Лорън Кейт
Водопад (32)

32
Изгрев-слънце

От един прозорец в най-високата кула на двореца си Атлас гледаше как от морето изгрява розов тънък резен светлина.

След като Еврика и Пеги напуснаха планините на вещиците на мълвата, те бяха изгубили съществено важно време да търсят краля. Замъкът му беше огромен, кулите му — многобройни, неговите Алени дяволи — разположени на неочаквани позиции по стрехите. После, налице бяха и безвкусните восъчни изображения на краля, поставени по повечето прозорци на замъка: Атлас, насочващ оръдие от арсенала към невидим враг; Атлас, изучаващ небесата през телескоп на балкона си; Атлас, обезобразяващ восъчна скулптура на девица от Атлантида срещу прозореца на спалнята си.

Най-после откриха Атлас надвесен от най-високата кула, унило загледан към океана. Вятърът рошеше буйната му червена коса. Еврика насочи Пеги към него.

Алени дяволи стояха на стража зад краля в нещо, което приличаше на стая за обсъждане на стратегии. Зад момичетата старци със сплетени на плитки златисти коси и червени кадифени мантии се бяха събрали около водна карта.

Козината на Пеги се сливаше с двореца от травертин. Тя долетя близо до стените, като размахваше пеперудените си криле, оставайки извън полезрението на Атлас, и от време на време леко допираше краката на Еврика до двореца.

— Плавателните ковчези са готови, сър — обади се мъжки глас от стаята. — Последните оцелели ще се качат на борда на развиделяване. Може би е време да съобщите на ковача на призраци, че Еврика е на свобода?

Атлас се загледа към морето. Розовият тънък лъч слънце на изток се беше превърнал в медночервена широка ивица.

— Тя ще се върне. Имаме недовършена работа и тя го знае.

— Точно така, Атлас — промърмори Еврика. — Да я довършим.

Смушка кобилата в хълбоците с маратонките си. Пеги се спусна пред прозореца, право пред Атлас. Изражение на развеселен интерес премина по лицето му.

— Искаш ли да се махнеш оттук? — попита Еврика.

— Знаеш какво искам — каза Атлас.

Дузина Алени дяволи извадиха арбалети.

— Не стреляйте — нареди им Атлас, после каза на Еврика: — Уби шест мои стражи, знаеш ли?

— Изненадан ли си?

— Вече го преодолявам.

— Хайде тогава — каза Еврика.

Много стар мъж с дълга бяла коса се провикна от дъното на стаята:

— Сър, трябва да ви посъветваме…

— Приятно ми е да те чуя, Саксби — каза Атлас. — Тъкмо щях да ти проверя пулса.

— Ще заплача за теб — каза Еврика на Атлас. — Искам да го направя. И искам да си с мен, когато го направя.

Атлас притисна ръка към сърцето си:

— Това ще бъде чест.

— Тя лъже. — Една елегантна Дяволица насочи арбалета си към Еврика.

— Ако я застреляш, ще прекараш остатъка от живота си под наметалото от мълнии — каза Атлас.

Момичето бавно свали лъка си.

— Моите поданици не ти вярват — каза свойски Атлас.

Еврика откри, че отвръща на флирта:

— Кълна се.

— В какво?

Тя се поколеба, неподготвена да прецени кои свои емоции ценеше още. Какъв друг принцип, освен унищожаването на Атлас можеше да си дава вид, че зачита сега?

— Закълни се в неговия живот — каза Атлас. — На Брукс. Когато бях част от него, ти ни гледаше по онзи особен начин. Закълни се в онова, което усещаше вътрешно, когато гледаше така.

— Кълна се в обичта си към моя приятел, че ще заплача, ако дойдеш с мен.

Фаворитките на Атлас се заблъскаха напред, надпреварващи се коя да бъде включена в групата.

— Само ти — добави Еврика.

— Да. Така е по-уютно. — Атлас се усмихна. Когато той се покатери на перваза на прозореца, Пеги изпъна едно от пеперудените си крила като горен праг. Атлас го прекоси, за да посрещне Еврика. Тя протегна ръка и се изненада, че неговата пасваше в нейната така удобно, както тази на Андър.

Той се плъзна след нея върху коня и притисна гърди в гърба й. Почувства топлината му. Ръцете му обгърнаха кръста й. Сърцето й запрепуска — не от страх, а от странна тръпка, сякаш се измъкваше тайно с лошо бивше гадже.

Издигнаха се към небето, над спящия град, и минаха през невинен златист облак на път към последната си спирка.

 

 

Пеги се приземи на брега. Крилете й вдигнаха пясъчни вихрушки, преди да се отпуснат отстрани до тялото й. В далечината планините на вещиците на мълвата сияеха на изгряващото слънце. Работилницата за вълни висеше безтегловно на една миля надолу по брега.

— Предполагам, че Делфин няма да се присъедини към нас, а все още работи трескаво по последния робот? — попита Атлас, докато помагаше на Еврика да слезе от коня.

Еврика сви рамене, сякаш не я беше грижа за никого, освен Атлас.

— Ще бъдем съвсем сами.

— Повечето ми фантазии започват така.

Еврика се обърна към океана с бясно биещо сърце:

— Имам нужда да проясня ума си, да пусна тъгата да влезе.

— Щастието винаги злоупотребява с гостоприемството. — Атлас измъкна лакриматориум от джоба си. — Водата е лековита по начини, които твоят свят не проумява. В Атлантида имаме могъщи водни шамани. Ако имаш нужда от помощ…

— Ще го направя сама. — Еврика отиде до ръба на водата. Тя близна пръстите на краката й, топла и прекрасна. Скоро беше нагазила вътре до кръста. Остави краката си да се повдигнат от песъчливото дъно. Тръгна към Атлас, който я беше последвал. Коленете им леко се докоснаха под водата. — Би ли се обърнал?

— Мислех, че искаш да видя.

— Само за миг. — Тя докосна ръката му под водата. Другата й ръка стискаше избелелия коралов връх от стрела, изцапан с кръвта на Андър. — Обещавам, че ще си заслужава.

Атлас се обърна с лице към брега. Златисточервената му туника се надипли от вълните. Еврика хвана долния край на туниката и плъзна тежкия плат нагоре по гърба му, по раменете. — Вдигни ръце — прошепна в ухото му.

Кожата на гърба на Атлас настръхна:

— Знаеш колко много искам това, но…

— Шшшт. Вдигни си ръцете.

Той вдигна ръце и й позволи да изхлузи туниката му. Тя потъна в океана. Еврика погали гърба му. Ноктите й издълбаха меки розови вълни по кожата му.

— За какво си мислиш? — попита Атлас.

— Ужасни неща. — Тя вдигна кораловия връх от стрела. Кинжалът, който можеше да дълбае вход, през който Атлас да влиза в тела в Будния свят… а сега тя се надяваше, че ще направи същото за нея.

— Хубаво — каза Атлас.

Тя заби кинжала дълбоко в гърба на Атлас, наслаждавайки се на усещането как плътта му улавя острието и поддава. Писъкът му отекна. Той се извъртя рязко и се хвърли, когато Еврика се стрелна под водата.

Отдавна не беше плувала без гръмотевичния си камък. Солта пареше очите й. Кръвта на Атлас замъгли водата. Отдолу го загледа как се мята, после го изгуби в локва от паникьосано пляскане.

Извъртя се, очаквайки атаката му от всички посоки. Дробовете й горяха от нуждата за въздух, но да изплува на повърхността означаваше да се предаде. Атлас можеше да плува като акула.

Предстоеше й още работа. Андър имаше само един чифт прорези като хриле — и не беше обсебен. Брукс, който бе подслонявал в себе си ума на това чудовище, имаше два чифта. Ако Еврика искаше да влезе в Атлас, където и да беше той, трябваше да го пореже втори път.

Силна струя гореща кръв бликна по рамото й. Еврика се обърна, докато ръката на Атлас се сключваше около врата й. Опита се да се извърти и да се освободи, но той държеше здраво. Кинжалът й прободе водата, тялото му беше толкова далеч, че почти не можеше да го стигне. Захапа го за горната част на ръката. Зъбите й докоснаха кост. Атлас продължи да стиска врата й, докато тя се задави с окървавена вода.

Другият му лакът се стовари върху носа й. Почувства топлината в главата си, усети вкус на гъста кръв в дъното на гърлото си. Зрението й се замъгли. Навсякъде имаше кръв. Стисна здраво кинжала си, докато Атлас се повдигаше на пръсти, за да стигне на повърхността.

Когато излязоха на повърхността, той пусна врата й, хвана я за китките и се опита да изтръгне със сила кинжала от нея.

— Надявам се чувството да е било хубаво — каза Еврика. — Защото се готвя да го направя отново.

— Мога да взема даром онова, което искам — или може да платиш, за да се разделиш с него. — Атлас посегна към врата й с ръката, която държеше кинжала. — Но ще получа сълзата ти.

Еврика се засмя, когато кинжалът сряза кожата й и в океана се стече още кръв:

— Да, ще ги получиш.

Изпъна се напред и захапа кораловия кинжал. Когато Атлас пусна китките й, за да го улови, тя се плъзна под водата. Заплува към него, като пираня с един-единствен зъб. Откри гърба му. С кимване заби острието в плътта му.

Кинжалът потъна по-дълбоко, отколкото очакваше. Еврика още го държеше в уста, но имаше чувството, че сега лицето й е част от Атлас.

Почувства как нещо се повдига, а после вече не чувстваше нищо — поне не по никой от начините, по които беше свикнала чувства. Беше отнело цяла вечност и се случи толкова скоро:

Еврика беше път вътре в чудовището. Всичко друго изчезна.

Вътрешността й беше океан, набоден със зъби от мъртви корали, по-остри от кинжала, с който си беше прорязала път вътре, по-остри от всичко, което беше усещала през живота си. Онова, което никога щеше да види с очите си и да почувства с тялото си, Еврика долови сега е ума си. Всяко чувство беше изчезнало, заместено от ново знание.

После коралът преряза мислите й и Еврика вече… не помнеше… мисията си. Изгуби съзнание на остър бряг вътре в него.

 

 

— Ааааах!

Умът й изпищя, служейки си е нечий друг глас. Помъчи се да разпознае звука: устните на Атлас. Емоцията на Еврика.

Кинжалът беше свършил работа.

Опита се да укроти мислите си. Те бяха единственото останало от същността й, и бяха в опасност. Бавно допусна в съзнанието си една…

Изправи се лице в лице с него. Но в мига, щом си помисли това, Еврика изгуби способността да се концентрира. Умът й беше изпитвал дълбока болка преди — срам, скръб, униние — все несравними с това. Бездната в погубената мисъл на Атлас, прерязваща я на неузнаваеми късчета, както един мъртъв риф във Флорида, където веднъж се беше гмуркала с шнорхел, беше порязал плътта на бедрата й. Мисълта Изправи се лице в лице с него беше отдалечена от съзнанието на Еврика, порив, какъвто никога не беше обмисляла.

Някак разбра, че трябваше да се изкачи по острите като бръснач рифове. Без тяло щеше да й се наложи да стигне до горе е помощта на мисълта си — но как? Щом мислите умираха на този риф, нямаше да си ги върне обратно.

Именно това беше впримчило Брукс, помисли си тя. После тази мисъл се блъсна в рифа със смъртоносен, гръмотевичен трясък. Беше обезобразена, изгубена и Еврика дълго време не помнеше нищо.

 

 

Бавно, болезнено, на фокус се появи една мисъл: през по-голямата част от живота си Еврика беше мразила себе си. Никой психиатър досега не беше открил хапчето, което да промени факта, че сърцето й беше истинско хранилище за омраза. Най-сетне това можеше да й свърши някаква работа.

Не мога, помисли си тя нарочно — просто за опит.

Когато този прилив на негативност избликна от ума й и се раздроби върху коралите, Еврика забрави част от мъчителния си страх. Беше го принесла в жертва на рифа. Усети как се придвижва по-високо в Атлас.

Себична.

Свръхчувствителна.

Склонна към самоубийство.

Едно по едно, тя признаваше най-дълбоките си съмнения и колебания. Едно по едно те я напускаха, разбивайки се в рифа, и биваха унищожени. Тъмното ехо от смъртта на „Склонна към самоубийство“ отекна в ума й, когато се издигна към повърхността на вътрешното море на Атлас.

Няма измъкване. Човек, когото някога обичаше, й беше казал това. Не можеше да си спомни кой. После рифовете погубиха чувството, така че и бездруго нямаше значение. Умът й се изкачи по последните бодливи клонки корал, ампутирайки един последен дълготраен страх като безполезен крайник.

Радостта е невъзможна…

Внезапно видя през очите на Атлас. Сякаш умът й беше стрелял през синапса, който свързваше мисълта със зрението. Това напомни на Еврика за надничане през шпионката на хотелска врата. Видя червените вътрешни ръбове на очите му да оформят рамките на свят, оцветен в багри, различни от онези, които тя бе свикнала да вижда. Зелените нюанси бяха наситени, сините — дълбоки, червените — пулсиращи и магнетични. Новото й зрение беше силно. Виждаше всяка люспа на всяка стрелкаща се риба. Загледа как една възрастна вещица на мълвата се изкачва по далечен планински връх и се възхити на всяка златиста гънка на челюстта и шията й.

Застана до кръста във водата и си даде един миг да огледа новото си тяло, стегнатите си бедра и непознатата плът между тях. Докосна мускулите на гладките си, голи гърди, наболата четина по бузите си. Накара двата си бицепса да изпъкнат. Копнееше да има противник, с когото да се бие. С камуфлажа на Атлас беше освободена по нов начин. Можеше да бъде толкова безмилостна, колкото винаги бе имала нужда да бъде.

Огледа брега. Тюркоазена палма се поклащаше на вятъра. Почувства неустоим порив да разкопчае колана на Атлас и да се облекчи върху онова дърво. Засмя се на глупавата напереност на идеята, когато все още имаше да постига толкова много неща, да го накара да пролее такива важни сълзи. А после наистина се облекчи, направо в океана, защото се намираше в тяло на момче и това беше безумно. Изхлузи си панталоните, освобождавайки най-вълнуващата част от Атлас, и пусна струята. Повдигна всеки от краката си. Завъртя бедра. Направи свод във форма на дъга.

След като свърши, опипа гърба си, докосвайки раните, които беше издълбала. Бяха безчувствени. Кораловият кинжал още стърчеше от плътта на Атлас. Тя го изтегли. Новата й уста изкрещя, но това беше рефлексът на Атлас, неговото страдание, а не нейното.

— Много дълбоко си затънала — изрекоха устните на новото й тяло. Говореше Атлас.

Очите й се замъглиха, после гледката й към брега беше откъсната от нея, когато умът й се понесе плавно назад върху острите мъртви корали отдолу.

— Все още ли искаш сълзите ми? — опита се да каже тя, но думите се откъснаха, завалени, неразбираеми, от устните на Атлас. Да движи крайниците му, беше по-лесно; не знаеше как да накара тялото на Атлас да говори убедително. Все още.

Ами ако е прав? Еврика даде това безпокойство на рифа, използвайки го, за да тласне ума си напред, задръствайки тъмните, яростни мисли на Атлас — да я унищожи… да я накаже… как? — докато застави ума си да влезе зад очите му и усети как желанията му падат под нейните. Надяваше се да се разбият в рифа.

Пред нея се понесе труп.

Отне й един миг да осъзнае, че беше нейният собствен.

Някога тя беше момичето, което изглеждаше така. Преди мигове имаше дълга коса с прическа „омбре“, кървящ нос, кльощави ръце и мускулести крака. Имаше биещо, страдащо сърце, макар да се опитваше да го отрече. Провери пулса на старото си тяло с пръстите на Атлас. Нищо.

Беше успяла. Еврика Бодро беше захвърлила себе си. Предишните й сини очи бяха отворени. Бяха с цвета на очите на баща й и гледната им точка вече не беше нейната.

Еврика осъзна, че дори в най-крайно самоубийствените си настроения никога не бе искала да умре. Всъщност беше искала това, бягство от една фиксирана самоличност, шанса да бъде много неща едновременно — кучка, нимфа, човек на изкуството, ангел, светица, охрана в базар, тиранин, момче. Беше искала да бъде освободена от тесните рамки, в които нейния свят определяше „Еврика Бодро“. Беше искала да бъде свободна.

Зрението й се замъгли. Отчаянието на Атлас се наслои върху нейното. Умът, който беше обсебвал хиляда други тела, не знаеше как да се освободи от някой, обсебил неговото. Ръцете му сграбчиха трупа й. Той изля яростта си върху него.

Пръстите му разкъсаха гърлото й, раздраха кожата й, впиха се в хрущяла на шията й. Юмруците му се посипаха като дъжд по крехките й ребра, пропуквайки онова, което мехлемът на вещиците почти бе излекувал. Еврика не го спря: знаеше, че нищо няма да върне обратно тялото й. Отпусна се в яростта му, любопитна кога и как той щеше да се изтощи.

Сгрешила бе, като си мислеше, че той няма чувства. Когато емоциите на Атлас избухнеха, те го владееха така, както влюбването в Андър завладя Еврика. Той познаваше яростта, но не и нейната противоположност. Еврика щеше да го отведе толкова дълбоко в радостта, че това щеше да го убие — и, надяваше се тя, да издигне душите в Запълването по-високо.

Преди това обаче я чакаше едно последно сбогуване.