Лорън Кейт
Водопад (18)

18
Треска за разказване

— Няма я там.

Час по-късно обезумелият глас на Андър се понесе нагоре по водопада от работилницата на Солон. Еврика най-после беше завлякла Кат обратно до Горчивия облак, където приятелката й рухна върху дюшека си, като изблъска Еврика, когато тя се опита да я утеши, и плака с безмълвни сълзи, докато заспа.

Кат искаше да спрат в пещерите на селаните, за да им кажат за Поета, но беше твърде опасно да рискуват. Селаните вече имаха да отмъщават за смъртта на Сейма. Не можеше да се предвиди как ще да реагират, ако загубеха един от младежите си.

— Няма я при езерото — каза Андър. — Няма я при селаните. Търсих навсякъде. Тя просто… изчезна.

— Какво искаш да направя по въпроса? — попита Солон.

Еврика тръгна към стълбите, които водеха към работилницата му. Сега, когато Солон знаеше, че се е измъкнала тайно, и двете момчета щяха да са й бесни. Трябваше да им каже, че се е върнала.

— Ела с мен — извика Андър. — Потърси я. Атлас е някъде там навън. Знам го.

— Още по-основателна причина ти и аз да си стоим у дома.

Не можем да се мерим с него.

— А Еврика може?

— Да се надяваме — каза Солон. — Ако срещнеш Атлас в тези планини…

— Може би той вече стори най-лошото, което може да ми причини — промърмори Андър.

Еврика спря за миг най-горе на стълбите. Долу проблясваше жарава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Солон.

— Има нещо, което е редно да ти покажа — каза Андър. Еврика надникна над парапета на стълбището. Солон беше възседнал кожен стол с ниска облегалка, пиеше просеко от счупената си чаша и пушеше цигара. Андър стоеше с гръб към Солон. Изглеждаше по-слаб. Еврика беше свикнала той да държи раменете си изправени, но тази вечер те бяха прегърбени и увиснали, когато той повдигна ризата си, разкривайки мускулите на голия си торс — и два дълбоки прореза в плътта си.

Солон подсвирна полугласно:

— Еврика знае ли?

— Тя си има достатъчно неща, за които да се тревожи — каза Андър. Звучеше неизмеримо самотен.

Еврика знаеше за прорезите — откри ги, когато за пръв път целуна Андър, — но не знаеше какво означават. В нощта, когато пръстите й откриха онези странни процепи в кожата му, бе имало толкова много други неща, с които да се справи. Опияняващият вкус на устните му, бурята, която сълзите й бяха започнали, Брукс изгубен в залива, и последният, най-натрапчиво заседналият в мислите й превод от „Книгата на любовта“.

— Също и това. — Андър държеше дълго парче бял корал с форма на връх за стрела. — Беше в мен. Измъкнах го от раната.

Солон постави чашата си на пода с лек звън, цигарата висеше от устните му. Огледа корала, отдръпвайки рязко пръст, когато докосна острия му връх.

— Откога имаш това?

— От деня, преди да започне бурята. — Андър трепна леко, докато пръстите на Солон опипваха гърба му. — Еврика излезе да плава с Брукс. Знаех, че не е в безопасност, затова я последвах във водата. Видях близнаците да падат през борда — той затвори очи, — а тя да се гмурва след тях. Но преди да успея да направя нещо, за да помогна, нещо се вряза в мен.

— Продължавай. — Солон изтръска пепелта от цигарата си.

— Не беше невидимо, но не беше и видимо. Беше вълна, която се движеше, независимо от другите вълни, суверенна сила на мрака. Опитах се да я надвия, но не знаех как да преборя такова нещо. Жал ми е за Брукс, сега, когато знам какво е изтърпял.

— Кораловият кинжал издълбава вход, през който Атлас да влиза в тела от Будния свят. Толкова е остър, защото е мъртъв. — Солон се облегна назад в стола си. — Никога не ми е било известно Атлас да обитава две земни тела едновременно, камо ли пък тяло на Пазител на Атлантида. Постоянно става все по-дързък. Или може би не действа сам.

„С кого друг би работил?“, искаше да попита Еврика. От страха, който се мярна светкавично по лицето на Андър, усети, че той знаеше кого има предвид Солон.

Солон подаде корала обратно на Андър:

— Задръж това. Ще ни трябва.

— Обсебен ли съм?

— Откъде да знам? — попита Солон. — Чувстваш ли се обсебен?

Андър поклати глава. Ръката му се изви зад гърба, за да докосне хрилете.

— Но те не зарастват.

Солон дръпна от цигарата си и каза:

— Най-лошият сценарий е този, който те е обсебил, да дреме в теб засега.

Андър кимна нещастно.

— Хубавото обаче е — каза Солон, — че би трябвало да можеш да дишаш под вода. Би могъл да отплуваш и да спестиш на Еврика труда да се преструва, че не те обича. — Солон завъртя чашата си и златистата течност вътре се завихри. — Разбира се, налице е Блясъка.

Еврика изпита чувството, че през пещерата бе преминал арктически вятър. В мига, щом Есме заговори за миналото й, беше разбрала, че ще трябва да се изправи пред Блясъка, че това беше част от подготовката й за Атлантида. Щеше да го направи сама. Не искаше никой от другите да се доближава отново до него.

Андър се наведе по-плътно, внимателно заслушан в думите на Солон.

— Прилича на обикновено езеро — обясни по-възрастният Пазител на Атлантида, — но е шедьовърът на вещиците на мълвата. Твърди се, че отражението на човек в Блясъка разкрива кой е „всъщност“ човекът, колкото и нелепо да звучи това. Можеш да опиташ. Не вярвам в идентичността, действителността или истината, така че няма причина да хвърлям този нарцистичен поглед. Което е иронично, защото съм изключително нарцистичен.

— Как да стигна там?

— Не е далече — южно от пещерите на селаните, през поредица от места, които някога бяха долини, преди гаджето ти да развие съвест. Вероятно сега там реват бързеи. Някоя вещица на мълвата би могла да те придружи, но — лицето му се присви разтревожено, — тяхната помощ е скъпа, както знаеш.

— Мислиш, че би трябвало да отида, дори ако това…

— Изпепели лицето ти? — довърши Солон мисълта на Андър и се загледа тъжно в празната си чаша. — Зависи. Колко силно имаш нужда да узнаеш?

 

 

Небето пред Горчивия облак беше с цвят на сива ръжда, предвещавайки зората. Андър беше прекарал живота си, наблюдавайки Еврика от разстояние — но тази сутрин тя беше скритият наблюдател.

Тя се влачеше отзад, дебнейки го, както койот дебне елен. Той се движеше бързо по тъмни скали, през редици от умиращи дървета. Ножницата на копието от орихалк проблясваше в една гайка на колана на черните му дънки.

От разстояние изглеждаше различен. Когато бяха близо един до друг, химията се намесваше и караше тялото на Еврика да се възбужда, замъглявайки зрението й, така че тя виждаше единствено момчето, което искаше. Но навън в дивата зора след потопа, Андър принадлежеше само на себе си.

Еврика беше толкова съсредоточена върху предмета на наблюдението си, че почти не забелязваше пътеката, която следваха. Беше различна от пътеката, която Есме беше осветявала онази нощ. Когато Андър пристигна при Блясъка, Еврика приклекна зад един скален блок, докато небето просветляваше на изток. Вятърът беше студен, мразът в него проникваше чак до костите. Както винаги, Андър оставаше сух в дъжда.

Ръцете й искаха да го прегърнат. Устните й искаха да го целунат. Сърцето й искаше… да бъде друг вид сърце. Помисли си, че момичето, способно на копнеж и любов, беше умряло със Сейма и баща й. Но физическата нужда още си оставаше там, неоспорима.

Потърси с поглед тялото на Брукс в клоните на бора. Не го видя там, нито където и да било.

Очите на Андър изглеждаха хлътнали. Усещаше страха в него, както ловец го усеща в набелязана плячка. Той закрачи по брега и прокара пръсти през косата си. Вдиша дълбоко и притисна ръка към сърцето си. Застана там, където водата се плискаше в брега, затвори очи и оброни глава.

— Това е за теб, Еврика — каза той.

Тя излезе иззад скалата:

— Чакай.

Той се озова до нея в миг. Изучаваше устните й, пръснатите по лицето й лунички, косата, която растеше в триъгълен кичур към челото й, раменете и върховете на пръстите й, сякаш са били разделени цели месеци. Докосна бузата й. Тя се притисна към него за миг — блажен инстинкт, — после се застави да се отдръпне.

— Не би трябвало да си тук — изрекоха двамата едновременно.

Колко си приличаха инстинктите им за самосъхранение, склонността им към тъга. Еврика никога не беше срещала някой с толкова силни чувства като Андър — а дори това й беше познато. Хората в Ню Иберия често казваха, че Еврика е „силно чувствителна“, замисляйки го като обида. Еврика не го приемаше така.

— Ако семейството ми те намери… ако Атлас те открие… — каза Андър.

Еврика се огледа наоколо, погледът й се зарея към празния бор.

— Трябва да узная истината.

Андър се обърна с лице към Блясъка. Дъждът отскачаше от въздуха около кожата му. Сега, когато беше близо, Еврика се възхити на изпъкналите ивици на кордона на Андър.

— Аз също — каза той.

— Когато Брукс беше обсебен — каза Еврика, — стана толкова различен. Сега разбирам, че е било очевидно. — Горчив дъжд уцели устните й. Беше й омразна мисълта, че не беше направила нищо да помогне на Брукс, че той се бореше сам. Дали допускаше същата грешка с Андър, страхувайки се да се изправи пред една плашеща промяна в него?

— Не ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш дали съм различен — каза Андър.

Еврика загледа как един облак обвива лицето му в сенки. Вярно беше. Той бе пазил грижливо самоличността си. И въпреки това знаеше толкова много за нея.

— Ти познаваш себе си — каза тя.

Андър стана нетърпелив:

— Ако съм обсебен, вече не мога да бъда близо до теб. Няма да му позволя да ме използва, за да те убие. Готов съм да отида някъде много надалече и да не те виждам никога повече.

Тогава Андър щеше да бъде свободен от чувствата си към нея. Нямаше да остарее, както бе остарял Солон, когато е бил влюбен в Библис. Нима тя не искаше точно това? Опита се да си представи как продължава без него, към Брукс и Атлас и невъзможната мечта да ги раздели един от друг и да изкупи постъпката си. Дали за Андър щеше да е по-добре, ако я напуснеше сега?

— Къде бих отишъл? — изстена тихо Андър, затваряйки очи. — Няма да знам какво да правя, ако не съм до теб. Ето кой съм.

— Не можеш да разчиташ някой друг да те определя. Особено пък не и аз.

— Говориш сякаш сме непознати — каза той. — Но аз знам коя си.

— Кажи ми. — Беше докоснал най-уязвимия й рефлекс. Еврика незабавно съжали за думите си.

— Ти си момичето, което описа влюбването по-вярно, отколкото някой друг досега. Помниш ли? Любовта от пръв поглед, която разтърсва обвивката на света ти. Да не се боиш от нечии недостатъци, мечти и страсти. — Той я взе в обятията си и я прегърна силно. — Неразрушимата връзка на споделената любов. Никога няма да престана да държа на теб, Еврика. Мислиш, че изпитваш единствено тъга. Не знаеш какво може да направи щастието ти.

Андър вярваше, че Еврика има повече страни, отколкото би си позволила да види. Тя се сети как Есме почука по гръмотевичния камък, когато каза, че има изключения в смъртоносното правило на Блясъка. Еврика се приближи до езерото и изхлузи колието през главата си. Задържа камъка над водата.

— Какво правиш? — попита Андър.

Блясъка отговори. Тънки като дантела ръце от вода се оформиха от дълбините му и придърпаха повърхността, сякаш някой разбъркваше колода течни карти. Бледоморава мъгла се простря над Блясъка, после се събра в облак от концентрирано лилаво в центъра, на сантиметри от тихо ромолящия поток. Облакът се разтегли в тънък връх от виолетова пара, която експлодира и изчезна в центъра на езерцето.

Блясъка беше застинал неподвижно във вид на блестящо огледало.

— Не мисля, че би трябвало да правим това — каза Андър.

— Искаш да кажеш, че според теб аз не трябва да правя това.

— Може да умреш.

— Имам нужда да узная коя съм, преди да отида в Мараис. Вещицата ми каза. Миналото, историята ми, е тук вътре.

Очакваше той да възрази. Вместо това Андър хвана ръката й. Жестът я трогна по начин, който не беше очаквала. Двамата застанаха така, че носовете на обувките им се изравниха с ръба на водата. Сърцето на Еврика блъскаше в гърдите.

Надвесиха се над Блясъка.

Повърхността се изпълни с цвят и тя видя очертанията на момичешко тяло. Видя зашеметяваща бяла рокля там, където трябваше да се отразяват джинсите и синята й риза. Пое си дъх и бавно вдигна поглед, към отражението на лицето си.

Това не беше лицето на Еврика. Момичето, вдигнало поглед от Блясъка, имаше тъмна коса и големи, търсещи тъмни очи. Имаше тъмна кожа, високи скули, широка, уверена усмивка. Устните й се разтвориха, когато се разтвориха тези на Еврика; тя наклони брадичка под същия ъгъл като брадичката на Еврика.

Мая Кейс, най-голямата неприятелка на Еврика от „Еванджелин“, момичето, което беше откраднало дневника й, което се беше опитало да отмъкне Брукс, отвръщаше на погледа й. Еврика зяпна. Как беше възможно? В отражението й, устните й се извиха в усмивка. Образът се вряза в нея, сякаш прогорен там. Щеше да бъде там завинаги, заключен в кехлибара на душата й.

— Не разбирам — каза Андър вцепенено.

— Какво значи това? — промърмори Еврика. — Как може да е тя?

— Как може да е коя? — Андър звучеше замаян и объркан. Еврика посочи отражението си, но видя, че очите на Андър бяха приковани в пространството, където… трябваше да е отражението му.

Там нямаше никой. Нищо не отвръщаше на погледа на Андър, освен оловносивото небе.