Лорън Кейт
Водопад (33)

33
Водопад

Еврика заплува уверено към работилницата за вълни.

На всеки няколко секунди зрението й се замъгляваше, а океанът се разлюляваше от яростта на Атлас. Единственият начин да удържи неговите мисли спокойни, а собствените си — над рифа, беше да се съсредоточи да стигне до Делфин. Скоро Еврика можеше да удържи ума на Атлас за цяла минута. После за три.

Показа се на повърхността да си поеме дъх и започна да гази във водата. Упражни се да изрича думите ясно и разбираемо. „Почти свърших с теб“, изрече.

Огледа брега. Планините на вещиците на мълвата се издигаха застрашително напред. Мислеше си, че сигурно се е приближила до Делфин, но не виждаше увисналата в безтегловност вълна. Преметна крака на Атлас през един пясъчен нанос и се изправи, застанала до гърди в океана.

Мълния порази водата на двайсет фута пред нея. Но небето над нея беше ясно. Нещо златисто се полюшваше във вълните. Каквото и да беше предизвикало онази мълния, Еврика заплува към него и откри тъкачния стан на Делфин.

Насочи забележителното зрение на Атлас към брега. На пясъка лежеше голото тяло на момче. Брукс ли беше? Не. Кожата на момчето беше сребриста — робот с призраци. Тя почна да гази напред, бавно обхождайки с погледа на Атлас друг робот, също проснат на брега, перпендикулярно на първия. Скоро преброи още роботи. Седем от тях лежаха с разперени ръце и крака, неподвижни, на брега. Телата им бяха умишлено поставени в определени пози, с крайници, протегнати под странни ъгли, така че всичките общо да образуват фигура.

Или по-скоро всяко тяло беше проснато така, че да образува буква. Роботите с призраци изписваха дума.

Дори Еврика никога да не бе виждала заплетения писмен език на Атлантида на страниците на „Книгата на любовта“, интуицията й, присъща за Линията на сълзите, щеше да дешифрира съобщението върху пясъка. Последната буква на думата липсваше, но тя успя да схване значението й.

Транслитерацията звучеше горе-долу като Ев-рий-ка.

Това беше атлантидската дума за „радост“.

Атлас изрева и Еврика почувства как нещо блъсна съзнанието й обратно вътре в него. Виждаше само бяло и разбра, че скоро отново я чакаше коралът, когато Атлас изкрещя:

— Делфин!

С усилие на волята Еврика насочи ума си напред към мястото, от което можеше да манипулира тялото на Атлас. Съсредоточи се да стовари юмрука му в центъра на лицето му. Когато успя, не почувства болка, но разбра, че той е почувствал, от начина, по който мислите му се замъглиха и тя успя отново да види брега.

— Не ме карай да те наранявам отново. — Думите й в гърлото му звучаха по-ясно, изразявайки извратения флирт, който си беше наумила.

Движение при върха на една пясъчна дюна — близо до палмовата горичка, която зрението на Атлас оцветяваше в тюркоазено — привлече вниманието на Еврика. Един робот преследваше друг. Телата им бяха еднакви, но роботът-преследвач беше специален: Овидий имаше чертите на Солон, когато се хвърли да хване другия робот за краката и го събори на пясъка.

Именно Солон беше написал посланието в пясъка. Беше държал в тайна значението на името й досега, когато тя можеше да го използва. Означаваше ли това, че той още вярваше в нея?

Другият робот започна да се бори, после възседна гърдите на Овидий и насила вдигна ръцете му, сякаш се предава. Пръстите му затърсиха из пясъка и намериха тежък едър камък. Еврика затаи дъха на Атлас, докато роботът стовари каменния къс върху главата на Овидий.

Разлетяха се искри. Еврика не можеше да види лицето на Овидий, смачкано под камъка; беше забито дълбоко в мокрия пясък. Не знаеше дали роботите с призраците умират, но виждаше, че Овидий нямаше да се надигне никога повече.

Докато победителят се надигаше от орихалковото клане, ръката на Овидий се плъзна към лицето на противника му и го докосна по бузата, като лека милувка. После заби два пръста под челюстта на робота и ги завъртя в ключалката, оформена като знака за безкрайност. Еврика знаеше, че тя бележи врата му. Роботът се килна и падна върху гърдите на Овидий, сякаш го прегръщаше. Никой от двамата не помръдна повече.

— Делфин! — изкрещя устата на Атлас. — Тя ще те предаде…

За да го накара да млъкне, Еврика поряза бузата на Атлас с кораловия кинжал.

В далечния край на пясъчната ивица, където преди беше работилницата за вълни, Делфин лежеше по гръб. Вълни плискаха дългата й коса. Брукс я беше възседнал — шокираща, еротична поза, която накара през една пролука между умовете на Еврика и Атлас да нахлуе прилив на ревност.

Но нещо раздели телата на Брукс и Делфин. Еврика трябваше да се приближи, за да види какво е. Гмурна се обратно в океана, набирайки цялата бързина на Атлас, докато плуваше.

— Делфин! — изкрещя Атлас в мига, щом Еврика се показа на повърхността.

Кинжалът й сряза другата му буза. Дъжд от кръв се посипа по водата.

При звука от гласа на Атлас, Брукс вдигна поглед. Очите му потъмняха от омраза, която — напомни си Еврика — не беше насочена към нея.

Брукс притискаше Делфин към пясъчната ивица под същия водопад, който го превръщаше в затворник в нейната работилница за вълни.

— Къде е Еврика? — попитаха Брукс и Делфин в един глас.

— Мъртва е — каза Еврика за себе си на най-добрия си приятел.

— Не — каза Брукс. Водопадът падна от ръката му. Започна да пуши, закипя и изчезна в океана.

Делфин го бутна настрана и зашляпа към Атлас. Кожата й представляваше една огромна зеленикаво-пурпурна синина. Косата й приличаше на сплъстено гнездо, прилепнала към бузите, а червеното й червило се беше размазало до яркорозово петно, което стигаше до брадичката й.

— Аз решавам кой е мъртъв — каза тя.

В новото си тяло Еврика се извиси над Делфин. Удиви се колко деликатна, колко крехка и чуплива изглеждаше създателката на призраци. Улови Делфин за тила, издаде напред розовите си устни и я целуна дълбоко и пламенно по устата.

Еврика нямаше тяло, за да почувства болка, но можеше да усети как изпълнената с екстаз болка експлодира в Атлас, когато умът му бе запратен обратно в дълбините на съществото му. После дойде видението, от което Еврика се опасяваше, откакто реши да целува Делфин до смърт:

Пещера сред дъждовна планинска верига. Ярко пламтящ огън в огнището. Гъста като мед любов във въздуха. Бебе, гукащо на гърдите на майка си. А после, в един проблясък на мълния, бебето изчезна. Увито в одеяло от лисичи кожи, сгушено в ръцете на млад мъж. Мъжът тичаше надолу по планината, към друг свят.

Леандър… Върни се… Бебето ми…

Първичното страдание на Делфин се вля в скритите кътчета на ума на Еврика. То трябваше да даде сили на Еврика, когато го поеме, докато убие Делфин. Това се беше случило, когато Еврика целуна другите момичета. Но това беше различно, дълбоко интимно, все едно да изгуби Диана за втори път.

От Делфин произлизаше всичко, което Еврика мразеше у себе си. Тя беше изворът на тъмната същност на Еврика и предизвикания от нея потоп. Тя беше и най-близката роднина на Еврика, нейната Линия на сълзите и нейната кръв. Не съществуваше избор да отблъсне или да приеме тази връзка — и двете се случваха непрекъснато. На Еврика и Делфин им беше писано да са заедно. И двете трябваше да умрат.

Тя взе в обятията си създателката на призраци, целуна я по-силно, по-страстно. Усети как тялото на Атлас отмалява. Клепачите на Делфин се присвиха. Вените й светнаха като мълнии, а кожата й започна да пуши. Овъглена плът забълбука по тялото й като реки от катран. Атлас изкрещя, когато устните и ръцете му усетиха изгарянията, но Еврика отказваше да го пусне.

Създателката на призраци се пържеше отвътре. Еврика не спря да я целува, докато тя не се отпусна в ръцете на Атлас и накрая притихна.

Най-сетне Еврика отдръпна устните на Атлас и пусна цвъртящото, почерняло тяло на създателката на призраци във водата. Течението отнесе части от нея. Еврика се запита за миг какво щеше да стане с призрака на Делфин.

— Има една смърт, за която на създателката на призраци не й се полага да реши — каза Еврика и избърса целувката на Делфин от устата си.

Груби ръце я блъснаха — блъснаха Атлас — толкова силно, че Еврика падна назад във водата. Брукс се хвърли със скок върху Атлас и обви ръце около врата на краля. Умът на Еврика се замъгли от липсата на кислород.

— Брукс! — изрече задавено тя. — Аз съм.

— Знам кой си. — Той я запрати под водата.

— Еврика е! — изсъска тя, когато се показа на повърхността. — Обсебих Атлас, както той обсеби теб. Спри! Сега ще…

Той отново я запрати долу. Еврика не искаше да се бие с него, но трябваше. Той не можеше да удави Атлас, преди тя да изплаче сълзите, които щяха да освободят прахосаните мъртъвци. Блъсна го яростно с коляно в слабините. Той залитна и когато Еврика се показа да си поеме въздух, го откри на колене, хриптящ.

— Ако не бях наистина аз, щях ли да знам, че си роден в девет и трийсет вечерта, по време на зимното слънцестоене, след като си причинил на майка си четирийсет и един часа родилни мъки?

Брукс се изправи и се взря в очите на Атлас.

— Щях ли да знам, че едно време искаше да бъдеш астронавт, защото имаше намерение да направиш околосветско плаване след колежа и не искаше пътуванията ти да имат край? Щях ли да знам, че увеселителните влакчета те плашат, макар че никога не би го признал, макар че си седял до мен на всяко едно, на което някога съм се качвала? Или че си целунал Мая Кейс на партито у Треджън? — Тя избърса мокрото лице на Атлас. — Кат ми каза. Няма значение.

— Това е номер. — В очите на Брукс имаше сълзи. Не тъга, долови тя, а надежда, че това не беше номер, че Еврика всъщност не си беше отишла.

— Щях ли да знам, че посещаваше драматичния кръжок цели три години, защото аз си падах по господин Монтроуз? Или че те е страх, че баща ти е напуснал семейството заради теб, но никога не говориш за това, защото винаги си виждал добрата страна на нещата? Дори когато аз съм само един дъждовен облак? — Тя направи пауза, за да си поеме дъх. — Ако бях Атлас, щях ли да знам колко много те обича Еврика Бодро?

— Всички знаят това. — Брукс се усмихна само за миг.

Тя сключи ръцете на Атлас до сърцето му:

— Моля те, не го убивай. Ако го направиш, никога няма да имам шанс да поправя нещата.

Брукс дойде по-близо, като газеше във водата. Когато ги деляха само няколко сантиметра, той затвори очи. Стисна ръката на Атлас, която беше силна и мускулеста, ръка на момче. Пусна я и доближи ръка до лицето на Атлас, но не го докосна. Когато отвори очи, Еврика го загледа как се мъчи да види духа й.

— Какво сега, лошо момиче? — попита той.

Тя се засмя от неочаквано облекчение:

— Ти беше в Запълването…

Брукс кимна, но, изглежда, не му се искаше да се задълбочава или да помни.

— Делфин те върна с една специална сълза. Ако мога да направя същото, когато съм вътре в Атлас, мога да поправя част от онова, което развалих. Ти беше прав, за мен няма измъкване, но може би има надежда за останалата част от света.

Зрението й се замъгли и тя изгуби Брукс от поглед. Помисли си, че Атлас взема връх, но бързо осъзна, че сега някой друг споделяше тялото му.

— Да не мислеше, че просто ще умра и ще си отида? — проговори Делфин чрез Атлас с бавен, ужасяващ глас. — Аз съм кукловодът. На мен се пада да кажа последната дума. Винаги е било моя задача да завърша тази история.

Еврика пое контрола над гласа на Атлас:

— Знам как свършва твоята история. — Пребори се с Делфин за зрението на Атлас. Брукс беше мъждива, далечна пулсираща светлинка в края на тъмен тунел. — Ти превърна радостта на другите хора в свой враг, защото тя е заплаха за теб. Но аз я връщам на Атлас. Ще го накарам да изпита толкова силна радост, че тя да развали ужасните неща, които ние с теб извършихме.

Атлас се засмя с ледената злоба на Делфин:

— Ти не я носиш в себе си.

Създателката на призраци възкреси най-острото съмнение, онова, което Еврика мислеше, че е раздробила върху кораловия риф. Тъгата на Еврика беше причинила толкова много болка. Как можеше някой да достигне до огромната радост, нужна за развалянето на това? От страх умът на Еврика се завъртя шеметно към острия като нож ръб на рифа от мъртви бели корали, но точно преди да пререже мислите й, зрението й се фокусира за миг…

Стори й се, че видя Брукс да взима кинжала от ръката на Атлас.

— Недей — опита се да му каже, но беше изгубила контрол над гласа на Атлас.

После Атлас изкрещя и до ума на Еврика се приближи нещо ярко, нещо, което не беше там преди. Чувството беше — макар тя да не можеше да чувства — сякаш някой бе хванал ръката й. Брукс беше захвърлил собственото си тяло и също беше влязъл в Атлас.

— Не се предполага да бъдеш тук, Брукс.

— От мен се очаква да бъда с теб — тя го усещаше навсякъде около себе си — до края на света и прибирането вкъщи след това.

Това наистина беше краят на света, а може би и началото, Брукс беше намерил Еврика, когато тя имаше нужда някой да я закара до вкъщи повече, отколкото някой някога бе имал нужда от това.

В дъното на гърлото на Атлас се зароди радост. От начина, по който се вдърви тялото му, Еврика усети, че кралят не беше плакал никога преди. Когато сълзите й изскочиха в ъгълчетата на очите му, те бяха радостни сълзи — но бяха също уязвими и печални, изпълнени с копнеж и оптимизъм.

Никоя емоция не беше чиста и еднозначна. Радостта беше обърната наопаки скръб, а скръбта беше радост в различна светлина и никой не можеше да изпитва само едно чувство. Сълзите, които беше изплакала, когато наводни света, сигурно бяха допринесли с нещо добро някъде, защото бяха сълзи, родени от обич към Брукс. Това бяха сълзите, които донесоха в живота й мъдростта на Солон, сълзите, които позволиха на Кат и близнаците да открият своите чудатости. Те бяха сълзите, които освободиха Андър от оковите на Пазителите на Атлантида.

Не спирай. Почувства как Брукс я подтиква да продължи, макар да знаеше, че му е известно, че тя не може да спре. Умът й беше водопад от спомени: близнаците, седнали заедно на люлка под балдахин от сиво-синьо небе. Диана, промъкваща се зад баща й в старата им кухня, добавяйки твърде много лют червен пипер в супата му. Рода, която разчистваше дрешниците. Еврика, тичаща безкрайно през лагуни в залези. Катереща се по дъбове, за да се срещне с Брукс на върха на луната.

Когато сълзите й паднаха върху океана, те разделиха водата около Атлас. Една вълна се дръпна назад и се разби над главата му. За миг и четирите ума в Атлас заплуваха като един, за да изтласкат тялото му над повърхността на морето.

По морето вече не беше море. Беше поле от цъфтящи бели нарциси, с пъпки, преплитащи се все по-високо е всеки миг, стъбла, растящи буйно по брега, впивайки корени сред крайниците на празни призрачни роботи.

После пъпките разцъфнаха, превръщайки се в хора, които се обръщаха един към друг, стари души в един буйно разцъфващ нов свят. Обещанието за ново начало блещукаше в очите на всички като роса. Сълзи — осъзна Еврика, всяка една — лабиринт от безкрайни емоции.

Когато зрението на Еврика се оцвети от дъга, тя осъзна, че ставаше свидетел как нейното изкупление разцъфва в света отгоре. Беше свободна. Но ако нейната радост беше убила Атлас, къде беше трупът му? И какво беше станало е призрачните, безплътни умове на Брукс и Делфин?

Планините на вещиците на мълвата се издигаха под нея. Видя близнаците: бяха в цветовете на дъгата и тичаха към края на бърлогата на вещиците. Когато видяха безкрайната градина от разцъфващи души, Еврика почувства как смехът им повдига духа й.

Момиче в блестяща лилава рокля излезе от пещерата и отиде при близнаците. Есме се усмихна и погали вдлъбнатината на шията си, където на сребърна верижка искреше черна перла в преливащи се цветове. От перлата се издигна дим и Еврика улови тъмнината, впримчена вътре. Делфин и Атлас бяха върнати в нова Печал, кристализирани в скъпоценния камък. Пророчеството за Линията на сълзите беше изпълнено и тежката орис никога повече нямаше да тегне над друго сърце, освен това на Есме.

Малко по-нататък от Есме и близнаците, Андър стоеше сам. Погледна онова, което Еврика беше направила, и избърса сълзите си. Прииска й се любовта им да можеше да има друга история, в която Еврика още беше до него, но понякога болката беше вторичният трус от земетръса на любовта. Надяваше се, че когато разтърсените основи на Андър се успокояха, в спомените му за нея още щеше да има място за радост.

Скоро видя кръговете на Атлантида. Огромни дървени плавателни ковчези бяха подредени като ветрило из яркосин залив отвъд острова. Еврика видя Кат на румпела на един: флиртуваше с един моряк. А далече отвъд тези лодки се зараждаха нови светове, разцъфваха като цветя, крайбрежия, напъпили от души, които Еврика не разпозна и никога нямаше да разпознае. Баща й сигурно беше там долу, макар че не можеше да го види, заедно с останалите души, някога хванати в капана на сълзите й. Запита се дали баща й помнеше всичко случило се, как от предсмъртното му послание зависеше спасението на света. Опита се да го пусне да си отиде с любов, точно както той беше направил с нея.

После Еврика влезе в дъгата. Тя беше спомен за нещо покъртително, посягаше през небето, пресичайки ято гълъби. Знаеше, че протяга ръка към Диана, и че скоро щяха да се съберат отново, за да правят разкопки из перлените облаци на Рая.

С мен ли си още? Брукс я откри върху цветните насипи, по които Еврика мислеше, че се изкачва сама. Помисли си за малкото му име — рядко й се случваше.

До края и прибирането у дома след това, Ной.