Лорън Кейт
Водопад (11)

11
Остани, илюзия

— Имам нужда от въздух — каза Еврика. Пещерата сякаш се смаляваше като ръка, свиваща се в юмрук. — Как да изляза?

Няма измъкване, беше казал Солон за Брукс. Тя усещаше, че същото беше вярно за нея. Беше хваната в капана на Горчивия облак, попаднала в капана да е влюбена в момче, което не биваше да обича.

— Еврика… — подзе Андър.

— Недей. — Тя ги остави на масата и слезе по стълбището до по-долното ниво. Ревът на водопада стана оглушителен. Тя не искаше да чува себе си как мисли. Искаше да се гмурне в езерцето и да остави водопада да я блъска, докато вече не можеше да се чувства ядосана или изгубена, или предадена.

Вдясно от водопада, около задната част на извитото стълбище имаше плътен гоблен в черно и сиво. Тя се шмугна зад стълбището. В далечния край на езерцето се подпря на стената и повдигна ъгълчето на гоблена.

Под него течеше канал с вода, който водеше от езерцето към тъмна, тясна безкрайност. Когато повдигна гоблена по-високо, тя видя алуминиево кану, привързано към един стълб на няколко стъпки навътре във водния тунел.

Кануто беше силно очукано и вдлъбнато и върху корпуса му имаше изобразен като в анимационно филмче профил на индианец. Под вградената му седалка лежеше дървено весло, а в един улей на носа беше поставена запалена факла със сияеща аметистова основа. Течението беше лениво и леко се вълнуваше.

На Еврика й се прииска да изгази до незасегнатата от потопа кафява лагуна зад къщата си, да се плъзне под разперените клони на плачещите върби покрай малките бели нарциси, никнещи от бреговете, да се върне назад чак във времето, когато светът още беше жив.

Покатери се в кануто, развърза го и вдигна веслото. Изпита тръпка на вълнение от безразсъдството си. Не знаеше накъде води този тунел. Представи си как Пазителите на Атлантида усещат вкуса й във вятъра. И как Атлас, вселил се в Брукс, я проследява в планините. Това не я спря. Когато плясъкът на веслото се превърна в единствения звук, който чуваше, Еврика загледа театъра на сенките, който факлата хвърляше по стените около нея. Силуетът й беше призрачна абстрактна форма, ръцете й — гротескно дълги. Причудливи форми минаваха през очертанията й като призраци.

Помисли си за тялото на Андър, несправедливите форми, които щеше да му придаде любовта. Ами ако Андър се превърнеше в старец, преди Еврика да навърши осемнайсет?

Тесният тунел се разтвори и Еврика влезе в оградено със стени езеро. По кожата й покапа дъжд. Солта в него имаше едва доловимия вкус на отрова. Обкръжаваха я бели скални върхове, притиснали обсипано с пурпурни облаци нощно небе. Между облаците проблясваха звезди.

Веднъж, няколко месеца след като родителите на Еврика се разведоха, Диана я заведе да плават с кану по Ред Ривър. Три дни бяха само те двете, докарваха си слънчеви изгаряния по раменете, гребяха в такт със соул песни, правеха си къмпинг на брега на реката, ядяха само рибата, която хващаха. Бяха взели назаем палатката на чичо Бо, но в крайна сметка спаха на открито, на дъното на океана от звезди. Еврика никога не беше виждала толкова ярки звезди. Диана й каза да си избере една и че тя също ще си избере една. Всяка кръсти звездата си на другата, та винаги, когато са разделени, да могат да погледнат към небето и — дори и да не можеха да видят звездата Диана или звездата Еврика, дори ако бащата на Еврика се оженеше за друга жена и я преместеше в град, където никой не се беше влюбвал — Еврика да може да вижда присъствието на майка си, да стои в сиянието на майка си.

Сега тя вдигна поглед и се опита да почувства Диана през пролуките в дъжда. Беше трудно. Избърса очи и наведе глава, и си спомни нещо, което й се искаше никога да не е знаела, че Диана е казала…

Днес видях момчето, което ще разбие сърцето на Еврика.

Баща й бе цитирал репликата на Диана онзи ден, когато Еврика го запозна с Андър. Диана дори беше екипирала изображение на момче, което приличаше на Андър.

Еврика беше пренебрегнала думите на баща си. Той не знаеше цялата история.

Но колко от историята знаеше тя? Андър беше Пазител на Атлантида, но не беше като роднините си. Тя си мислеше, че би разбрала това. Сега се срамуваше, че се е усъмнила в родителите си. Диана бе знаела, че някой ден, по някакъв начин, Еврика и Андър ще държат един на друг. Беше знаела, че тази привързаност ще изцеди живота от него. Беше знаела, че това тежко положение ще разбие сърцето на Еврика. Защо не беше предупредила Еврика? Защо й беше казала да не плаче, но никога не й беше казала да не обича?

— Мамо… — изстена тя в дъждовната тъмнина.

В отговор глутница койоти нададе вой. Прииска й се да не беше излизала от пещерата. Самотното езеро изглеждаше злокобно, когато не си представяше Диана в небето.

Свещи осветяваха участъци от скалата срещу Горчивия облак. Други пещери — осъзна Еврика. Други хора, будни и живи. Там ли живееха асистентите на Солон? Осъзна, че това езеро беше ново. Сигурно тя го беше изплакала. Докараният от нея дъжд беше напълнил някогашната долина, свързваща Солон със съседите му. Беше езеро, създадено от Линията на сълзите. Запита се как ли Филиз и Поета стигаха до пещерата на Солон сега, когато беше отмила пътеката им.

Остави кануто да се носи по течението и вдигна факлата от носа. Протегна я към другите пещери. Светлината разкри свидетелства за отчаяние: останки от буйни огньове, зарязани въдици, трупове на животни, кости, оголени от плътта.

Спусна се спираловидно надолу, уловена в изкусителната хватка на депресията. Момчето, на което се бе доверила, не можеше да й помогне, без да я обича, не можеше да я обича, без да се сблъска шеметно със старостта. Щеше да е принудена да се откаже от него. Щеше да се наложи да се изправи срещу Атлас сама.

— Хей, Октоподче.

Еврика огледа скалите. Сърцето й заблъска в гърдите, докато се опитваше да проследи откъде идва звукът. Една сянка прекоси скала от другата страна на езерото. Тя закрепи факлата в халката й и остави звездите да осветят силуета на един тийнейджър. По челото му беше сплъстена и прилепнала тъмна коса. Бе вдигнал ръка към нея. Лицето му беше замъглено от сенките и бе облечен в непознат шлифер, но Еврика разбра, че това беше Брукс.

А вътре в Брукс беше Атлас.

През тялото й премина тръпка. Изплаши се. Вдигна веслото си. Когато излезе от Горчивия облак, не мислеше. Защо беше напуснала безопасността на маскировката му? Провлече веслото през водата, далече от Атлас. Брукс.

Докато той се засмя. Гърлено и дълбоко, светнал от споделени тайни, това беше начинът, по който Брукс се смееше винаги на техните хиляди разбираеми само за тях самите шеги.

— Опитваш се да се измъкнеш от мен?

Не можеше да остави Брукс. Ръцете й се извъртяха, за да загребат назад. Ако си тръгнеше сега, щеше вечно да съжалява за това. Щеше да изгуби шанса си да види дали Брукс беше жив, или призрак.

— Така по̀ бива. — Усмивка разведри гласа му. Еврика закопня да я види на лицето му.

Тя се приближи. Сива звездна светлина докосваше кожата му, белите му зъби. Спомни си последния им споделен миг, преди Брукс да бъде похитен. Искаше й се да се върне там и да остане, макар че се беше чувствала потисната и изплашена. Онези последни мигове с непокварения Брукс блестяха в паметта й като злато. Лежаха на плажа под тънък слой кокосов лосион против слънце. Брукс пиеше кока-кола от тенекиена кутийка. По кожата и по устните им беше полепнал пясък. Чу шумоленето на банския му, когато той се изправи, за да заплува към вълнолома. После той изчезна.

Сега изглеждаше същият. Бузите му бяха осеяни с лунички. Челото му хвърляше сенки над тъмните му очи. Беше обиколил целия свят, за да дойде при нея. Знаеше, че той е Атлас, но беше също и Брукс.

— Там ли си? — попита тя.

— Тук съм.

Атлас контролираше гласа му, но не можеше ли Брукс все още да я чува?

— Знам какво ти се е случило — каза тя.

— А аз знам какво ще се случи с теб. — Той приклекна на издатината, така че лицата им се доближиха. Протегна ръка. — Лодката ми е при мен. Знам безопасно място. Можем да заведем близнаците, баща ти и Кат. Ще се погрижа за вас.

Това беше измама, разбира се, но гласът, който я изрече, звучеше искрен. Тя срещна очите му, разкъсвана от всичко, което откри в тях — враг, приятел, провал, изкупление. Ако не можеше да отдели Брукс от Атлас, Еврика трябваше да се възползва от предимството, че е толкова близо до Злодея.

— Кажи ми какво е Запълването.

Усмивката му я хвана неподготвена. Тя извърна поглед.

— Кой ти пълни главата с истории за призраци? — попита той.

— Еврика. — Гласът на Андър я повика от някакво далечно тъмно място.

Тя се извъртя рязко. Не можеше да го види от другата страна на езерото. Заради маскировката на вещиците не можеше да види дори пещерата, от която беше дошла. Той сигурно беше забелязал светлината на факлата й, но дали можеше да види нея? Можеше ли да види Брукс?

Брукс примижа, също неспособен да види през маскировката на вещиците.

— Къде е той?

— Стой тук — каза Еврика на Брукс. — Той има пистолет. Ще те убие. — Не знаеше дали онзи пистолет още е у Андър, нито дали зловещите зелени куршуми от артемизия причиняваха вреда на други, освен на Пазителите на Атлантида. Но би направила всичко, за да задържи двете — трите — момчета разделени.

Брукс се изправи на крака.

— Това би било интересно.

— Сериозно говоря — прошепна тя. — Една дума да кажа, и си мъртъв. — Тя присви очи, обръщайки се към Атлас: — Ще бъдеш изпратен обратно в Спящия свят за кой знае колко дълго време. Знам, че не искаш това.

Еврика чу изщракването от вдигането на ударника на пистолет. Брукс беше опрял в слепоочието си черен пистолет:

— Да му спестя ли труда?

— Не! — Тя се изправи в кануто и посегна към Брукс: нужно й беше онзи пистолет да е далече от главата му. Стори й се, че протяга ръка към нея. Вместо това той й подаде пистолета. Тежестта му я изненада. Беше топъл от хватката му. Хвърли бърз поглед назад в посоката на Андър. Надяваше се, че не я беше чул. — Какво правиш?

— Каза, че знаеш какво ми се е случило. Може би — той се ухили — мислиш, че съм опасен? Ето го твоят шанс. Спри ме.

Тя се взря в оръжието.

— Еврика! — повика я отново Андър.

— Не това искам — прошепна тя.

— Сега стигаме до сърцевината на нещата. — Брукс я докосна по рамото, помагайки й да запази равновесие в кануто.

— Искаш нещо. Нека помогна.

Рухването на едри камъни зад нея накара Еврика отново да се извърти рязко. Андър беше по-близо, отвън пред маскировката. Когато го видя така внезапно, почувства притегляне и не можа да сдържи желанието си да е по-близо. Той слизаше по пътека, която свършваше при плитка издатина на двайсет стъпки над езерото.

— Трябва да тръгвам. — Еврика се оттласна с веслото от скалата на Брукс.

— Остани с мен — каза той.

— Ще те намеря, когато мога — каза Еврика. — Сега върви.

— Седна обратно в кануто и загреба надалече от издатината, към центъра на езерото. — Андър. — Помаха. — Насам.

Очите на Андър я намериха във водата. Той изви ръце в дъга над главата си, сви колене и се гмурна. Тя го загледа как се спуска плавно надолу, с леко развяваща се руса коса, с пръсти на краката, сочещи към небето. Когато тялото му проби повърхността и се показа, не издаде плясък. Еврика задържа дъха си, докато той изчезваше в сълзите й.

Погледна към скалата, където беше стоял Брукс, но него го нямаше. Реален ли беше разговорът им? Струваше й се като кошмар, в който не се случваше нищо, но атмосферата бе смъртоносна. Пусна пистолета в езерото. Докато потъваше, тя си го представи как пада и спира на дъното на наводнената долина в ръката на удавен турчин.

От езерото се надигна плясък. Еврика се сниши — после видя, че Андър се беше надигнал заедно с плясъка. Стоеше върху извисяващ се, осветен от звездите воден смерч, сякаш беше привличаща луна.

Беше извлякъл голяма част от водата на езерото под себе си. Когато кануто й допря дъното, Еврика видя калното призрачно очертание на пътеката, която някога беше свързвала пещерата на Солон с тези на съседите му. Така беше изглеждала преди сълзите на Еврика. Тя се опита да запечата в паметта си всяка подробност от незасегнатата от наводнението суша отдолу, представяйки си как Поета и Филиз от миналите дни вървят през нея на път за работа, как Поета откъсва пъпка от удавено маслиново дърво. Не видя пистолета.

Водният смерч на Андър се укроти, изпълвайки долината отново със сълзи, докато той застана на едно ниво с езерото. После започна да кръжи върху малка вълна успоредно с кануто на Еврика.

— Говореше ли с някого?

— С мама. Стар навик. — Тя протегна ръка и той се покатери в кануто.

— Никога не съм искал да откриеш по този начин — каза той.

— Изобщо не искаше да открия.

— Когато не знаеше, можех да се преструвам, че не се случва.

Еврика потрепери и се огледа наоколо. Облаците бяха покрили всички звезди и Брукс го нямаше никъде.

— Всичко се случва.

Потърси по лицето на Андър признаци на остаряване. Нямаше да възрази той да има бръчки или посивяла коса, но отказваше да е причината за старостта му. По-дълбокото влюбване щеше да изцеди живота на Андър. Не биваше да допускат да стигат дори дотук.

— Имах ти доверие — каза тя.

— Би трябвало.

— Но защо ти не ми се довери? Знаеш тайните ми от повече време, отколкото ги знам аз. Аз не знам никоя от твоите. Не знам дали си бил влюбен преди. Дори не знам любимата ти песен или какъв искаш да бъдеш, когато пораснеш, или кой е най-добрият ти приятел.

Андър погледна размазаното си от дъжда отражение във водата. Замисли се за дълго, преди да каже:

— Едно време имах куче. Шайло беше най-добрият ми приятел. — Стовари юмрук в отражението си. — Трябваше да го оставя да си отиде.

— Защо?

— Беше част от моя Ритуал на Преминаване. До неотдавна остарявах като всяко друго момче, ден по ден, сезон след сезон, добавяйки сантиметри и белези към тялото си. Но на осемнайсетия си рожден ден бях официално посветен по време на семейна церемония. — Вдигна поглед, спомняйки си. — Очакваше се да се откажа от всичко, на което държах. Казаха, че ще живея вечно. Когато Пазителите на Атлантида извършат някаква жестокост, телата ни се подмладяват, сякаш пътуваме назад във времето. Отказах се от Шайло, но не можах да се откажа да те обичам, защото това е всичко, което съм.

— Мислех, че се предполага любовта да прави човек по-жив — каза Еврика. — Твоята любов е… такава, каквато бях аз някога — самоубийствена.

— Любовта е безкрайно шофиране по криволичещ път. Не можеш веднага да видиш всичко у един човек. — Андър се наведе напред в клатушкащото се кану и вдиша. Когато изпусна дъха си, Еврика почувства как нещо топло се къдри около тялото й. Той беше предизвикал лек Зефир, който я придърпа към него. Дланите й се плъзнаха нагоре по ръцете му, после се сключиха около врата му. Не можеше да отрече колко приятно беше усещането да е притисната към него. Пое напрежението в мускулите му, телесната му топлина и, преди да се усети, устните му.

Но после едно чувство пропълзя по Еврика като бръшлян. Някъде в тъмнината Брукс и Атлас ги наблюдаваха.

— Чакай — каза тя.

Но Андър не изчака. Прегърна я плътно и я целуна силно. Тялото й беше мокро, а тялото на Андър беше сухо и, изглежда, дори дъждът не знаеше какво да прави, когато докоснеше местата, където се припокриваха. Тя се отпусна за миг, почувства как езикът му докосва нейния. Сърцето й се изпълни с чувство. Устните й потръпнаха.

Насили се да се отдръпне. Не я беше грижа какво е видял Атлас, но не искаше Брукс да я гледа как целува момче, сякаш не беше наводнила света, сякаш най-добрият й приятел не беше обсебен. Притисна ръка към гърдите на Андър и почувства биенето на сърцето му. Нейното препускаше — от страх, вина и желание.

— Какво има? — попита Андър.

Искаше да му се довери, но всичко беше мътно. Андър виждаше Брукс само като Атлас, врага. Нямаше да разбере, че Еврика обичаше и имаше нужда от част от врага, за да оцелее. Срещата й с Брукс трябваше да остане в тайна, поне докато не си изяснеше как да спаси приятеля си.

— Не можеш да ме обичаш, без да остарееш — каза тя накрая. — А аз не мога да зная това за теб, без да ми се доплаче. А сълзите ми ще сложат край на света.

Андър докосна ъгълчетата на очите й с устни, за да я успокои, че са сухи.

— Моля те, не се страхувай от любовта ми.

Той взе веслото и загреба два пъти, за да завърти кануто кръгом. Лекият му дъх ги изпрати с плъзгане към входа на тунела, обратно към Горчивия облак. Точно преди скалата да ги погълне, Еврика погледна назад към мястото, където бе видяла Брукс. Атлас. Издатината, върху която беше стоял, бе невидима. Ниски облаци бяха завзели отново небето и бяха заети да покриват света с тъмнина.