Лорън Кейт
Водопад (17)

17
Уречени срещи

Кат беше изчезнала.

Когато се върна горе, Еврика откри дюшек с празни одеяла там, където за последно беше видяла приятелката си. Провери кухнята и шестте осветени от свещи ниши в салона на Солон, миниатюрната баня встрани до стълбището. Кат беше избягала от Горчивия облак.

Еврика познаваше Кат от достатъчно време, за да предположи къде беше отишла. Поета бе посочил покрива си от верандата на Солон в нощта, когато пристигнаха. Беше точно срещу езерото, образувано от Линията на сълзите. За пръв път Еврика съжали, задето не каза на другите, че беше видяла Атлас предишната вечер. Сега Кат беше пресякла маскировката на вещиците, без да знае, че той е наблизо. Ако Атлас я откриеше, щеше да й изглежда като Брукс. Кат нямаше представа от колко много има да се бои.

Еврика грабна лилавата си платнена чанта. Помисли си да вземе факлата на вещиците, но тя щеше да я направи твърде видима в тъмното. На прага на стаята за гости спря за миг да погледа как близнаците и Андър спят. Уилям изхленчи, сгушвайки се по-близо до Клеър, която го перна, после размисли насън и го прегърна.

Част от Еврика щеше да се чувства в по-голяма безопасност, ако Андър отидеше с нея, но след смъртта на Сейма вече не знаеше как да бъде близо до него. И не искаше близнаците да се събудят сами. Освен това, ако загинеше при сблъсъка си с Брукс и Атлас тази нощ, не можеше да рискува Андър да се опита да ги убие.

Постави си за цел да се върне преди изгрев-слънце, преди някой от тях да се събуди.

Безшумно се качи по стълбите до верандата. Дъждът рикошираше от гръмотевичния й камък, когато погледна през парапета. Огледа скалите за Кат. За Брукс.

Водата се беше надигнала с десет до двайсет фута от онази сутрин. В далечния край на езерото подобни на нощни пеперуди черни пролуки бележеха пещерите на селаните. Една от тези пещери беше погълнала Кат. Освен ако Атлас не я беше открил пръв.

След като обиколи верандата, Еврика откри място, където можеше безопасно да скочи към скалите отдолу. Навеждаше се през парапета, когато една ръка я сграбчи за рамото и я дръпна обратно.

— Къде отиваш? — попита Андър.

Раменете им се докоснаха. Прииска й се да го прегърне, да бъде прегърната.

— Кат я няма — каза тя. — Мисля, че е с Поета.

— Трябва да кажем на Солон.

— Не. Тръгвам след нея. Върни се долу.

— Луда ли си? Няма да те пусна да излезеш там навън, не и сама.

— Кат може да умре — каза тя. — Ако…

— Кажи го — рече Андър. — Кажи какво си мислиш, че може да й се случи. Знам, че той е там навън, Еврика. И двамата го знаем. Това, което не знам, е защо си толкова нетърпелива да влезеш в капана му.

Той искаше тя да отрече, да докосне гладкото очертание на скулата му там, където тя се извиваше под ъгъл към челюстта му, и да го помоли да дойде с нея. Тя също искаше всичко това — но не можеше да го иска.

— Не мога да те загубя — каза той.

— Днес ме видя как убивам човек. Знаеш какво ще причинят сълзите ми на света. Държиш се сякаш Купидон ни е пронизал със стрели и от нас се очаква да забравим, че всичко се разпада. Ние сме в ада и ако не го спра, само ще стане по-лошо.

— Ако можеше да обичаш себе си така, както те обичам аз, щеше да си непобедима.

Той грешеше. Любовта нямаше да победи Атлас. Безразсъдството и яростта щяха.

— Ако можеш да изключиш чувствата си към мен така, както аз изключих чувствата си към теб, никога няма да остарееш дори с един ден. — Еврика се повдигна над парапета и скочи към скалите отдолу. Глезените й запулсираха притъпено от падането.

Андър си пое въздух през зъби. Когато издиша в дъжда, той се стрелна косо през езерото и предизвика една-единствена гневна вълна.

— Можеш да спреш да държиш на мен… — той започна да се повдига над парапета, — но не можеш да ми попречиш да държа на теб.

— Еврика — повика я копринен глас едновременно отвсякъде и отникъде. За миг границите на маскировката на вещиците засияха в лилаво в тъмнината. През равномерното потропване на дъжда по скалите Еврика чу ниското жужене на бръмчащи пчели.

— Кой е там? — Андър спря. — Еврика, чакай.

Фигура в дълъг кафтан излезе от сенките. Боядисаните устни и клепачи на Есме изглеждаха като части от нощта. Дъждовни капки потропваха по венчелистчетата на роклята й. Пръстите й проследиха кристалното й колие с форма на сълза, правейки малки завъртулки.

— Мога да ти покажа пътя до приятелката ти.

— Знаеш къде е Кат? — попита Еврика.

— Не отивай с нея! — провикна се Андър, когато Еврика се доближи до вещицата. Беше се приземил на скалите и тръгна към нея.

— Мога да ти помогна да се отървеш от него. — Есме кимна към Андър. — Чух малката ви кавга между влюбени. Нима не знаехте, че нищожни тревоги като тези са отнесени от потопа? — Показалецът й повика Еврика да се приближи. — Време е дълбоките жени да се надигнат.

По раменете на Еврика се плъзна дъжд.

— Къде отиваме?

— При Блясъка, разбира се — каза Есме. — Пристъпи през маскировката в тънкия бляскав слой и бъди свободна.

Еврика хвърли поглед назад към Андър. Той беше само на няколко стъпки от нея. Тя хвана ледената ръка на Есме и пристъпи през един невидим блестящ слой в друг.

— Еврика! — изкрещя Андър и тя разбра, че той вече не можеше да я види. Той се втурна напред, когато Есме мигна и дръпна Еврика встрани на пътеката. Андър се завъртя в кръг.

— Върнете се!

Те не го направиха. Тръгнаха през планините в дъжда.

Няколко минути Еврика искаше да се върне при него, да хукне обратно към Горчивия облак и да отведе със себе си Андър, където и да отидеше. Не искаше да бъде толкова жестока.

По-силно от това обаче искаше да не желае нищо, освен да унищожи Атлас.

Докосна гръмотевичния си камък, жълтата сатенена панделка и синия медальон от лазурит, който висеше от дългата бронзова верижка. Гръмотевичният камък беше знак на силата на Еврика, жълтата панделка беше нейният символ на надежда, а медальонът олицетворяваше целта й: да стигне до Мараис, блатистата пустош отвъд нейния обсег, за да развали Запълването, да накара Диана да се гордее.

Еврика се запита какво означаваше кристалното колие на Есме за нея. Дали беше подарък от някого, когото обичаше? Дали тя обичаше? Понякога вещицата имаше вид на красиво, будещо страх по-голямо момиче; в други моменти, като сега, приличаше на извънземна кралица от друга галактика. Еврика се запита дали животът на Есме се бе развил, както се беше надявала. Или беше сломена като Еврика, замаскирайки болката с рояк жужащи пчели, блещукащ грим в цвят на аметист и дрехи, направени от листенца на орхидеи?

— Какво е Блясъка? — попита Еврика.

Есме присви длан към небето. Загледа изучаващо дъжда, който се събираше в нея.

— Това е мястото, където твоята приятелка и момчето, с което се среща, отидоха да търсят прясна вода — и където ще откриеш миналото си. Истината е в Блясъка.

— Какво знаеш за моето минало? — попита Еврика, после: — Наблизо има прясна вода?

Есме разпери пръсти, за да остави водата, която бе събрала в дланта си, да се процеди през тях. Там, където водата падна на земята, от калната почва се извиха стъбла на орхидеи и се увиха около глезените на вещицата, разпуквайки се в аметистови пъпки.

Есме се наведе към Еврика:

— Блясъка изглежда като вода, но не е за пиене. Това е огледало, което разкрива идентичността на една душа през дълбоките кътчета на нейното минало. — Пъпките в краката на Есме изведнъж се разтвориха в цветове при коленете й. Тя се усмихна: — Простосмъртните могат да се изправят срещу много неща, но не могат да се изправят пред истинската си идентичност. Досега дори само един бегъл поглед в нашия Блясък е бил достатъчен да подлуди всеки.

— Наистина ли сме чак толкова лоши?

— И по-лоши! — Есме се усмихна. — Простосмъртните прекарват цял живот, възхищавайки се на своето добро през обикновени огледала. Блясъка показва онова, което сте твърде слаби и уплашени да видите. — Вещицата пристъпи по-близо, донасяйки със себе си полъх на благоуханен въздух с мирис на мед. — Много рядко се случва някой да успее да се върне жив. Макар, разбира се — тя почука по гръмотевичния камък на Еврика с нокът в цвят на аметист, — да има изключения.

— Кат там ли е сега?

Усмивката на Есме посърна:

— Може би отражението на приятелката ти в Блясъка ще я доведе до прекалена зрялост… ще я вкара в гроба.

Еврика сграбчи раменете на вещицата:

— Къде е той?

Смехът на Есме се надигна отнякъде в земята, черното сърце на вулкан. Пчели ужилиха ръцете на Еврика. По надигащите се подутини покапа дъжд: солта в него усили пулсиращата болка от всяко ужилване.

— Покажи ми къде е!

Като балерина на стенка за упражнения, Есме вдигна ръка по протежение на корема си, провеси я над лицето си, после я вдигна високо над главата си, преди да я разтвори като цвете. Дългият й, лакиран показалец посочи в тъмнината. После тъмнината се раздвижи и блещукаща лека мъгла с цвят на аметист освети едва забележима пътека в нощта.

— Ако побързаш, може би ще успееш да я хванеш.

Еврика се стрелна през пчелите и побягна. Коприненият кикот на вещицата звънна в глухото й ухо, докато тичаше с всичка сила през калната киша по пътеката. Не помисли да погледне назад.

Далеч напред тънката прозрачна мъгла на вещицата на мълвата освети бързотечащ поток, който бурята бе прорязала в земята. На Еврика щеше да й се наложи да пресече потока, за да последва сиянието. Откри съвсем тесен брод и пробва с крак дълбочината на водата. Брегът се спускаше под наклон няколко стъпки надолу — след това не можеше да определи. Еврика преглътна, докосна гръмотевичния си камък и нагази вътре.

Пое си рязко дъх, когато студът стегна дробовете й. Посегна към ниския клон на една леска, за да се закрепи, докато се придвижваше напред. Водата се надигна до гърдите й, не достатъчно дълбока, за да използва щита на гръмотевичния си камък, не и достатъчно плитка, за да се движи уверено. Течението беше силно, втурваше се срещу нея, подтикваше я да се влее в потока му като претъпкан гимназиален коридор.

Подхлъзна се и изпусна клона. Опита се да свали крака, но течението се движеше твърде бързо. Гръмотевичният й камък се понесе по повърхността, докато плуваше с усилие към далечния бряг.

Остри скали я уцелиха под водата. Нещо захапа долната част на гърба й. Огромна морска костенурка беше стиснала с челюсти бедрото й. Болката беше чудовищна. Еврика се сети за Мадам Блаватски и нейните костенурки и се запита дали Мадам Б. се беше върнала от мъртвите да я упрекне за всички начини, по които бе провалила съдбата си. Очите на костенурката бяха широко отворени, жълто-зелени, решителни. Еврика сви ръка в юмрук и заудря костенурката по главата, докато челюстта й се отпусна и увисна и тя падна в завихрения поток.

Не беше далече от брега, но я болеше и знаеше, че гърбът й кърви. Представи си как Кат крачи щастливо към подканваща, смъртоносна пролет. Този ужас й помогна да тласне тялото си напред, докато пръстите й най-сетне одраскаха калните предели на брега. Подгизналата пръст, в която се вкопчи, рухна в потока, и тя се понесе по-далече от вече далечното виолетово сияние.

Тялото й се удари в ствол на дърво. Обви ръце около него, преди течението да я дръпне. Овладя се. Хвърли се отново към брега. Този път сграбчи слузести корени, достатъчно здрави, за да се изтегли. Най-после се повдигна тежко и се измъкна от водата.

Рухна на брега в дъжда и обмисли възможността да не помръдне никога повече. После сиянието с цвят на аметист стана по-мъждиво. Еврика скочи и затича към него. Зави зад ъгъла на кална пътека. Закатери се по стълбище от стръмни скални блокове, осветено от сиянието на Есме.

Точно когато започна да се бои, че това е някакъв подъл номер, че тази пътека води към клисура, гледаща към скалите, стърчащите като копия скали, сиянието падна върху голямо, кръгло езеро. По повърхността му падаше дъжд, но Блясъкът бе гладък като огледало. В центъра му тихо бълбукаше поток. Тънки конусовидни планински върхове се издигаха отвъд него. В дърветата наблизо гукаха гълъби.

Езерото бе заобиколено от яркоаметистов кръг от цветя. Високи орхидеи като тези, използвани от вещиците на мълвата, с пурпурни долни части. Лилави фламинго заемаха любопитни пози, докато вървяха по омагьосаната граница на омагьосаното езеро.

Еврика обърна здравото си ухо към звука от доволно изпъшкване, който разпозна от множество пътувания с кола до вкъщи след партита с Кат. Приятелката й се облягаше на ствола на един бор близо до Блясъка, сгушена в прегръдките на Поета.

Нещо привлече погледа на Еврика над Кат и Поета, към клоните на дървото, на което се облягаха. Някаква сянка се размърда на един клон. На Еврика не й трябваше лунна светлина, за да разпознае Брукс. От колко ли време беше там горе и наблюдаваше Кат, чакайки… какво?

Еврика, разбира се. Сега тя знаеше плановете на Атлас. Знаеше, че ролята й беше да развали Запълването. Знаеше къде е скъпоценният му робот. Всичко това й даваше сила, която още не знаеше как да използва.

Дръж се, Брукс, копнееше да каже. Само се дръж още малко.

Краката му висяха през дебел боров клон. Знаеше, че Еврика го вижда. Много бавно, доближи показалец към устните си.

— Смея ли да предложа едно голо къпане, преди да напълним стомните? — обърна се Кат към Поета. В мократа трева в краката им бяха подпрени четири глинени съда за пиене, които сигурно бяха донесли от пещерата на Поета.

— Какво е това „голо къпане“? — попита Поета.

— Нека демонстрирам. — Кат скръсти ръце и понечи да си свали пуловера.

— Кат! — викна Еврика. — Спри!

— Еврика! — За миг усмивка освети лицето на Кат. После усмивката изчезна. Еврика осъзна, че Кат щеше да се радва да види момичето, което тя беше някога — но не и убийцата, която стоеше пред нея сега. — Какво правиш тук?

Еврика се помиеш как се беше държала току-що с Андър. На какво си мислеше, че се уповава? Каква полза щеше да има да каже, че се е тревожела за Кат? В очите й проблесна гняв. Беше бясна на себе си и на Атлас, но Кат й беше подръка.

— Това не е сексигричка с някое момче от лагуната.

— Ама ти сериозно ли? — Лицето на Кат потъмня. — Можех да се закълна, че това е Лафайет и сме в уличката до павилиона за дайкири. За колко глупава ме мислиш? Това е истински въпрос. Оставих семейството си, за да избягам с теб и някакъв ненормалник, когото едва познаваш. После ти, момичето, което смятах за най-добрата си приятелка, се оказваш истинската откачалка, която почти не познавам.

— Кат, трябва да вървим.

— Държиш се, сякаш дори не ти пука за всички ужасни неща, които се случват.

— Пука ми. Именно затова съм тук.

— Но не можеш да плачеш за това, нали? Имаш страхотно извинение да се преструваш, че нищо няма значение, така че не се налага да го чувстваш. Аз изоставих всичко, изгубих всичко, точно като теб. Познай какво? Открих прясна вода. Ти не си единствената на света, която може да помогне.

— Стой далече от онази вода. Опасна е. Дори не е вода.

— Не казвай нищо друго. — Кат възпря Еврика. — Не искам да откривам какъв нов начин си намерила да ме подценяваш.

Еврика се опита да дръпне приятелката си по-далече от водата.

— Ще обясня щом се махнем далече оттук.

— Върви си у дома. — Кат рязко отскубна ръката си. Това беше най-близкото нещо до признание от страна на някоя от двете, че това не е само временно неразбирателство. Истинските им домове ги нямаше вече. Еврика ги беше разрушила. Това място, тази нощ, онова зло на десет фута нагоре в дървото беше всичко, което имаха.

— Моля те, ела с мен, Кат.

Виолетовата светлина беше изчезнала. Еврика се запита дали си беше въобразила срещата си с Есме. Потокът бълбукаше невинно.

— Момичета — Поета вдигна една от стомните, — нека всички просто разклатим лодката, няма от какво да се страхуваме. Вижте…

— Недей! — викна Еврика след него. — Отражението ти…

Поета се обърна с лице към водата. Застана на ръба на Блясъка. Наведе стомната към повърхността — после спря. Тръсна глава, сякаш се опитваше да заличи видението пред себе си. Изпусна стомната.

На десет стъпки оттам и удържайки Кат, Еврика не можеше да види какво вижда Поета в отражението си. Той изкрещя нещо на родния си език. Краката му се олюляха нестабилно. Бръкна в големите си дълбоки джобове и измъкна флакон със спрей за боядисване.

— Какво прави? — попита Кат.

Еврика я хвана по-здраво, докато Поета изпръска облак черна боя над Блясъка. Искаше да боядиса онова, което виждаше, да промени платното. Но не можеше. И не можеше да се извърне. Осветеният му от облак профил разкри момче в агония, но, странно, ръцете на Поета посегнаха напред, мъчейки се да уловят нещо пред него.

Думите на Есме се върнаха в паметта на Еврика: Простосмъртните могат да се изправят пред много неща, но не могат да се изправят срещу истинската си идентичност. Тя хвърли поглед назад към бора, към неподвижната сянка, за която знаеше, че я наблюдава.

— Той ще падне вътре — каза Кат.

— Независимо какво ще се случи — каза Еврика на Кат, — обещай ми, че ще стоиш далече от онази вода.

Поета протегна ръка към отражението си в езерото, омаян. После рухна във водата, без да я разплиска.

— Поете! — изкрещя Кат, повличайки Еврика на няколко стъпки към водата.

Еврика потрепери, когато около мястото, където падна момчето, се образува водовъртеж. Ръката на Поета се изстреля навън, изопвайки се към небето, все още стискайки флакона с черен спрей.

— Той ни будалка — каза Кат с облекчение. — Нали?

Когато флаконът падна от пръстите на Поета, Еврика видя, че водата беше гъста и лепкава почти като катран.

— Не отивай там долу, Кат.

— Той има нужда от помощ… — поде Кат, но не помръдна.

— Вещицата ме предупреди. Онази вода е омагьосана. Отражението й е смъртоносно. Показва най-тъмните страни на хората.

Лакътят на Поета се потопи под Блясъка, сякаш нещо го улови отдолу. После китката му се изравни с повърхността. Кат изпищя; Еврика я удържа. Докато пръстите на Поета изчезнаха под Блясъка, желанието за съпротива беше напуснало тялото на Кат. Тя се прегърби напред и се свлече на колене.

— Той беше мил към мен, когато имах нужда от приятел. Не би наранил никого… — Кат млъкна, без да довърши, погледна Еврика, после извърна поглед.

Еврика знаеше, че и двете си мислеха едно и също: щом отражението на Поета го беше убило, какъв ли ужас щеше да види Еврика, ако погледнеше вътре?

За момент Блясъка бе неподвижен. После над повърхността му се издигнаха три дъгоцветни мехурчета. Едно по едно, те се спукаха, оставяйки едва забележимо сияние с цвят на аметист във въздуха.