика и ковачът на призраци бяха сами. Тя се обърна към леглото.

— Здравей. — Гласът на Делфин беше по-мек. Беше преминала от атлантидски на английски. Избягваше погледа на Еврика: вместо това гледаше към колоните на леглото, бюрото, люлеещия се стол. — Това сигурно е разсейващо.

Едно бързо движение на ръката на Делфин покрай стената накара познатите мебели да изчезнат. Стаята беше сива и гола. Леглото, на което лежеше Еврика, сега беше кушетка.

— Атлас поръчва създаването на убедителни холограми — каза Делфин, — но не оценява ужаса на носталгията. Никой мъдър човек не поглежда назад към това, което е бил. — Тя наля вода от една гарафа във висока чаша, която блестеше като звезда. — Жадна ли си?

Еврика отчаяно копнееше да пийне нещо, но рязко извърна брадичка. Водата се разля по гърдите й.

Делфин остави чашата:

— Знаеш ли коя съм?

Еврика се вгледа в тъмните очи на Делфин и за миг видя майка си. Само за миг й се прииска тя да я прегърне.

— Ти си злодеят — каза тя.

Делфин се усмихна:

— Безспорно съм такава, а и ти също. Сега сме отбор. Съжалявам за наметалото от мълнии. Когато го измислих — тя погали синята панделка на китката й, — никога не съм очаквала, че може да бъде използвано върху теб.

— Какво представлява? — Еврика усещаше, че не бе приключила с наметалото от мълнии. Колкото повече разбираше, толкова повече можеше да понесе.

— То е изтъкано от моята агония, толкова чиста и дълбока, че се свързва с цялата агония във всеки, когото докосне. Това, което почувства, беше моята болка, която търсеше твоята болка в астралната светлина. Ако не се бях намесила, щеше да почувстваш всяко късче страдание, което някога си познала и което ще познаеш някога в бъдеще. Наречи майчинска интуиция това, че дойдох навреме. — Делфин докосна бузата на Еврика с облечената си в ръкавица ръка. — Болката е власт. С течение на времето съм я поела от много хиляди измъчени души.

— Ами Аида?

— Още една душа, избавена от страданието си, още един припас в моя арсенал от болка — каза Делфин. — Тя беше също и послание към Атлас. Изпращаме си малки бележки през целия ден.

— Заведи ме при него — каза Еврика.

— „Заведи ме“ е такава подчиняваща фраза — каза Делфин, прекалено упорито опитвайки се да замаскира ревността си. — Наистина ли това искаш? Защото мога да ти дам всичко, Еврика.

— Защо би ми помогнала?

— Защото — Делфин изглеждаше зашеметена — сме семейство. — Изхлузи ръкавиците си и стисна ръката на Еврика с дългите си, студени пръсти. — Защото обичам…

— Това, което искам, е невъзможно.

Делфин седна на ръба на леглото и се съвзе от прекъсването на Еврика. Хвърли й прекрасна усмивка:

— Няма такова нещо.

Еврика можеше да поиска благополучното прибиране на близнаците, Кат и Андър — но ако именно това искаше наистина, никога нямаше да ги изостави. Вече не беше тяхна закрилница. Може би Делфин беше права, че не трябва да поглеждаш назад към това, което си бил някога.

— Само трябва да помолиш — каза Делфин.

Еврика щете да я предизвика да разкрие картите си:

— Искам най-добрия си приятел.

Наистина обичаше него най-много от всички, беше казал Атлас. Дали беше прав?

— Тогава ще го имаш — каза Делфин.

— Той е мъртъв.

Делфин наведе устни към тези на Еврика, както беше направила с Аида. Но между тях не премина искра, само топлината от допира на червени устни по дясната буза на Еврика, после по лявата. Някога Диана я целуваше така.

Чу поредица металически щракания, когато обвитите в бодлива тел белезници бяха откопчани от китките й, после — от кръста, после — от глезените й. Делфин плъзна ръка под врата на Еврика и я вдигна от леглото.

— Само ковачът на призраци решава кой е мъртъв.