Лорън Кейт
Водопад (15)

15
Нарушен траур

Убийца.

Гласът в ума на Еврика онази нощ беше пълен с ненавист. Беше я предизвиквал и дразнил цял ден, докато подготвяше баща си за погребение, което той не можеше да получи.

В Горчивия облак нямаше земя, а Солон отказваше да ги пусне да стигнат по-далече от пределите на маскировката на вещиците. Вместо това предложи да устроят на баща й викингско погребение, като изпратят тялото му в открито море върху пламтяща клада.

— Но как… — понечи да попита Еврика.

Солон посочи към пълния с вода тунел, през който Еврика беше гребала предишната вечер. Алуминиевото кану се поклащаше вътре.

— Този канал има много разклонения, като пръсти — каза той и разпери пръстите на ръката си. — Това води бързо към океана. — Присви и размърда безименния пръст на лявата си ръка. — Наистина е много доблестно.

— Ти просто искаш всичко да бъде колкото е възможно по-отвратително, през цялото време — беше казала Кат, докато помагаше на Андър да настеле кануто с разбити дървени каси от просеко. Тя беше възпитана да бъде суеверна по отношение на обредните церемонии за преминаване от един етап в друг, грижлива към съдбата на духовете, предпазлива по отношение на изоставените призраци.

Убийца.

Андър се опита да улови погледа й:

— Еврика…

— Недей — каза тя. — Повече не бъди нежен.

— Ти отмъщаваше за баща си — каза той. — Изгуби контрол.

Тя се извърна от Андър и си представи скорошното изгаряне на баща си върху погребалната клада. Харесваше й, че погребението нямаше да включва клаустрофобични ковчези, нито противно балсамиране с формалин. Може би някъде там далече в океана пепелта на баща й щеше да открие частица от Диана и те щяха да се завъртят заедно като вихър за миг, преди да се понесат нататък.

Ако баща й знаеше, че ще умре, щеше да състави меню и да забърка гъст сос от пшеничено брашно и мазнина. Нямаше да иска възпоменателна служба без съпътстващо я хубаво ядене. Но запасите им се свеждаха до две гарафи вода, торбичка натъртени ябълки, тубичка дресинг за салата, кутия зърнена закуска „Уийтабикс“ и няколко бутилки просеко, които Солон беше скътал в кофа с лед в спалнята си. Да яде просто заради церемонията, беше невъзможно сега, когато Еврика беше срещнала гладуващите си съседи.

Поне можеше да почисти баща си. Затова започна с краката му, като изхлузи обувките и чорапите, изтърквайки кожата му с вода от соления поток. Близнаците седяха до нея и гледаха, безмълвни сълзи измиваха мръсните им лица, докато Еврика грижливо почистваше с нож мръсотията под ноктите на баща им. Взе назаем украсен с орнаменти викториански бръснач от Солон и обръсна наболата брада по лицето на баща си. Приглади леките бръчки от мръщене около устата му. Почисти раните, като работеше внимателно около синината на челото му.

Откри, че е по-лесно да се съсредоточи върху баща си, отколкото върху Уилям и Клеър или Кат и Андър. Мъртвите те оставяха да им помагаш по всеки начин, по който искаш.

След като придаде на баща си колкото е възможно по-спокоен и умиротворен вид, Еврика се обърна към жената, която беше убила. Знаеше, че селаните ще се върнат за тялото, и искаше да покаже уважението си. Свали мръсната престилка на жената. Кръвта се просмукваше в дълга червена диря по мозаечните плочки на пода. Превърна се в тиха, бавна река, смесвайки се с кръвта на баща й. Еврика я попи, толкова внимателна, колкото бясна беше, когато кръвта се проля. Оправи косата на жената, мразейки я, задето беше убила баща й, мразейки я за това, че беше красива, мразейки я, задето бе мъртва.

Ярка светлина се приближи до Еврика. Тя се сниши вляво, за да не бъде опърлена, когато огнена сфера с големината на бейзболна топка се отклони покрай лицето й и уцели един череп на стената зад нея.

— Не докосвай Сейма — каза Филиз. Второ огнено кълбо пламтеше на върховете на пръстите й.

— Аз само…

— Тя ми беше баба.

Еврика се изправи, за да позволи на Филиз да се доближи до мъртвата жена. След миг попита:

— Вярваш ли в Рая?

— Вярвам, че ти доста го препълни.

Поета се появи и подложи една ръка под гърба на Сейма, друга — под яките й колене. Повдигна старицата, а Филиз го последва навън от разрушената пещера.

Кат се изправи над тялото на бащата на Еврика:

— Нямаме броеница.

— Всякакво колие ще свърши работа — каза Солон.

— Не, няма. — Челото на Кат беше влажно. — Трентън беше католик. Някой трябва да каже „Отче наш“, но не мога да накарам зъбите си да престанат да тракат. И нямаме светена вода за благославянето на тялото. Ако не направим тези неща, той ще…

— Татко беше добър човек, Кат. Ще стигне там, независимо какво правим.

Знаеше, че Кат не е истински разстроена заради броеницата. Смъртта на бащата на Еврика олицетворяваше всички други загуби, които не бяха имали време да оплачат. Смъртта му се беше превърнала във всеобщо олицетворение на всяка смърт и Кат искаше да оправи нещата.

— Татко в Рая ли ще отиде? — Уилям наклони глава, докато гледаше баща си.

— Да.

— При мама ли? — попита той.

— Да.

— Ще се върне ли? — попита Клеър.

— Не — каза Еврика.

— Има ли място за него там горе? — попита Уилям.

— Това е като селските пътища между Ню Иберия и Лафайет — обясни Клеър. — Широко, просторно и пълно с място за всички.

Еврика знаеше, че реалността на смъртта на баща им ще се разкрива бавно и болезнено през остатъка от живота на близнаците. Телата им се превиха така, както ставаше точно преди да заплачат, затова тя ги обгърна с ръце…

Убийца.

Затананика стар химн, за да накара гласа да замлъкне. Взря се в спокойното изражение на баща си и се помоли за нужната сила да се грижи за близнаците с толкова много кураж, колкото бяха имали родителите им.

— Да, „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото“^[1] — каза Солон. — Не беше ли така?

Някога този псалм събуждаше тръпка в Еврика. Едно беше да вървиш през долината на смъртта — но да вървиш през сянката на смъртта, означаваше, че не знаеш къде е смъртта, или каква светлина зад нея образува сянката й. Псалмът правеше смъртта да звучи като тайна втора луна в небето, която обикаляше в орбита всичко, превръщайки в нощ всяка минута.

През много нощи, неотдавна, Еврика се беше пазарила с Бог да вземе нейния живот и да върне Диана. Вече не искаше това. Когато гледаше тялото на баща си, не си пожелаваше да е на негово място. В известен смисъл тя вече беше на неговото място и на мястото на всички, които беше убила, независимо дали знаеше имената им. Част от Еврика беше умряла, вече винаги умираше и се превръщаше в част от силата й. Това беше мускул, който усещаше, че ще използва, когато дойдеше времето да победи Атлас и да изкупи грешката си.

— „Защото Ти си с мене“ — довърши тя псалма. — „Твоят жезъл и Твоята палица ме успокояват“^[2].

— Не можа да заплачеш и на погребението на Диана. — Солон се настани на старинен стол с широки ръкохватки и извита назад облегалка, внимателно отпивайки просеко от чаша със счупена дръжка. — Какво ти помага да се справиш с това? Бог?

Еврика се взря в счупената чаша на Солон и си спомни как прозорецът се разби над главата й в нощта, когато Диана напусна семейството си. Спомни си как бойлерът в коридора избухна, как бурята нахлу в дневната им. Спомни си как не можеше да определи кое беше градушка, удряща по кожата й, и кое беше стъкло. Спомни си краката си върху подгизналия и разръфан килим на стълбите. После — как ридаеше. После — как Диана я зашлеви през бузата.

Никога, ама никога не плачи.

Солон я наблюдаваше, сякаш знаеше всичко по въпроса.

— Тя искаше да те предпази — каза той.

— Не можеш да контролираш начина, по който се чувства някой — каза Еврика.

— Не, не можеш — каза Солон, като завърза отново сатенената панделка на халата си на моряшки възел. — Не и задълго, във всеки случай.

Еврика погледна надолу към баща си в кануто. Преди той да умре, се бяха отчуждили. Първо заради Рода, после — заради гимназията, а после — заради факта че тя се беше отчуждила от всички след смъртта на Диана. Винаги беше приемала, че с баща й ще имат време да възстановят връзката.

— След като Диана почина, изгревът на слънцето ме удивляваше — каза тя.

— Заедно с нея ли го гледаше? — попита Андър.

Еврика поклати глава:

— Имахме навика да спим до обяд. Но не можех да повярвам, че слънцето има дързостта да изгрява, след като тя почина. Спомням си, че на погребението й казах на чичо си това, за изгрева. Той ме погледна сякаш бях луда. Но после, няколко дни по-късно, открих татко в кухнята да пържи яйца. Не мислеше, че вкъщи има някой, но беше изразходил цяла кора яйца. Гледах го как чупи едно в тиган, взира се в него, докато се изпържи, после го прехвърля в чиния. Образуваха купчина, все едно бяха палачинки. После изхвърли цялата чиния в боклука.

— Защо не ги е изял? — попита Уилям.

— Още се получава, каза той, сякаш не можеше да повярва — каза Еврика. — После излезе от кухнята.

Еврика трябваше да продължи, да каже, че баща й я беше научил как да разказва виц, как да подсвирква през листо от захарна тръстика, как да не удря с юмруци като момиче. Беше я научил как да сгъва платнена салфетка като оригами изображение на лебед, как да различи дали един рак е пресен, как да танцува ту-степ, как да изсвири „сол“ на китарата. Приготвяше й специална храна преди състезанията, проучваше правилния баланс от протеини и въглехидрати, който да й даде най-много енергия. Беше й показал, че безусловната любов е възможна, защото бе обичал две жени, които не правеха обичта към тях лесна, които приемаха за даденост, че любовта му винаги е там. Беше научил Еврика на едно нещо, на което Диана никога не би могла: как да не бяга, когато й се струва невъзможно да остане. Беше я научил да постоянства.

Но Еврика премълча всичко това. Събра спомените си около себе си като свещен щит, сянката на сянка в наводнена долина на смъртта.

Солон отново си наля вино в счупената чаша и се надигна от стола с широките ръкохватки. От устните му висеше цигара.

— Когато любим човек умре без време — каза той, — имаме чувството, че вселената ни дължи нещо. Късмет, непобедимост, кредитна линия при онзи горе.

— Толкова си циничен — каза Кат. — Ами ако е обратното и вселената вече ви е благословила с времето, което сте имали заедно?

— Ах, но ако никога не бях обичал Библис, тя нямаше да ми липсва.

— Но ти си я обичал — каза Андър на Солон. — Защо не можеш да цениш и пазиш в сърцето си времето, което сте имали, дори да не е могло да бъде цяла вечност?

— Виждаш ли, това е проблемът с разговора — каза Солон с въздишка и погледна Андър. — Всичко, което винаги правим, е да говорим за себе си. Нека спрем, преди да се отегчим взаимно до, ами, до сълзи. — Обърна се към Еврика: — Готова ли си да се сбогуваш?

— Татко трябва да е с нас — каза Уилям. — Не може ли да използвам чудатостта си, за да го накарам да се върне?

— Иска ми се да можеше — каза Еврика.

Солон отвърза кануто, после насочи плавателния съд към една пролука в тъмнината.

— Той ще отплава през тази пролука и ще се понесе леко към открито море.

— Искам да отида с него. — Клеър посегна към кануто.

— Както и аз — каза Солон. — Но ще имаме работа за вършене.

— Чакай! — Еврика дръпна за последен път към себе си кануто с тялото на баща си. Измъкна крехката кутийка от орихалк от вътрешния джоб на джинсовото му яке. Вдигна я към светлината на свещите. Зеленото сияние в нея пулсираше.

— Ето го — промърмори Солон.

Андър вече беше върнал копието и котвата в раницата си. Еврика прибра реликвата, която баща й никога не бе смятал да й остави. Пъхна кутийката под мишница. Солон се наведе плътно към нея, вдишвайки ожесточено. Когато Андър също се наведе, Еврика усети, че е най-добре да държи кутийката при себе си, в чантата си при „Книгата на любовта“.

Притисна устни към бузата на баща си. Той винаги беше мразил сбогуванията. Тя кимна на Андър, който изля тъмнозелена бутилка алкохол с остър мирис върху дървените каси под баща й. Еврика посегна за факлата на вещиците на мълвата, все още запалена, опряна сред сталагмитите. Наклони пламъка над спирта. Огънят пламна.

Клеър се взираше вцепенено напред. Уилям се извърна и се разрида. Еврика побутна кануто съвсем леко и баща й влезе в мократа тъмнина, присъедини се към ритъма на течението. Тя му пожела покой и мека светлина в рай без сълзи.