Лорън Кейт
Водопад (21)

21
Създаване на илюзия

Артемизията образува спирали върху лицето на Солон, забулвайки набръчканото му чело, после очите, след това бузите му. Последното, което изчезна зад парата, беше една необикновена усмивка.

Пазителите на Атлантида го обкръжиха. Старлинг дъвчеше ноктите си. Кора преглътна мъчително, сякаш се давеше. Лицето на Албион имаше изражението на човек, който всеки момент ще бъде пребит. Бузата на Критий лъщеше от тънката диря на една-единствена сълза, когато се обърна към другите:

— Някой има ли да каже някакви прощални думи?

Тялото на Солон се вцепени и падна напред. Той се стовари на верандата като повалено дърво. Еврика го претърколи по гръб и започна да къса бронята от метални брънки близо до врага му, докато пръстите й пламнаха. Маската се беше впила в Солон така упорито, както той се бе посветил на последната си мисия.

— Мъртъв ли е? — попита Кат.

Еврика опря глава на гърдите му. Неподвижни и безмълвни като лед. Гладката коприна на халата за баня на Солон беше мокра, когато я допря до бузата си. Зачака да долови дъх.

Един-единствен мъчителен хрип се откъсна от гърдите на Солон. Еврика го улови здраво за раменете. Искаше лицето му да разкрие истината за нещата — защо беше направил това, каква беше съдбата на Андър, какво щеше да стане с Еврика и мисията й да спаси света — но изражението му зад маската бе замъглено.

Може би беше лъжа. Може би артемизията не убиваше Пазителите на Атлантида по подразбиране. Може би Андър беше още жив под водата и щеше да яхне някоя вълна над парапета на верандата, за да може тя да го прегърне, както го прегръщаше в спалнята си в Лафайет, когато любовта беше нова.

Може би следващия път, когато видеше Брукс, той щеше да си бъде просто Брукс, а онова, което го беше обсебило, щеше да си е отишло, като болест, за която някой е намерил лекарство.

Може би тя не беше наводнила света със сълзите си. Може би тя нямаше нищо общо с това. Може би това беше просто поредният слух, подмятан от момичета, облягащи се на чешмичките в коридора.

Може би родителите й и Мадам Блаватски, и Рода, и Поета бяха живи и все още можеха да я вдъхновяват, вбесяват и обичат.

Може би кошмарът от тези последни месеци наистина беше кошмар, слабост на буйното й въображение, и скоро тя щеше да се събуди, да си обуе маратонките, да се надбягва със слънцето, докато то изгряваше по протежение на мъгливата лагуна, преди Брукс да се отбие да я вземе за училище, с вдигащо пара канелено лате, чакащо я в поставката за чаши в колата.

Тялото на Солон се присви в конвулсия. Той се хвана за врата и се напрегна да си поеме въздух. Удари с юмрук отстрани по маската веднъж, два пъти, три пъти. Разнесе се съскане, а после назъбена пукнатина разцепи маската в средата. Тя падна на две парчета от двете страни на лицето на Солон. Жълто-зелени изпарения от артемизия се стопиха в дъжда. Еврика вдиша полъх от въздух с мирис на лакрица — после парата изчезна.

Очите на Солон бяха затворени. Раздърпаната сива четина беше избуяла в гъста брада, която пълзеше надолу по шията му като лишей. Ниско подстриганата му коса сега беше с цвета на снежен леопард, а кожата му беше необикновено набръчкана, осеяна със ситни старчески петна.

— Солон — прошепна Еврика.

Очите му се отвориха рязко. Устните му колебливо понечиха да се извият в усмивка. С трепереща ръка той бръкна в джоба на халата си и измъкна сив пощенски плик. Пъхна го в ръката на Еврика. На пипане беше копринено мек и странен.

— Исках достойна смърт — прошепна Солон. Огледа се, сякаш се опитваше да реши дали тази смърт може да се определи като такава. После затвори очи и вече го нямаше.

— Беше достойна — каза Еврика.

Дълбок, гърлен крясък привлече вниманието й. Албион залиташе към нея. Тътреше се напред, олюлявайки се, като пияница.

— Идваш с нас — изхриптя той и се хвърли към Еврика, като се препъна в краката на Солон, рухвайки върху тялото на мъртвия си братовчед. Започна да се гърчи. Пръстите му се впиха във врата. От двете страни на устата му закапа слюнка.

Зад Албион Критий се преви надве с хриптене. Кора и Старлинг вече бяха на земята. Мъчително задъхване и кашлица отекнаха от скалите. Еврика, Кат и близнаците се прегръщаха, докато дишането на Пазителите на Атлантида се забавяше. Албион се напрегна да стигне до глезена на Еврика. Това беше последното му действие.

Всичките бяха мъртви.

Което означаваше, че Андър е мъртъв. Еврика стисна с две ръце главата си.

Сети се за Овидий. Той беше долу, достатъчно близо да възприеме тези нови призраци. Баща й и Сейма… а сега и Солон, и другите Пазители на Атлантида. Дали всички те бяха заедно сега?

Андър там ли беше?

Тя се обърна с лице към водата. Къде беше той? Как беше изразходил последните си дихания? Умът й превключи назад към първия миг, когато бяха говорили, когато той се блъсна в колата й, чудатият и прекрасен начин, по който улови сълзата й. Как бяха стигнали от там до тук? На Еврика й се искаше да беше направила всичко по различен начин. Искаше й се да беше успяла да се сбогува.

Закопня болезнено за освобождението, което само сълзите можеха да донесат. Знаеше, че не може, знаеше, че не бива, но колкото и да се опитваше да бъде безчувствена като Овидий, Еврика беше човешко момиче, уловено в капана на човешко тяло. В очите й набъбна топлина.

Силен плясък избухна недалече от ръба на езерото. Мощна струя вода се издигна над парапета на верандата. В центъра й се появи руса глава.

Андър се изсипа от водата, която падна обратно в езерото. Кървеше и се мъчеше да диша. Колко време му оставаше?

Еврика преметна ръце около врата му. Той я завъртя сякаш тежестта й го изненада приятно. Броени сантиметри деляха устните им, когато Еврика се отдръпна. Беше толкова сигурна, че го е изгубила. Опря ръка в гърдите му: искаше да почувства биенето на сърцето му, повдигането и спускането на гръдния му кош.

— Той тук ли е? — попита Андър.

— Атлас! Видя ли накъде отиде?

Еврика поклати глава. Отвори уста, но не можа да намери думите, за да каже, че на него му остава да живее само броени мигове.

— Защо ме гледаш така?

Еврика отстъпи встрани, за да разкрие близките му.

Андър прокара рязко пръсти през косата си. Наведе се и вдигна ръка пред лицето на Албион:

— Призрак ли съм?

Еврика докосна връхчетата на косата на Андър. На допир беше толкова приятна, толкова жива, че тя погали кожата на главата му, челото му, бузите, врата. Той обърна глава в ръката й.

— Не — каза тя. Запита се дали Андър знаеше онова, което знаеше тя за Овидий и Запълването.

— Не разбирам. Когато един Пазител на Атлантида умре…

— Умират всички.

— Но аз още съм тук — прошепна Андър. — Как?

Еврика си спомни пощенския плик, който Солон й даде.

Беше го натъпкала в джоба на джинсите си. Измъкна го, повдигна горната му част. Вътре беше лакриматориумът със сълзите й, увит в лист хартия, изписан с красив ръкописен почерк.

Еврика бързо пъхна колбата в джоба си. Разгъна листа и зачете на глас:

До всички, за които това може да се отнася (Еврика):

Мъртъв ли съм вече?

Добре.

В джоба на най-далечно разположената копринена роба в дрешника ми има бутилка чудесно бренди.

Ще я познаеш по старинната бамбукова окачалка.

Щом се сгушиш на сигурно място вътре, отвори тапата и събери около себе си всички онези, които са останали и ги е грижа. Или може би само тези, които остават. Тогава ще узнаеш част от истината.

Еврика вдигна поглед, докато Кат, Уилям и Клеър прекрачиха Пазителите на Атлантида, за да се приближат.

— Какво друго казва той? — попита Уилям.

Еврика зачете нататък:

Сериозен съм. Влез вътре.

Еврика, освен ако не се парализираш от нерешителност: няма да пропилееш последните мигове на Андър, като ровичкаш из дрешник, пълен с глупави копринени халати, тършувайки за пиячка като извадил късмет скитник, който се е метнал вътре през прозореца. Момчето може да доживее да вкуси милион твои целувки, предотвратявайки катастрофи извън моя контрол. След миг ще обясня всичко.

— Редно е да уважим молбата му — каза Андър. Ритна Албион настрани и повдигна Солон от земята.

Слязоха по стълбите в салона на Солон. Андър положи тялото на Солон на килима до креслото му, където можеше да лежи близо до водопада. Слезе на долния етаж да вземе брендито. Уилям изнесе факлата на вещиците, за да си светят, а Еврика седна върху счупената маса за хранене и зачете на глас:

Още ли си ми бясна? Трябваше да си видиш лицето, когато осъзна какво съм направил. Да, написах това писмо, преди да видя лицето ти, но знам колко ядосана ще бъдеш и беше. Направо разбивам всякакво време и граматика в последното си завещание!

Не съм достатъчно лишен от суета, за да кажа, че не съм се смущавал да остарея в здрача на съществуването си. Не желаех толкова дълбоко да ме е грижа за теб, но наистина ме беше грижа.

Смела, дръзка Клеър — дано и когато пораснеш, си останеш безстрашна.

Енигматичният Уилям — не изпускай мистерията. Кат, ти, истинска атомна бомба такава, в някой друг живот ще те съблазня.

Андър. Оцеляващият. Ти си единственият мъж, на когото някога съм се възхищавал.

И Еврика. Разбира се, моето чувстване започна с теб. Ти извличаш емоция и от най-суровите и безчувствени души.

Свиках Пазителите на Атлантида, за да ги избия и да убия себе си, използвайки артемизията в кутийката от орихалк. „Но какво ще стане с Андър?“, може би се питаш. Истината е прекрасна: Андър е отгледан от Пазителите на Атлантида, но той не е такъв. Той е син на безотговорно простосмъртно семейство в Калифорния със слабост към включването в култове. Бяха убедени да го предадат на Пазителите на Атлантида зад кулисите в една концертна зала в Стоктън. И следователно той беше възпитан да вярва, че е обвързан от законите на Пазителите на Атлантида. Те имаха нужда от някого на подходящата възраст, когото да използват като примамка, някой, който да се слее с декора на младостта ти.

Но той никога не е бил един от нас! И следователно…

Ще оживее!

Известно време подозирах, че нещо у него не е както трябва — или, по-скоро, че нещо не е погрешно, — но не можех да съм сигурен, докато вещиците не разкриха, че не е видял нищо в Блясъка.

Вещиците искат единствено да се върнат у дома в Атлантида, затова техният Блясък разкрива само отразената атлантска същност на човек. Тъй като Андър няма родствени връзки, които да го свързват наистина със Спящия свят, той няма отражение в неговото огледало. Блясъка щеше да го убие, ако твоят гръмотевичен камък не беше предпазил и двама ви.

Андър не принадлежи към Атлантида, благословен да е. Да не принадлежиш, е най-големият дар. Винаги помни това.

В мига щом открих, че смъртта ми не може да убие Андър — че всъщност смъртта ми би ти помогнала, като премахне Пазителите на Атлантида от уравнението, — нямах избор, освен да взема древното решение, което всичките ми герои са взели. С един куршум — два заека, както може би щеше да каже Поета. Надявам се, че ще го видя скоро.

— Не разбирам — прекъсна я Андър. — Ако не съм Пазител на Атлантида, как може дъхът ми да прави същите неща, които може да прави този на другите?

— Поета ми разказа тази история — каза Кат, — за крадците на чудатости, които се промъкват тайно в детски отделения в болниците и изучават магията на бебетата. Може би Пазителите на Атлантида са избрали теб, защото са знаели, че могат да накарат твоята чудатост да се слее с нещата, които са искали да правиш.

Докато другите правеха предположения, Еврика изучаваше останалата част от писмото на Солон. След първата страница хартията се смени… с пергамент — същият пергамент като в „Книгата на любовта“. Тук беше същото загадъчно писане, за чийто превод Еврика нае Мадам Блаватски. Тук бяха липсващите страници от „Книгата на любовта“.

Прилагам страници от твоята книга. Съжалявам, че не можах да ти кажа по-рано; бяха у мен през цялото време. Преди години дадох клетва на Библис никога да не споделям съдържанието им. Те бяха най-дълбокият й срам. Мисля обаче, че тя щеше да иска да ги видиш и да узнаеш истината.

Вещиците на мълвата могат да се наемат с превода. Използвай този плик, за да ги откриеш. Сключи сделка. По-умна си от тях.

Това, което ще откриеш, може и да не ти хареса. Това е природата на откриването. Библис никога не беше същата, след като научи истината за миналото си. Не мога да предположа как ще се справиш ти с новината, но заслужаваш да узнаеш.

Никога не е било предвидено да бъда ваш водач. Водачът е продавач на надежда. Това обяснява провала ми, обяснява и защо ти, Еврика, трябва да възтържествуваш.

От другата страна:

Солон

P. S. Вещиците притежават не само разбиране за твоя текст. Има нещо друго, което размених с тях преди години. Твое е. Върни си го. А после тръгвай. Имаш всичко, което ти трябва, за да потеглиш към Мараис. Оттам всичко зависи от теб. Атлас ще чака. Побързай, но не прибързвай. Знаеш какво имам предвид.

P. P. S. Не забравяй да вземеш Овидий! Ще имаш нужда от него повече, отколкото можеш да предположиш. Ако не се избиете, може да станете големи приятели. Той владее неподозирани дълбини…