Лорън Кейт
Водопад (24)

24
Бягство

Вятърът усукваше косата на Еврика, докато тя залиташе към ръба на верандата. Опита се да открие звездата на Диана, но нямаше никакъв признак за съществуване на вселена отвъд дъжда.

Откакто Диана почина, Еврика се чувстваше сякаш са й отстранили някой орган: тялото й не работеше както преди. Как можеше Диана, искрящата жена, която Еврика бе обичала и ценила като истинско съкровище, да води произхода си от мрака?

И въпреки това Диана беше изоставила семейството си. Беше зашлевила дъщеря си толкова грубо, че това обърна емоциите на Еврика навътре за цяло десетилетие, докато те едва не я убиха. Диана пазеше смъртоносни тайни зад блестящата си усмивка.

Себична. Безсърдечна. Нарцистична. Когато родителите й се разведоха, Еврика чуваше хората в Ню Иберия да наричат Диана така. Еврика беше пренебрегвала това като клюки от лагуната. Беше убедила себе си, че това са качества, които самите обвинители притежаваха, че те проектираха собствените си недостатъци върху отсъствието на Диана.

Еврика се замисли за факта, че жената, на която се стремеше да прилича, беше също и жената, която я беше манипулирала, лъгала, а после беше изчезнала. Диана беше призрак в живота на Еврика, изпълвайки я с чувства, докато й казваше да не изпитва такива. Беше отгледала дъщеря, която тренираше бягане през пресечена местност, обичаше нежно близнаците, влюбваше се твърде лесно — и беше убийца. Включиш ли веднъж убийство в „резюмето“ си, никой не виждаше нищо друго. Еврика беше толкова изпълнена с тъмни противоречия, колкото и Диана. Броени мигове я деляха от това да изостави всички, които обичаше, оставяйки ги на неизвестна съдба, която сигурно щеше да ги отведе до водата.

Андър и другите спяха, когато тръгна. Никога не го беше виждала толкова умиротворен. Притисна устните си към неговите само за миг, преди да тръгне.

Езерото, родено от Линията на сълзите, се надигаше. Можеше да посегне през скалната издатина и да го докосне. Скоро щеше да е в Мараис. Щеше да й се наложи едновременно да се изправи лице в лице с Атлас, да спре Запълването и да спаси Брукс. Солон каза, че щяла да разбере какво да прави, щом стигне там, но Еврика още не можеше да го проумее.

Пръстите й затанцуваха по повърхността на водата. След като Диана почина и Еврика глътна онези хапчета, когато всичко, което бе останало, беше изпълнена с паника и вцепенение пропаст, Брукс бе единственият човек, до когото можеше да е близо. Той не искаше тя да се изтръгва рязко от каквото и да било. Обичаше я, каквато беше.

Но дори Брукс трябваше да има някакъв предел. Дори и да го спасеше, дори да го върнеше, дали той можеше да обича тази нейна най-тъмна страна?

Блесна светкавица. Щеше да продължи да вали. Водата щеше да продължи да се надига. Скоро сълзите й щяха да погълнат Горчивия облак.

Еврика трябваше да потегля. Не можеше да чака подходящото ниво на приливите и отливите. Трябваше да стигне до Овидий, да изчезне, преди другите да се събудят.

Нечии ръце върху раменете й накараха Еврика да подскочи.

— Връщай се вътре, Андър.

— Ако го видя, непременно ще му предам. — Топъл дъх погъделичка врата на Еврика. Тя се обърна и се взря в кафяви и бездънни очи.

Брукс.

Атлас.

Докосването му беше познато и въпреки това някак по-старо от телата им. Очите му проблясваха с нещо ярко и хипнотизиращо, което не беше виждала никога преди. То я притегляше по-близо.

Как можеше допирът от ръцете на едно чудовище да е толкова приятен? Защо тръпката от допира на гърдите му с нейните я караше да пулсира от вълнение? Би трябвало да се отдръпне. Би трябвало да побегне.

Той наведе глава и я целуна. Шокът я парализира, когато устните му разтвориха нейните. Ръцете му плавно се заровиха във вълните на косата й, после обходиха вълните на бедрата й. Устните им се сляха отново и отново. Не приличаше на никоя предишна целувка. Тялото й туптеше. Чувстваше се като дрогирана.

— Не можем…

— Не се страхувай — каза Брукс. Каза Атлас. — Сега съм само аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Отървах се от него. Всичко свърши. — Очите му блестяха, както когато Брукс й идваше на свиждане в психиатрията, след като погълна онези хапчета, когато й носеше шоколадови бонбони с американски орехи, а тя му каза мелодраматично, че това е краят на света. Никога не забрави отговора му: нищо особено, бе обещал Брукс, след края на света той щеше да е там, за да я откара у дома.

— Как го направи? — Еврика прикри подозрението в гласа си.

Върху миглите му блещукаше капка дъжд. Тя инстинктивно я изтри с върха на пръста си.

— Вече не е нужно да се безпокоиш за това. Не е нужно да се тревожиш за нищо. Знам какво иска той. Знам слабостта му. — Той я погали по тила. — Мога да ти помогна да го победиш, Еврика, веднага щом стигнем в Мараис.

Водата на верандата стигаше до глезените им. Тя повдигна тениската му, за да огледа гърба му. Двете двойки дълбоки червени резки бяха избелели до бледи белези. Означаваше ли това, че Атлас си беше отишъл? Тя го обърна и отметна косата от челото му. Пръстеновидната рана беше по-малко зачервена и възпалена, но си беше там.

Едно умно момиче щеше да предположи, че Брукс лъже…

Едно по-умно момиче щеше да премълчи това предположение.

Дори Атлас смяташе, че е злодеят — бяха казали вещиците на мълвата. Това означаваше, че Атлас не знаеше истинското родословие на Еврика. Не оценяваше тъмния й произход.

— Някой ден ще ти разкажа историята как се срещнахме и как се разделихме. — Той се извърна и раната на челото му засия. — Никога няма да си простя за нещата, които той ме накара да извърша. Онова, което стана с близнаците — не мога…

— Да не говорим за това. — Еврика не беше толкова безсърдечна, че да може да мисли за Уилям и Клеър, които скоро щеше да изостави.

Когато Брукс я погледна в лицето, осъзнаването колко й е липсвал беше като юмручен удар в стомаха. После видя нещо зад очите му — объркана, непозната мания, — и беше сигурна, че момчето пред нея лъже.

— Вярваш ми, нали?

— Да — прошепна тя. Щеше да го накара да повярва, че е така. Щеше да се доближи достатъчно до Атлас, за да научи как да победи. Щеше да спре потопа. Щеше да спаси Брукс. Хвърли се на врата му. — Не си отивай никога повече.

Почувства как той се вцепенява в прегръдката й. Когато тя се отдръпна, той се усмихваше широко.

— Отивам с теб в Мараис. — Той измери с поглед кристалната сълза, която висеше от верижката от орихалк. — Нямаме много време. — Пръстите му посегнаха към висулката.

Еврика се наведе и се отдръпна от него. Прикритата й същност и прикритата същност на Брукс можеха да се сблъскат — ръце и очи, и устни, и лъжи, — но колието беше нейно.

— На това пътуване трябва да сме само ти и аз — каза той. — Не е безопасно за близнаците или Кат, или…

— Ти и аз. Точно така искам.

Очите на Брукс светнаха, както когато я видеше да завива зад някой ъгъл в „Еванджелин“ или когато тя се обличаше за официалната вечеря на бала в гимназията и си счупи едното токче на слизане от колата.

Кикот изпълни въздуха, разкриви дъжда. Еврика вдигна поглед: очакваше да види вещици на мълвата, плъзгащи се към нея през облаците. Вместо това чифт грамадни криле, сияещи в мек аметистов цвят, се размахаха леко над главата й.

Крилете имаха форма на пеперудени. Размахваха се с грациозна сила и се снишаваха в небето, докато се озоваха на трийсет фута над главата на Еврика. После тя видя между грамадните криле грациозното сребристо тяло на някакво създание. То имаше дълга шия, четири копита, бясно размахваща се бяла опашка.

Конят беше зашеметяващ. Имаше бели „чорапи“ на предните крака и бяла звезда между очите. Той изцвили, вдигна врат и разпери блещукащите си криле с форма на буквата М. Те се простираха на по сто фута от двете страни и се състояха от множество миниатюрни летящи създания — пчели, нощни пеперуди, светулки и новоизлюпени папуняци на черни и бели ивици, — които размахваха собствените си криле в унисон с него. Шевове в преливащи се виолетови нюанси близо до плешките на коня свързваха крилете — жестоко, красиво — с тялото му.

От средата на лявото крило на коня се разнесе шумолене. През пластовете на крилете с извиване се показаха тънки пръсти, последвани от длан, която се плъзна напред, сякаш разделяше завеса. Лицето на Есме изпълни пролуката.

— Какво мислите за нашия Пегас?

— Пегас Две! — кресна невидима вещица от най-горната страна на крилото.

— Да, да, създадохме един преди. Беше пожертван в името на прогреса, като Икар или Атари^[1] — каза Есме.

— Ще наречем този Пеги, за да ги отличаваме. — Тя бръкна в сребриста торба, прикрепена с ремък в основата на шията на коня, и метна долу стълба, направена от нощни пеперуди. — Един откраднат кон не е предпочитаният ни начин на пътуване, но когато на Солон му свършиха крилете… Няма значение. Скоро ще си бъдем у дома и всичко ще бъде така, както отдавна трябваше да бъде.

Брукс посегна към стълбата. Нощните пеперуди се преподредиха: събраха се заедно, после се стесниха, за да стигнат малко по-надолу. Той стъпи на най-ниската пречка, обърна се и протегна длан към Еврика.

— Винаги си казвала, че искаш да отлетиш. Случва се най-после, алилуя.

Думите бяха от любимия й химн. Беше го пяла с Брукс в големите дъбови клони, когато бяха деца, лагуната отдолу се виеше като змия в далечината, докато изчезнеше. Химнът „Ще отлетя“ даваше надежда на Еврика. Атлас едва ли знаеше за него. Той използваше спомените на Брукс, за да я подмами, както я предупреди Солон. Ако имаше спомени за крадене, значи там някъде вътре още имаше Брукс, който да бъде спасен.

— Не знам…

Можеше ли да отлети от близнаците, от Кат и Андър? Щяха ли те да се удавят, ако Еврика тръгнеше с Брукс?

Брукс се усмихна:

— Знаеш.

Овидий не беше с нея, а не можеше да се върне за него сега. Можеше ли да има доверие на вещиците на мълвата, че достатъчно силно искаха да се приберат у дома, та да я отведат до Мараис? Това ли беше пътуването, което Есме беше казала, че тя им дължи?

Над главата й изтрещя гръмотевица. Еврика се сниши. Брукс още протягаше ръка.

— Хайде, ела — настоя той.

Може би той лъжеше за всичко друго, но беше прав за Еврика. Тя знаеше, че трябва да върви. Знаеше, че любимите й хора не можеха да дойдат с нея. Знаеше, че няма никакво време. Знаеше, че трябва да спаси света. И знаеше, че единственият начин да стигне там беше с онзи, когото трябваше да погуби. Хвана ръката му.

— Еврика!

Андър прекоси с шляпане верандата, когато краката на Еврика се повдигнаха от камъка.

От маратонките й се стичаха струи вода. Тя висеше на няколко стъпки във въздуха. Болката в очите на Андър я прониза.

Дъждът се просмукваше в ризата му, сплескваше русата му коса по челото. Изглеждаше толкова обикновен и прекрасен, та Еврика си помисли, че ако нещата бяха различни, ако абсолютно всичко беше различно, можеше да се влюби в него съвсем отначало.

— Чакайте! — изкрещя Еврика нагоре към вещиците на мълвата.

Чу нещо, което прозвуча като изплющяване на камшик. Стълбата подскочи, когато крилете на Пеги се разпериха отгоре. Сребристият кон изцвили в знак на протест.

— Няма време за това! — изкрещя Брукс на Есме.

— Има време за едно сбогуване — каза Есме от пролуката в крилото на Пеги. — Ще почакаме.

— Какво правиш? — изкрещя Андър.

— Съжалявам! — провикна се Еврика над жуженето на милион криле. Сърцето й препускаше бясно. Представи си го как изхвръква от гърдите й, обсипвайки с отломки от хаотична любов двете момчета, между които беше хваната в капан. — Трябва да вървя.

— Щяхме да ходим заедно — каза Андър.

— Ако знаеше нещата, които знам аз, нямаше да искаш да отидеш с мен. Щеше да се радваш, че тръгвам. Затова се радвай.

— Обичам те. Нищо друго няма значение. — Андър призна. — Не отивай с него, Еврика. Той не е Брукс.

Брукс се засмя:

— Тя вече избра. Опитай се да го приемеш като мъж.

— Еврика! — Андър не поглеждаше Брукс. Тюркоазените му очи бяха приковани върху нея за последен път.

— Еврика — прошепна Брукс в здравото й ухо.

— Еврика! — изкрещя средната вещица от горе. — Време е да направиш избор. Затвори очи и се сбогувай с някого. Не хвърляй върху чудовищния ни товар бремето на жестокото си сърце.

Еврика срещна погледа на Есме и кимна:

— Да вървим.

Милион чифта криле се размахаха едновременно. Пеги се издигна в небето.

— Андър! — изкрещя тя.

Той се взря нагоре към нея, с надежда в очите.

— Грижи се за близнаците — каза тя. — И Кат. Кажи им… кажи на всички, че ги обичам.

Той поклати глава:

— Не прави това.

Обичам и теб. Не можеше да се застави да го изрече. Вместо това щеше да го отнесе със себе си, скътано в сърцето й. Щеше да отнесе всички тях със себе си в сърцето си. Не ги заслужаваше, но щеше да ги отнесе. Жизнеутвърждаващият хумор на Кат. Силата на Клеър. Нежността на Уилям. Отдадеността на баща й. Упоритостта на Рода. Интуицията на Мадам Блаватски. Пламенността на Диана. Любовта на Андър. Те бяха дали на Еврика своите дарове и тя щеше да ги носи със себе си, където и да отидеше.

— Сбогом — провикна се тя през дъжда, докато отлиташе.