Лорън Кейт
Водопад (25)

25
Мараис

Еврика гледаше как светът се смалява под нея. Пеги се издигна на хиляда фута и премина в хоризонтален полет под тънки рехави облаци. Еврика и Брукс я яздеха без седло, стиснали лъскавата й сребриста грива. Две дузини вещици на мълвата яздеха върху крилете на коня. Държаха се за размахващата се тъкан, както деца се държат за шейна.

Отдолу реки излизаха от бреговете си. Червена кал бликаше из цялата земя като кръв от рана. Там, където преди седмица се бяха издигали градове, сега рухваха постройки и пропадаха магистрали, залети от вода. Родени от мълнии езера заливаха и удавяха някогашни долини. Гори изгниваха и почерняваха. Докато летяха на юг, мощни вълни се разбиваха в изменена брегова линия, оставяйки цели километри следи от тиня на мястото на някогашни квартали. Къщи се носеха по улиците, търсейки собствениците си.

Еврика повърна над хълбока на коня и загледа как повръщаното пада, описвайки дъга, към унищожената земя. В стомаха й не бе имало нищо, освен стомашен сок. Сега имаше още по-малко.

— Добре ли си? — попита Брукс. Попита Атлас.

Тя облегна буза на гладкия като кадифе врат на Пеги. Загледа се напред, докато очите й намериха хоризонта. Представи си как всяко разрушено нещо отдолу се плъзга по този хоризонт като водопад. Представи си как целият разбит свят се понася плавно и влиза в огъня в края на всичко.

Брукс се наведе и се доближи до здравото й ухо:

— Кажи нещо.

— Не мислех, че може да бъде по-лошо, отколкото си представях.

— Ти ще го поправиш.

— Светът е мъртъв. Аз го убих.

— Върни го обратно. — Звучеше като стария Брукс, като някой, който вярваше, че Еврика може да направи всичко, особено невъзможното. Тя беше ядосана на себе си, задето бе свалила гарда. Нямаше да го направи отново. Трябваше да внимава, когато се доверява на врага.

— Как ги откри? — Еврика кимна в посоката на вещиците.

— Не съм — каза Брукс. — Те ме намериха. Когато се освободих, беше сякаш се събуждам от кома. Тя — той кимна към Есме, която лежеше върху крилете на Пеги, сякаш правеше слънчеви бани — стоеше над мен, когато отворих очи. Предложи да ме качи. Казах, че трябва първо да те намеря. Тя се засмя и каза: „Яхвай кобилата, жребецо“. После ме доведоха при теб. — Той се огледа наоколо. — Никога не съм мислил, че ще имаме по-страхотно преживяване, отколкото онзи път, когато пътувахме на автостоп до Бонару в онова комби. Но се оказа, че ще имаме.

Онова пътуване беше един от най-скъпите спомени на Еврика. Шофьорът беше започнал в Ел Ей, в един от онези автобуси, които обикалят домовете на звездите. В джобовете на седалките имаше брошури с карти на Холивуд Хилс. Той качваше стопаджии из цялата страна, докато всички седалки се запълниха. Прекараха пътуването, взирайки се с присвити очи към вълнистите хълмове на Тенеси, като се преструваха, че виждат кинозвезди, криещи се зад тополите. Това беше още нещо, което Атлас не би могъл да знае без Брукс.

Есме леко удари с аметистов камшик крилото на Пеги. Животното зави на запад. Сега летяха над вода. Всякаква суша беше изчезнала.

— Не искаш да чуваш това — каза Брукс, — но научих разни неща от Атлас.

— Какви например?

— Разказът за Атлантида е най-дългото повествование с неизяснен край в историята, но някой ще го довърши… — Когато гласът му заглъхна в дъжда, Еврика се сети за думите на Селена в „Книгата на любовта“: „Къде ще свършим… е, кой може да знае края, докато не напише последната дума? Всичко може да се промени с последната дума“.

Това беше историята на живота на Селена, но всички говореха за живота си сякаш той беше история: изпускаха скучните части, преувеличаваха интересните моменти, създаваха разказ, сякаш всичко неизбежно водеше именно към този момент точно в този ден, към изричането точно на тези думи.

По някакъв начин Еврика щеше да довърши тази история. Бъдещите разказвачи можеха да доукрасяват каквото си искат, но след нейното излизане на сцената нямаше да се появи момиче от Линията на сълзите. Делфин беше алфа; Еврика беше омега.

Беше почти зазоряване, краят на още една безсънна нощ, пет дни до пълнолунието. Изтрещя гръмотевица. Пеги вдигна криле. Еврика не можеше да види лицата на вещиците на мълвата, но чуваше ликуването им и виждаше къде подскачащите им крака докосват крилете.

— Наближаваме. — Брукс се надвеси през Пеги и се загледа към бушуващите океански вълни.

Еврика не разпозна увенчаната с бяла пяна вода; по нищо не приличаше на океаните, в които бе плавала, плувала, над които беше летяла със самолет или от които се беше измъквала, скрита в щита на гръмотевичния си камък.

В далечината вълните шумно се разбиваха в бреговете на ивица пуста блатиста земя, покрита с вълниста черна пелена. Пеги изцвили и наведе глава. Започна да се спуска.

Когато се приближиха, Еврика видя, че черната пелена се състоеше от милиарди морски мушици, които бяха решили да превърнат тресавището в свой дом.

Еврика докосна висулката си. Нейната топлина беше добре дошла сега в мразовития дъжд. Представи си, че надрасканата от Диана дума Мараис се бе превърнала във вълниста искра в диаманта. Възможно ли бе Атлантида да лежи под тази най-обикновена ивица тиня?

— Почти стигнахме — каза Брукс. Каза Атлас. Обърна устни към врата й и прошепна: — Поплачи ми.

— Какво?

— Това е единственият начин за влизане.

— Не…

— Нима още се придържаш към мамините съвети? — попита той: изражението му стана по-мрачно, докато говореше. — Не мислиш ли, че с това е свършено? Какво е чувството да оставиш неизпълнена единствената молба на мъртвата си майка? Какво е чувството да предадеш жената, пожертвала живота си във война, която светът всъщност води срещу теб?

Не можеше да се остави Атлас да я изиграе. Трябваше тя да го изиграе. Но третата сълза още не беше пролята. Именно затова беше дошла в Мараис. Атлантида трябваше да се въздигне, така че онези, които беше убила, да не бъдат прахосани мъртъвци. Душите им трябваше да отидат в Запълването. След това плановете на Еврика и на Атлас бяха различни. Той мислеше, че душите от нейния свят ще свършат работата му вместо него, но тя щеше да намери начин да ги освободи.

Потърси опипом джоба на джинсите си. Пръстите й проследиха очертанията на сребърния лакриматориум през плата. Солон й го остави, когато умря. Знаел бе какво трябва да направи тя. Еврика призова ярката сила на онези, които бе оставила зад себе си. Призова тъмнината в себе си.

— Доста си добър като злодей, Атлас.

Той повдигна вежда при звука на името си, но не го отрече. Играта бе свършила.

— Доста добър ли?

— Всеки има някаква слабост.

— И каква е моята?

— Наивност — каза Еврика. — Ти не знаеш това, което знае всяко момиче, от Ню Иберия до Владивосток: от нас стават най-добрите злодеи. Мъжете никога нямат шанс.

Еврика разви запушалката на лакриматориума и го наклони над крилете на Пеги. Колбата от орихалк се търкулна през море от облаци. Сълзите й се изляха, блещукайки като диаманти. Вълна от горещина, която се надигна и притисна гърдите й, я стресна. Ръката й политна към кристалната сълза и се опари.

Гърлото й се стегна. Гърдите й се надигнаха бурно. Нямаше да заплаче — но се чувстваше така, както когато проля сълзите, които съдържаше лакриматориумът. Почувства как същите сълзи се оформят отново, сякаш всяка сълза имаше призрак, който можеше да се върне.

Земята потрепери толкова силно, че въздухът над нея също потръпна. Пеги подскочи с извит гръб и изпънати крака и леко изцвили. А после…

Дъждът спря.

Облаците се разтеглиха като памук и се разделиха. Кръгли слънчеви лъчи блеснаха през тях. Еврика ги остави да удрят раменете й, дробовете и сърцето, докато казваха на мозъка й да бъде щастлив.

— У дома сме! — изкрещяха вещиците пронизително. — Погледнете!

Слънцето освети дълга пукнатина в тресавището отдолу. Пукнатината се разшири, превръщайки се в клисура, а после в центъра й се появи зелена точица…

И започна да расте.

Дървото се протегна първо към небето. Стволът му се устреми рязко нагоре, сякаш изстрелян от ядрото на земята. Еврика чу скърцащия му стон и още… в двете си уши. Пеещи птици, шумолящ вятър, вълни, разбиващи се в брега — стена от наситен, вибриращ и отекващ стереозвук.

— Отново мога да чувам.

— Разбира се — каза Атлас. — Вълна, произхождаща от Атлантида, е отнела слуха ти, сега моето кралство го възстановява. Предстои още възстановяване.

— Вълната погуби и майка ми.

— Наистина — каза загадъчно Атлас.

Дървото вече беше сто фута високо и дебело като прастарите секвои в калифорнийското градче, където беше родена Еврика. Разклони се. Жилести клони изникнаха от ствола му, виейки се необуздано, докато клоните му се застъпиха в дълги и преплетени пръсти. Поникнаха листа, широки, дебели и лъскавозелени. Подобни на малки нарциси бели цветя избухнаха, разтваряйки пъпките си. Нарциси, щеше да каже Андър. Ушите на Еврика чуваха всеки миг от този буен растеж, сякаш подслушваше любопитен разговор.

Нови дървета изникнаха около първото. После сребрист път се изви в кръг около внезапно появилата се гора, която не беше истинска гора, а великолепен парк в центъра на зараждащ се град. Ослепително нови и непокътнати постройки със златни и сребърни покриви се издигнаха от тресавището, простирайки се във всички посоки, за да оформят съвършено кръгла столица. Пръстеновидна река граничеше с града; бързото й течение се движеше в посока, обратна на часовниковата стрелка. На далечния бряг на реката имаше друг, широк една миля пръстен от суша — тучно зелен и покрит с цъфнали дървета и терасовидни лозя. Земеделският пояс беше обкръжен от друга, течаща в посока на часовниковата стрелка река. Досами нея, един последен пръстен от суша се издигаше във високи пурпурни зъбери. Отвъд планините, плискащият се в скалите океан се простираше в замъглен син хоризонт.

Атлантида, Спящият свят, се беше пробудила.

— Какво сега, лошо момиче? — попита Атлас.

— Слизайте! Слизайте! — завикаха вещиците. — Отиваме си у дома в нашата планина!

Есме шибна с камшика си Пеги, която се изправи на задни крака в небето. Еврика се плъзна назад. Ръцете й сграбчиха гривата на Пеги, но не достатъчно бързо. Кобилата хвърли Атлас и Еврика от гърба си.

Започнаха да падат към Атлантида. Еврика видя паниката на Атлас да се мярка светкавично в очите на Брукс и това й напомни за нещо… но падаше толкова бързо, че скоро изгуби момчето и тялото, врага и спомена.

Падаше и падаше, както беше паднала през водопада в Горчивия облак. Тогава се беше стоварила във водата и гръмотевичният й камък я бе защитил. Андър плуваше около нея. Сега никой нямаше да я спаси.

Приземи се върху зелено листо с големината на матрак. Още не беше мъртва. Засмя се удивено, после се плъзна от листото и отново започна да пада.

Клони удряха крайниците й. Сграбчи един дебел клон. Ръцете й се обвиха около него, докато, невероятно, клонът се обви около нея. Прегръдката му я задържа неподвижна. Кората му имаше строежа на коруба на костенурка.

Еврика изтръска кора и листа от мократа си коса. Избърса кръвта от една драскотина на челото си. Потърси опипом колието си. Все още топло, все още там. Лакриматориумът го нямаше.

Атлас също го нямаше.

Навсякъде около Еврика от тресавището продължаваха да израстват тучни дървета, докато станаха високи колкото първото. Тя беше в центъра на балдахин от дървета, в средата на парк в центъра на град, в центъра на онова, което може би беше единствената суша, останала на земята.

Странни птици запяха странни песни, които Еврика чуваше с двете си уши. Лози се заизвиваха като змии нагоре по ствола на дървото толкова бързо, че тя отдръпна рязко ръце, за да не се превърнат в части от гората. Дърветата миришеха като евкалипти и американски орехи и прясно окосена трева, но във всяко друго отношение бяха неразпознаваеми. Бяха по-широки и по-високи, и по-блестящо зелени от всяко дърво, което бе виждала някога. Покатери се по друг клон. Той се люшна под тежестта й, но усещаше дървото стабилно, силно.

— Ти губиш, Октоподче. — Атлас скочи от един клон над нея върху друг долу. Заслиза и когато стигна най-ниския клон, бавно се обърна, намигна на Еврика и скочи.

Приземи се по лице в гъсто никнещата трева. След това не помръдна.

Поредният номер. От нея се очакваше да го последва, да се бои дали Брукс е добре — и да попадне в капан.

Но тя вече беше хваната в капан. Беше в Атлантида с врага си. От нея се очакваше да бъде тук. Това беше стъпка по пътя към изкупването на постъпката й. Не можеше да остане вечно в клоните на това дърво. Щеше да се наложи да слезе и да се изправи лице в лице с него.

Заслиза по клоните. Колкото по-дълго гледаше гърба на Брукс, толкова повече се страхуваше. Тялото на земята беше входът, водещ към катедралата на душата на нейния най-добър приятел.

Краката й докоснаха почвата на Атлантида. Тя сграбчи Брукс за раменете и го претърколи. Положи глава върху гръдния му кош и зачака да се надигне.