Лорън Кейт
Водопад (10)

10
Доколкото се отнася до любовта

— Какво ще стане, щом настъпи пълнолунието? — попита Еврика часове по-късно, когато тя, Солон и Андър бяха сами пред огнището.

Откакто асистентите му пристигнаха този следобед, Солон мълчеше. Не пожела да съобщи по-нататъшни подробности за Линията на сълзите на Еврика, докато червенокосото момиче Филиз влизаше и излизаше от разни ниши, прибираше съдове, палеше огньове. Изглеждаше смутена сякаш е отишла на парти далече от къщи и е изгубила приятелите си.

Преди да се оттегли за нощта, Филиз беше превързала отново рамото на баща й и беше сварила силен чай от див джоджен, който го приспа в стаята за гости зад оранжево-червения висящ гоблен. Близнаците спяха на дюшеци от двете му страни. Кат беше отказала храна или почивка, докато не се свърже с близките си, затова другият асистент на Солон, момче, представено като „Поета“, я отведе до веранда, където имаше мъничък шанс телефонът му да успее да намери покритие.

Поета беше висок и сексапилен, с изпоцапаните с боя пръсти на рисувач на графити. Двамата с Кат си бяха допаднали неимоверно много. Докато се придвижваха спираловидно по витото стълбище, Кат измъкна аерозолен флакон боя от големия джоб на панталона му.

— И така, значи си човек на изкуството… — Еврика предположи, че ще отсъстват в продължение на часове.

Най-после Солон поведе Еврика и Андър към каменна маса в центъра на салона си. Ситните като мъгла капчици от водопада стигнаха до кожата на Еврика и навлажниха червеникавокафявите сатенени халати за баня, които тя и Андър носеха, докато дрехите им съхнеха върху камъни около огнището.

— Линията на сълзите е обвързана с лунен цикъл — каза Солон. — Когато заплака вчера сутринта, може би си забелязала наедряващия полумесец ниско в небето? Тогава е започнало Въздигането. Трябва да завърши преди пълнолунието, след девет дни, смятано отсега.

— А ако не завърши? — попита Андър.

Солон повдигна вежда и изчезна в кухнята си. Върна се миг по-късно, носейки поднос, пълен с нащърбени различни керамични купички, пълни с пасиран спанак, тънки спагети с яйца, плуващи в гъбен сос, ядки и кайсии, потънали в мед, хрупкав шарен боб и голям резен плътна, посипана със захар баклава.

— Ако Атлантида не се въздигне преди следващото пълнолуние, Будният свят ще се превърне в тресавище от прахосани мъртъвци. Атлас ще се върне в Спящия свят, където трябва да очаква следващото поколение момичета от Линията на сълзите, ако има такова.

— Какво имаш предвид с „прахосани мъртъвци“? — попита Андър.

Солон вдигна едно глинено блюдо и го предложи на Еврика:

— Шницел?

Еврика отказа блюдото с махване на ръка:

— Предположих, че въздигането вече е завършило.

— Зависи колко от сълзите ти са паднали на земята — каза Солон. — Смятам, че си проляла само две, но трябва да ме просветиш. Броят ще определи положението ни в тази катастрофа.

— Не съм сигурна — каза тя. — Не знаех, че се предполага да следя бройката.

Солон се обърна към Андър и плъзна един котлет върху чинията му:

— Какво е твоето оправдание?

— Знам, че всяка сълза носи определена тежест — каза Андър, — но никога не съм знаел формулата. Не знаех и за лунния цикъл. Пазителите на Атлантида бяха потайни, макар да бях от семейството. След като ти си тръгна, трябваше да внимават на кого се доверяват.

— Пазят тайни, защото се страхуват. — Солон преглътна хапка месо и затвори очи. Гласът му се оживи, когато запя:

Една сълза да разтърси

на Будния свят повърхността.

Втора да попие чак вътре

през корените на Земята

Трета да разбуди Спящия свят

и старите кралства да възроди.

Очите му се отвориха.

— „Пророчеството за сълзите“ било последната песен, изпята преди Потопа. Това е метафора за живота или смъртта, или…

— Любовта — осъзна Еврика.

Солон наклони глава:

— Продължавай.

Еврика не знаеше откъде беше дошла идеята. Не беше експерт по въпросите на любовта. Но „Пророчеството за сълзите“ й напомни как се бе почувствала, когато срещна Андър.

— Може би първата сълза — каза тя, — която разтърсва повърхността на нашия свят, олицетворява привличането. Когато Кат харесва някое момче, никога не нарича това „увлечение“. Казва, че „разтърсване“ е по-точно.

— Знам какво има предвид — каза Андър.

— Но любовта от пръв поглед не води доникъде — каза Еврика, — освен ако вторият поглед не стигне по-надълбоко.

— Значи втората сълза — каза Андър, — онази, която попива през корените…

Еврика кимна:

— Това е да опознаваш някого. Страховете, мечтите и страстите му. Недостатъците му. — Помисли си за думите на баща си по-рано днес: „Това е да не се страхуваш да докоснеш корените на другия. Това са следващите хиляда мили от влюбването“. — Тя направи пауза. — Но това все още не е любов. Това е увлечение, до…

— Третата сълза — каза Солон.

— Третата сълза достига Спящия свят — каза Андър. — И го пробужда. — Бузите му пламнаха и поруменяха. — С какво прилича това на любов?

— Взаимност — каза Еврика. — Когато този, когото обичаш, отвръща на обичта ти. Когато връзката стане неразрушима. Това е моментът, когато няма връщане назад.

Не беше осъзнала, че се навежда към Андър и че той се навеждаше към нея, докато Солон не провря ръка между лицата им.

— Виждам, че не си й разказал за нас — каза Солон на Андър.

— Какво за вас? — попита Еврика.

— Той има предвид… — Андър се обърна отново към чинията си и отряза хапка шницел, но не я изяде — ролята на Пазителите на Атлантида в спирането на сълзите ти.

Солон погледна подигравателно Андър.

— Знаех за това — каза Еврика. Андър може и да се беше обърнал срещу семейството си, но все още се интересуваше какво ще стане със сълзите й. Спомни си допира на ледения Зефир до замръзналите си бузи. — Тя е у Андър — осъзна.

— Какво? — попита Солон.

— Третата сълза. Плаках отново на път за тук, но дъхът му замрази сълзите ми. Не паднаха на земята. На сигурно място са в неговия лакриматориум.

— Сълзите от Линията на сълзите никога не са в безопасност — каза Солон.

— При мен са в безопасност. — Андър показа на Солон малката сребърна колба.

Солон разтърка челюстта си:

— Тичаш с бомба.

— Бомбите могат да бъдат обезвредени — каза Еврика. — Не можем ли да се отървем от сълзите ми, без да…

— Не — казаха Андър и Солон в един глас.

— Ще задържа това. — Солон грабна лакриматориума и хвърли гневен поглед през масата. — Не натрупах всички тези запаси от храна, за да идат на вятъра. Яжте! Трябва да видите какво имат за вечеря съседите ми. Клонки! Всички до един!

Еврика сипа малко юфка в чинията си. Огледа месото, което миришеше като в закусвалнята „Бон Креол“, чиито измачкани, покрити с мазни петна торбички от храна за вкъщи танцуваха на вятъра над каросериите на повечето пикапи в Ню Иберия. Мирисът пробуди у нея носталгия и й се прииска да е възседнала някое лепкаво високо столче във „Викторс“, където едно време баща й пържеше стриди, малки колкото монети от четвърт долар и леки като въздух.

Андър бързо пъхаше в устата си набодени на вилицата хапки, без да усеща вкуса, сякаш празнината в него можеше да бъде запълнена.

Еврика беше почти изплашена от собствения си глад. Той се беше превърнал във форма в нея, с ръбове, остри като счупено стъкло. Но от думите на Солон й беше станало трудно да преглъща. Помисли си за проницателните златисти очи на Филиз.

— Затова отпрати Филиз и Поета, преди да изнесеш храната.

— Наистина ли мислеше, че от небето може да се изсипе истински потоп от солена вода и да не унищожи хранителната верига? — попита Солон. — Асистентите ми мислят, че гладувам, точно както гладуват те. Трябва да продължат да мислят така. Не върви съседите да пълзят наоколо на длани и колене, като си блъскат главите в моята блестяща преграда. Разбрано?

— Защо не споделиш с тях?

Солон вдигна гарафата, задържа я високо над празната чаша на Еврика и изля дълга струя вода, за да я напълни отново.

— Защо не се върнеш назад във времето и не предотвратиш наводняването на света?

Андър дръпна рязко гарафата от Солон и я стовари на масата. По бедрата на Еврика шумно се разплиска вода.

— Какво абсолютно прахосничество — отбеляза Солон.

— Тя прави най-доброто, което може.

— Трябва да се справи по-добре от това — каза Солон. — Третата сълза е в света. Скоро Атлас ще я вземе.

— Не — каза Еврика. — Дойдохме тук, за да ми помогнеш да го спра.

Солон провлече пръст надолу по чинията си и облиза мазнината от него.

— Това не са избори за студентски съвет. Атлас е най-тъмната сила, която Будният свят някога е познавал.

— Как? Хванат е като в капан на дъното на океана от хиляди години — каза Еврика.

Солон се взря продължително във водопада. Когато най-после проговори, гласът му беше слаб:

— Имаше едно момче, което живееше на две пресечки от Библис, когато тя беше момиче в Мюнхен. Ходеха на курс по рисуване заедно. Бяха… приятели. После Атлас го обсеби. Обсеби ума на едно обикновено момче и пусна на свобода дявол. В един определен момент Библис умря, но това нямаше значение. Атлас не напусна тялото на гостоприемника си с години. — Махна печално с ръка. — Останалото, за нещастие, е история. И ако Атлантида се въздигне, това, което се крие в бъдещето, е по-лошо. Нямаш представа срещу какво си изправена. Няма да разбереш, докато не застанеш лице в лице с него в Мараис.

Еврика опипа с пръсти медальона на Диана. Вътре майка й беше написала точно същата дума. Еврика щракна закопчалката и изопна верижката, за да покаже на Солон:

— Какво ще стане в Мараис?

— Времето ще покаже — каза Солон. — Какво знаеш за Мараис?

— Това е кейджунската дума за „тресавище“. — Еврика си представи митичния град и неговия чудовищен крал, надигащ се от лагуната зад къщата й. Това не й се струваше правилно.

— Но едно тресавище може да бъде къде ли не — каза Андър.

— Или навсякъде — рече Солон.

— Ти знаеш къде е — каза Еврика. — Как да стигна там?

— Мараис не е отбелязан на никоя карта — каза Солон. — Истинските места никога не са. Човекът е пропилял цели хилядолетия да предполага къде се е намирала някога Атлантида. Дали е увиснала отвъд моряшките въжета във Флорида, или сред ледени шведски русалки? Дали е потънала редом до тюлените в Антарктика? Дали се люшка под яхтите на Бахамите, дали не се процежда под бутилки с узо в Санторини, или се поклаща като пересто палмово листо отвъд крайбрежието на Палестина?

От спалнята зад гоблена Уилям изхленчи в съня си. Еврика се надигна да отиде при брат си, който често имаше нужда да бъде успокояван след лоши сънища, но момчето отново притихна.

Солон снижи глас:

— Или може би целият континент просто се е понесъл, отказвайки да се установи някъде. Никой не знае.

— С други думи — каза Андър, — Атлантида може да се въздигне отвсякъде.

— Съвсем не. — Солон напълни отново чашата си с просеко. — През годините географската ширина и дължина на Мараис в Будния свят се е променила, но това е и винаги е било мястото, откъдето трябва да се въздигне Атлантида. Морското дъно под Мараис е податливо точно във формата на изгубения континент. Оттам Атлас може да въздигне Атлантида в целостта й. Успешна ексхумация.

— Следователно има значение къде ще падне на земята третата сълза — каза Андър.

— Ако третата сълза падне на земята — каза Еврика.

— Където и да падне третата сълза, Атлантида пак ще се въздигне — каза Солон, — но освен ако не падне в Мараис, тя ще се надигне постепенно, на назъбени отломки, като зъби, които при израстването си са вече прогнили. Атлас ще има да върши тежка и неприятна работа, за да обедини отново империята си. — Той направи гримаса: — А той би предпочел да се съсредоточи върху… други неща.

— Запълването — каза Андър тихо.

— Какво е Запълването? — попита Еврика.

— Далеч не си готова да разбереш това — каза Солон. — Мараис е мястото, където Еврика трябва да се изправи срещу Злодея. Той ще чака там.

Еврика си спомни онова видение: как Брукс плуваше към нея близо до турския бряг. Не е било видение. И този, който идваше за нея, не беше Брукс. Беше Атлас.

— Не — каза тя. — Мисля, че той е тук.

Солон хвърли поглед из пещерата си и сбърчи чело към Еврика.

— Еврика е объркана — каза Андър. — На път за тук й се стори, че е видяла момчето, което Атлас обсеби. Казах й, че не може да е той…

— Сбъркал си. — Солон изучаваше лакриматориума в юмрука си. Пъхна го в джоба на халата си. — Идва лично за момичето от Линията на сълзите. Крие се някъде в тези планини. Отдадеността на Атлас заслужава възхищение. Еврика, от съществена важност е да се държиш на разстояние от него, докато не си подготвена.

— Очевидно — каза Еврика, но сведе поглед към чинията си, за да не виждат очите й. Ако Атлас беше тук, значи Брукс беше тук. Ако той беше тук, тя все още можеше да го спаси.

— Ако е тук — каза Андър, — трябва да го убием.

— Никой няма да докосва Брукс — каза Еврика.

— Брукс вече го няма — каза Андър и погледна към Солон.

— Кажи й.

— Засега момчето, което си познавала, още съществува в тялото си — каза Солон, — но веднъж щом някой бъде обсебен от Атлас, няма измъкване. Имаше ли чувства към този смъртен?

— Той е най-добрият ми приятел.

— Еврика. — Андър посегна към ръката й. — Когато проля първите две сълзи в задния си двор, за какво плачеше?

— Сложно е. Не беше само едно нещо.

Но изобщо не беше сложно. Това беше най-простото нещо. Мислеше си за един американски орех в задния двор на Шугър. Умът й се беше катерил по клоните, търсейки Брукс. Той винаги присъстваше в най-щастливите й спомени от детството, винаги се смееше, винаги я разсмиваше.

Еврика осъзна, че Андър вече знаеше какво се кани да каже тя.

— Заплаках, защото помислих, че си е отишъл.

— И беше права — Солон вдигна чашата си, — така че нека продължим нататък.

— Това беше преди да го видя да плува към мен тази сутрин — каза Еврика. — Докато тялото на Брукс съществува, докато дробовете му още поемат въздух, а сърцето му още бие, няма да се откажа от приятеля си.

— Сега приятелят ти е просто инструмент — каза Солон. — Атлас ще използва спомените на момчето, за да те манипулира. Когато приключи, ще вземе душата на момчето със себе си.

Не. Трябваше да има начин да спре най-лошия враг на света, без да довърши най-добрия си приятел.

— А ако напълно откажа да отида в Мараис? Ще остана тук, докато пълната луна започне да намалява, и Атлас ще трябва да се върне в Спящия свят. Ще напусне тялото на Брукс и ще се прибере у дома.

— Това не е по-добро от абсурдната идея на Андър да убием Брукс. Умът на Атлас ще се върне в Атлантида. По пътя ще зареже тялото на приятеля ти и ще открадне душата му — каза Солон. — И в двата случая, ще избягваш точно нещото, което трябва да направиш. Трябва да се изправиш срещу Атлас. Трябва да унищожиш Злодея.

— Но в думите на Еврика има логика — каза Андър. — Под блестящата маскировка на пещерата ти тя ще бъде предпазена от Пазителите на Атлантида и Атлас. Защо да не можем просто да си опитаме късмета, докато той потъне отново?

— Просто да прехвърлиш топката на следващото момиче от Линията на сълзите? — каза Солон. — И да оставиш този свят, прогнил от прахосани мъртъвци, като така и така си започнала?

Вълна от срам заля Еврика. Тя беше започнала това въздигане. Щеше да го завърши веднъж завинаги.

— Солон е прав. Това свършва с мен.

— Ето, това е момичето, за което говореше Диана. — Очите на Солон се изпълниха с момчешко вълнение.

Еврика огледа гладката му кожа, младежкото излъчване на боядисаната му на леопардови шарки коса, ярката, жива ведрост на бледосините му очи. Но Солон беше заминал в изгнание от Пазителите на Атлантида преди седемдесет и пет години. Вече нищо не й се струваше логично.

— Защо не си стар? — Въпросът й се изплъзна, преди да осъзнае, че е груб.

Солон остави чашата си и хвърли поглед с широко отворени очи към Андър:

— Искаш ли ти да поемеш това?

— Би трябвало да обсъждаме подготовката на Еврика за заминаването в Мараис, не…

— Не какво? — попита Солон, като започна да трупа на купчина чиниите им. — Твоята тайна?

— Каква тайна? — попита Еврика.

— Не прави това — каза Андър.

— Няма да отнеме и минута. Добре съм репетирал историята. — Солон се ухили, докато събираше приборите от масата. — Наистина ли искаш да узнаеш как оставам толкова искрящо млад?

— Да — каза Еврика.

— Маймунски жлези. Инжектирани право в…

Еврика изпъшка:

— Не се шегувам, Солон.

— Не! Чувствам! Нищо! — рязко разпери ръце и изкрещя във водопада Солон. — Никаква радост. Никакво желание. Никаква емпатия. И със сигурност не — той се втренчи хипнотизиращо в нея — любов. — Солон потупа чантата й, в която беше „Книгата на любовта“. — Не знаеш ли историята на Леандър и Делфин?

— Искаш да кажеш Леандър и Селена? — попита Еврика. Селена беше нейна прародителка; Леандър бе прародител на Андър. Много отдавна те били дълбоко влюбени и избягали от Атлантида, за да могат да се обичат свободно, — но претърпели корабокрушение и една вълна ги разделила.

Солон поклати глава:

— Преди Селена имало Делфин.

Еврика си спомни:

— Добре, но Леандър напуснал Делфин, защото искал Селена. — Звучеше като клюка от училищната съблекалня.

Солон се беше преместил до един бюфет зад масата. Наля си тумбеста чаша портвайн с цвят на рубин:

— Познат ли ти е изразът: „И в ада няма ярост, по-голяма от тази на отхвърлена жена.“?

Еврика кимна:

— Андър, за какво говори той?

— Представи си отхвърлена магьосница — каза Солон. — Представи си най-черното сърце, обгорено до още по-тъмна чернилка. Умножи го по четири. Това е отхвърлената Делфин.

— Това не е начинът, по който Еврика би трябвало да… — възрази Андър.

— Точно стигам до хубавата част — каза Солон. — Делфин не можеше да попречи на Леандър да се влюби в друга, но можеше да се погрижи любовта му да доведе до нещастие. Стовари върху него проклятие, проклятие, наследено от всичките му бъдещи потомци. И двамата с гаджето ти страдаме под гнета на това проклятие: любовта изцежда живота ни. Любовта ни състарява бързо, с десетилетия за един миг.

Еврика погледна от Андър към Солон, а после обратно. И двамата бяха просто момчета.

— Не схващам. Каза, че някога си бил влюбен…

— О, бях — каза Солон ожесточено. Глътна последната капка портвайн. — Нямаше начин да спра любовта ни. Това е съдба — момчетата Пазители на Атлантида винаги хлътват по момичета от Линията на сълзите. Имаме треска, породена от Линията на сълзите.

Еврика погледна Андър:

— Това се е случвало и друг път?

— Не — каза Солон саркастично. — Всичко това започна в мига, когато започна да му обръщаш внимание. Мили Боже, момичетата са тъпачки.

— С нас е различно — каза Андър. — Ние не сме като…

— Не като мен? — каза Солон. — Не като един убиец?

Тогава Еврика внезапно проумя какво беше станало с Библис. Потръпна, после започна да се поти.

— Убил си я.

От Пазителите на Атлантида се очакваше да убиват момичета от Линията на сълзите. От Андър се беше очаквало да убие Еврика. Но Солон наистина го беше извършил. Беше убил истинската си любов.

Андър протегна ръка към Еврика:

— Това, което изпитваме един към друг, е истинско.

— Какво стана с Библис? — попита Еврика.

— След един удивителен и страстен месец заедно — Солон се облегна назад в стола си с ръце, сключени върху гърдите — седяхме в едно кафене край реката, обърнали тела един към друг, до голяма степен така, както са вашите сега. — Солон посочи с жест към коленете на Еврика и Андър, които се допираха леко под масата.

— Протегнах немощната си ръка през масата да погаля развяната й коса — каза Солон. — Взрях се в тъмните й като полунощно небе очи. Събрах цялата си чезнеща сила и й казах, че я обичам. — Протегна ръка и преглътна, свивайки пръстите си в юмрук. — После й счупих врата, както бях отгледан да сторя. — Загледа се в пространството, с все още вдигнат юмрук. — Тогава бях старец, грохнал от старостта, която любовта ми беше донесла.

— Това е ужасно — каза Еврика.

— Но има щастлив завършек — каза Солон. — Веднага щом нея я нямаше вече, артритът ми изчезна. Пердетата на очите ми се стопиха. Можех да вървя изправен. Можех да тичам. — Ухили се самодоволно на Андър. — Но съм сигурен, че историята ми не звучи ни най-малко като твоята. — Докосна очите на Андър. — Дори не и в бръчките от смях около очите ти.

Андър перна ръката на Солон.

— Вярно ли е? — попита Еврика.

Андър избегна погледа й:

— Да.

— Не смяташе да ми кажеш. — Еврика се взря в лицето му, забелязвайки бръчки, които не беше виждала преди. Представи си го куцащ и сбръчкан, как върви немощно с бастун.

Солон каза нещо, но Еврика беше обърнала към него болното си ухо, затова не го чу. Извъртя се рязко:

— Какво каза?

— Казах, че докато те обича, Андър ще остарява. Колкото по-силни чувства изпитва, толкова по-бързо ще се случи. И ако случайно не си едно от онези напълно повърхностни момичета — старостта ще порази не само тялото му. Умът му ще си отиде така бързо, както и останалото. Ще стане невероятно, нещастно стар — и ще остане такъв. За разлика от остаряването при простосмъртните, състаряването при Пазителите на Атлантида не води до сладката свобода на смъртта.

— А ако… спре да ме обича?

— Тогава, скъпа моя — каза Солон, — вечно ще си остане здравото и силно, намръщено момче, което виждаш. Интересна дилема, нали?