Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сълза (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Waterfall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Лорън Кейт

Заглавие: Водопад

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Intense (Локус Пъблишинг ЕООД)

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД

Излязла от печат: 23.03.2015

Редактор: Саша Александрова

ISBN: 978-954-783-216-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13684

История

  1. —Добавяне

16
Запълването

Късно същата нощ Еврика се събуди в сумрачната неподвижна тишина на свободното помещение на пещерата, с ум, преследван от избледняващия призрак на кошмар. Беше отново в лавината от прахосани мъртъвци. Вместо да се препъва по гниещи тела, този път Еврика се давеше в тях. Помъчи се да се изрови, но беше твърде дълбоко затънала в кости, кръв и слуз. Сместа я заливаше, топла и зловонна, докато дори не можеше да види дъжда. Докато не разбра, че мъртвите щяха да я погребат жива.

— Мислиш ли, че имаш всичко, което ти трябва? — прогърмя гласът на Солон над водопада.

Тя разтърка очи и усети мирис на смърт по ръцете си. След погребението на баща си ги беше измила в соления поток на пещерата и беше изпилила ноктите си с шуплест камък, докато вече нямаше друго място, където да заседне кръвта, която беше проляла. Но все още усещаше мириса на Сейма по ръцете си. Знаеше, че винаги ще го усеща.

— Грешиш — каза Солон.

Еврика наклони здравото си ухо към звука и зачака отговор.

Но Филиз и Поета си бяха отишли у дома, а всички други спяха: Уилям и Клеър си деляха едно одеяло в долния край на леглото на Еврика. Кат се беше проснала безпаметно на една страна до Еврика, пеейки насън, както правеше винаги, още от най-ранните им гостувания с преспиване. Тази нощ напяваше леко завалено припева от „Не натъжавай кафявите ми очи“ на Кристъл Гейл.

От другата страна на Еврика, Андър спеше по корем, с лице, заровено в една възглавница. Дори в сънищата си изчезваше. Тя положи глава близо до неговата за миг. Вдъхна уханието му и почувства топлата сила на дъха му. Мъждива светлина разкриваше леки бръчки около очите му и сребристоруси косми около слепоочието му. Там ли бяха тази сутрин? Еврика не знаеше. Когато прекарваш толкова много време в гледане на някого, беше трудно да прецениш как се променя.

Вчера представата, че любовта състарява Андър, ужасяваше Еврика. Но сега това нямаше да има значение — не беше възможно Андър още да я обича. Никой не можеше. Тя не би им позволила. Да е свободна от любовта, означаваше свобода да се съсредоточи върху достигането до Мараис, осъждането на предизвикания от нея потоп, довършването на Атлас — и освобождаването на Брукс.

Какво щеше да си помисли Брукс за онова, което Еврика бе сторила на Сейма? За пръв път тя се радваше, че си е отишъл.

— Знам — настоя гласът на Солон. — Ще предам последната част, но е сложно. Деликатно.

Еврика се надигна от одеялото си и се промъкна към висящата рогозка, която отделяше стаята за гости от салона. Факлата на вещиците на мълвата догаряше, закрепена между два сталагмита. Аметистите й осигуряваха неизтощимо и „интелигентно“ гориво: пламъкът се нагаждаше през деня, като гореше най-ярко точно преди времето за лягане и меко като светлина на свещ, когато всички се оттеглеха.

Един глас отговори на Солон:

— Аз ти обърнах гръб.

По гръбнака на Еврика премина тръпка. Беше гласът на баща й.

Еврика влетя в салона, очаквайки да намери баща си, застанал до счупената маса, да чупи яйце в купа и да се усмихва, горящ от нетърпение да обясни ефектния номер, който бе изиграл.

Стаята беше празна. Водопадът ревеше.

— Солон? — повика го Еврика.

Мъждива светлина блестеше от стълбището, което водеше до по-долното ниво на пещерата. Отдолу се намираше уединената работилница на Солон.

— Аз ти обърнах гръб — повтори гласът, носейки се нагоре по стълбите. Звучеше толкова много като този на баща й, че Еврика се препъна, докато бързаше към него.

В подножието на стълбите Солон седеше върху тъкано копринено килимче под висящ стъклен фенер. Някой седеше срещу него, с лице, извърнато от Еврика. Трудно бе да се различат ясно чертите му в сенчестата светлина, но Еврика разбра, че не беше баща й. Изглеждаше млад колкото Солон, с бръсната глава, широки рамене и тясна талия. Беше гол.

Когато Еврика стигна до най-долното стълбище, момчето обърна глава към нея и дъхът й заседна в гърлото. Нещо в странното непознато момче й напомняше за…

— Татко?

В ъгълчетата на очите на Солон проблеснаха сълзи.

— Той поправи Овидий. Досега не бях сигурен, че ще проработи. Имаше клюки, разбира се, но човек никога не може да има доверие на вещица. А всеки друг, който би могъл да си спомни, е или мъртъв, или в Спящия свят. — Той избърса очи. — Баща ти го поправи. Ела да видиш.

Солон хвана Еврика за ръка. Тя седна до него на килимчето, срещу голото момче. Когато го видя по-ясно, осъзна, че това не беше човешко същество — а блестяща машина, изработена във формата на много стегнато момче.

— Удивително, нали? — попита Солон.

Очите на Еврика обходиха впечатляващото от анатомична гледна точка тяло на машината, но когато погледна лицето на робота, откри, че й е трудно да диша. Беше младежко, като на древногръцка статуя — но чертите му безспорно бяха онези на баща й.

Очи с тежки клепачи се взираха в нея с бащинска обич. По челюстта имаше едва забележима набола брада. Роботът се усмихна и гънката покрай носа му беше същата, която баща й беше предал по наследство на Еврика и близнаците.

— Еврика, запознай се с Овидий, произведения в ограничен тираж робот от орихалк от Атлантида — каза Солон. — Овидий, представям ти Еврика, онази, която ще те отведе у дома.

Еврика примигна към Солон, после към робота, който протегна ръка. Тя я разтърси, удивена да открие, че е гъвкава и податлива като истинска ръка, с твърда, уверена хватка.

— Защо изглежда като баща ми? — прошепна Еврика.

— Защото съдържа призрака на баща ти — каза Солон. — Овидий е призрачен робот, един от девет братя и сестри от орихалк, изработени преди Атлантида да потъне. Осем още дремят в Спящия свят, но Овидий се измъкнал. Селена го откраднала, преди да избяга от двореца, и той живее в тази пещера от тогава насам. Ако Атлас знаеше, че скъпоценният му робот е тук, би направил всичко, за да си го върне.

За втори път Еврика си помисли да разкаже на Солон за срещата си с Атлас при езерото от Линията на сълзите. Но това й се струваше като предателство спрямо Брукс. Ако Солон узнаеше, че Еврика се е срещала тайно с Атлас, нямаше да я изпуска от поглед. А тя беше обещала скоро отново да намери Брукс. Техният триъгълник бе деликатен — Атлас искаше сълзите на Еврика, Еврика си искаше Брукс обратно, Брукс със сигурност искаше свобода. Най-добре беше засега да запазят нещата в тайна помежду си, само тримата.

— Аз ти обърнах гръб. — Роботът проговори с гласа на баща й.

Еврика отдръпна ръка назад, ужасена. После бавно докосна бузата на робота — податлива като човешка плът — и загледа как лицето му светва с усмивката на баща й.

— От много години се грижа за Овидий — каза Солон. — Винаги съм знаел, че е безценен, но така и не можах да проумея какво го задвижва.

Еврика обиколи робота в кръг и не намери нищо познато в тялото му. Отзад приличаше на скулптура в изискан антикварен магазин във Френския квартал. Само лицето на Овидий изглеждаше обсебено от баща й. Тя седна с лице към Овидий:

— Как работи?

— Повечето съвременни роботи са настроени да функционират по бинарна система — каза Солон. — Единици и нули. Овидий обаче е тринарно създание, което означава, че действа в тройки. Много типично за Атлантида. При тях всичко е тройки. Три сезона. Три страни на една история. Знаеше ли, че те са измислили любовния триъгълник?

Еврика не можеше да откъсне очи от изражението на баща си върху лицето на робота.

— Овидий е войник — продължи Солон. — Като всички неща, изработени от орихалк, замисълът е той да бъде подчинен на един господар. Ще откриеш, че е много полезен.

Еврика хвърли поглед към Солон:

— Знае ли къде е Мараис?

— Да, знае.

— И ще ме заведе там? И ще ми помогне да победя Атлас?

— Това отдавна е планът.

— Кога?

— Скоро.

Тя се изправи на крака:

— Довечера?

Солон я дръпна обратно долу:

— Моментът е почти назрял, но Овидий няма да отиде преждевременно. Той е… специален. Неговият орихалк е само черупка за онова — или по-скоро онзи — който го изпълва с цел. Днес баща ти стана първият призрак, който ще го запълни.

— Запълването — каза Еврика. Солон го беше споменал снощи. Усещаше, че това е нещо ужасно. Защо баща й беше въвлечен в него?

— Запълването е великият план на Атлас. Именно от него толкова се боят Пазителите на Атлантида — а би трябвало да се бои и останалият свят.

— Разкажи ми.

Солон отиде до стената, където бутилка просеко почиваше в кофа с лед в една каменна ниша. Наля си една чаша, пресуши я и си наля нова. После запали цигара и си дръпна продължително.

— Светът, в който се въздига Атлантида, ще бъде кална, неузнаваема локва. След потопа всичко ще трябва да бъде построено наново. А повторното построяване изисква работници. Известно е обаче, че работниците вдигат революции. За да избегне това, Атлас планира да използва мъртвите, за да построи империята си, като подслонява призраци от Будния свят в непобедими, превърнати в оръжия тела, които контролира. Представи си надеждите и мечтите, енергиите и виденията на милиард души, съчетанието от цялата им интелигентност и опит. Именно така Атлас ще завладее света.

Еврика се взираше във водопада:

— Ако Атлас иска свят от призраци, не трябва ли първо да убие всички?

Солон се взря тъжно в Еврика:

— На Атлас няма да му се наложи.

— Защото аз го правя вместо него — каза Еврика. — Моята буря ще отрови целия Буден свят? Колко скоро?

— Повечето ще умрат преди пълнолунието.

— Тогава кого се опитвам да спася?

— Всички. Но трябва да отнемеш живота им, преди да ги спасиш.

— Не разбирам.

— Еврика — изрече Овидий с провлечения, типичен за лагуната говор на баща й.

— Сигурно имаш въпроси — каза Солон. — Първо да чуем какво има да каже баща ти.

— Това не е баща ми. Това е чудовище, създадено от Атлас.

— Всеки призрак получава предсмъртно послание — каза Солон. — Докато се приспособят към обитаването на робота, това предсмъртно писмо оформя целостта на езика на призрака. Мисли за баща си като за малък невръстен призрак, който има нужда от време и подхранване, за да израсне до пълния си потенциал. Сега слушай.

Металическа сълза проблесна в ъгълчето на окото на Овидий, когато заговори:

— Когато се роди, се страхувах от това колко много те обичам. Винаги си изглеждала толкова свободна. Майка ти беше същата, не се плашеше от нищо, никога нямаше нужда от каквато и да е помощ.

— Имам нужда от теб — прошепна Еврика.

— Беше трудно, когато майка ти почина. — Роботът направи пауза, долната му устна се издаде напред, както баща й правеше, когато мислеше. — Беше трудно и преди това. Знаех, че си ми ядосана, макар ти да не знаеше. Страхувах се, че и ти ще ме напуснеш. Затова се защитавах, добавих в живота си хора като броня срещу самотата. Ожених се за Рода; родиха ни се близнаците. Не знам как се случи, но ти обърнах гръб. Понякога, когато се опитваш да не повтаряш грешките си, забравяш, че първоначалните грешки още дават последствия. Никога не съм планирал да живея вечно и нямаше да има значение, ако бях. Човек предполага, Господ разполага. Искам да знаеш, че те обичам. Вярвам в теб. — Очите му от орихалк се взряха в нейните. — Андър те прави щастлива. Иска ми се да можех да си взема назад онова, което Диана каза за него.

Днес срещнах момчето, което ще разбие сърцето на Еврика.

— Вече не го вярвам — каза баща й. — Затова му кажи да се грижи за теб. Не допускай същите грешки, които допуснах аз. Поучи се от моите и прави свои собствени, и кажи на децата си какво си сбъркала, за да могат те да се справят дори по-добре от теб. Не обръщай гръб на онова, което обичаш, защото си уплашена. Надявам се, че ще се срещнем отново в Рая. — Роботът се прекръсти. — Оправи нещата, Еврика. Погледни грешките си право в очите. Ако някой може, това си ти.

Еврика се хвърли в обятията на Овидий и го прегърна. На допир тялото му изобщо не беше като това на баща й и това я накара да усети липсата му по-силно, отколкото я бе чувствала, откакто той умря. Отврати се от себе си, задето позволява една от машините на Атлас да я накара да чувства.

Когато тя се отдръпна, лицето на робота изглеждаше различно. Не виждаше баща си никъде. Чертите от орихалк, изглежда, се пренареждаха в дълбока бъркотия от движения. Гледката беше ужасяваща. Очите се разпростираха. Бузите увисваха. Носът се закриви в основата.

— Какво става? — обърна се Еврика към Солон.

— На повърхността се появява друг призрак — каза Солон.

— Сега, когато баща ти отвори Овидий, той ще привлече при себе си всички наскоро починали в определен радиус. Мисли за това като за водовъртеж от местни призраци.

— Баща ми е впримчен вътре с други мъртви хора? — Еврика се сети за кошмара си и обви ръце около гърдите си.

— Не мъртви хора — каза Солон. — Призраци. Души. Голяма разлика. Най-голямата разлика, която съществува.

— А Раят? — Еврика вярваше в Рая и че сега родителите й са там.

— Откакто твоите сълзи сложиха началото на Въздигането, всички души, които загиват в Будния свят, са хванати в капана на ново чистилище. Преди да заплачеш, те щяха да си проправят път, като душите преди тях, където и да са обречени да отидат.

— Но сега? — попита Еврика.

— Задържани са за Запълването. Не могат да се влеят в другите роботи на Атлас, докато онези роботи не се въздигнат заедно с останалата част от Атлантида. А ако Атлантида не се възроди преди пълнолунието, пораженията върху мъртвите ще бъдат твърде големи. Душите няма да успеят да влязат в машините или в Рая — ако такова място съществува, — или където и да е другаде, като става въпрос.

— Това имаше предвид за прахосаните мъртъвци — каза Еврика.

Солон кимна:

— Твоите сълзи вече бяха убили толкова много. За да не изгният и да идат на вятъра душите им, Атлантида трябва да се въздигне в следващите седем дни. Всички призраци трябва да се влеят в машините. Твоята мисия ще бъде да откриеш някакъв начин за освобождаване.

— Освобождаване за какво? — попита Еврика.

— По-добра съдба, отколкото вечно заробване от Злодея.

Докато чертите на лицето на робота застиваха на място, Еврика започна да се поти. Не беше нужно Солон да й казва кой беше другият призрак във вътрешността на Овидий. Разпозна Сейма, жената, която беше убила, да набръчква кожата на робота.

— Филиз! — Призракът на Сейма поде предсмъртното си послание на език, който Еврика се изненада, че разбира. — Не позволявай на момичето от Линията на сълзите да те измами. Тя е сбъднатият най-ужасен сън на света. — Гласът на старицата омекна. — И слепец може да види колко много те обичам, Филиз. Не знам защо ти никога не го видя.

После роботът затвори очите си от орихалк. Сейма си отиде.

— Овидий е програмиран с някакво устройство за превод — каза Солон. — Знае какво ще разбере слушателят.

— Призракът на баща ми и призракът на жената, която го уби, са заедно вътре в тази машина? Как се получава това?

— Умът се колебае — каза Солон. — Безкраен брой призраци могат да населяват тялото на Овидий, тласкайки мислите и делата му като атомите на вълна. Те ще направят Овидий гениален и безсмъртен, — и разкъсван от противоречия, предполагам. Цели световни войни могат да бушуват в едно-единствено тяло от орихалк… ако някой умен призрак се заеме да организира съпротива. — Солон направи пауза и забарабани с пръсти по брадичката си. — Всъщност това звучи забавно.

— Колко призрака има в него сега? — Еврика докосна жълтата си панделка. — По пътя към Горчивия облак подминахме едно момиче. Исках да я погреба…

— Засега изглежда, че само два призрака са оставили отпечатъка си. Радиусът на обхват на Овидий е доста малък в началото, но ще нараства с всеки призрак, който изпълва машината. Ще бъде важен ритуал на преминаване, когато Овидий се сдобие с третия си призрак. Тогава този невероятен тринарен робот ще бъде напълно действащ, готов за света, какъвто е.

— Това е моментът, когато ще отида в Мараис — осъзна Еврика.

— Когато му дойде времето. Помни, все още трябва да умре някой друг, преди Овидий да е готов да ти покаже пътя. Преди това ужасно събитие предлагам да се качиш горе и да си починеш. — Солон се усмихна, загледан във водопада. — Питам се кой ли ще е проклетият късметлия.