Амели Нотомб
Любовен саботаж (9)

Заваля сняг.

Беше моята трета зима в страната на вентилаторите. Както обикновено, носът ми се превърна в Дамата с камелиите и захвана да плюе кръв със завидно разточителство.

В първите десет часа от живота си снегът беше единственото нещо, което успяваше да прикрие грозотата на Пекин. Китайският бетон, най-грозният на света, изчезваше под заличаващата всичко белота. Небето и земята се сливаха. Съзерцавайки съвършеното бяло, човек можеше да си представи, че огромни парчета небитие са покрили части от града. А в Пекин небитието далече не беше най-лошото нещо — то играеше ролята на изкупление.

От това ефимерно съжителстване на реалност и нереалност Санлитун заприличваше на литография. Почти беше за вярване, че сме в Китай.

 

 

Десет часа по-късно процесът се обръщаше. Бетонът надделяваше над снега, грозотата — над красотата.

И всичко си идваше на мястото.

Следващите валежи не променяха нищо. Невероятно е до каква степен грозотата винаги е по-силна — едва паднали на пекинска земя, снежинките погрозняваха.

Не обичам метафорите. Затова няма да кажа, че градският сняг е метафора на живота. Няма да го кажа, защото не е необходимо — всички отдавна го знаят.

Един ден ще напиша книга, която ще се казва „Градски сняг“. Ще бъде най-тъжната книга в историята на книгите. Не, няма да я напиша. За какво трябва да се разказват добре познати ужаси?

И нека да си призная веднъж завинаги — това, че едно толкова прелестно, меко, нежно, въртящо се и леко нещо като снега може да се превърне така бързо в своята противоположност — сива, лепнеща, втвърдена, тежка и грапава каша, е гадост, от която не мога да се съвзема.

В Пекин мразех зимата. Разчупването и риненето на дебелия слой замръзнал сняг, сковал гетото, намирах за особено отблъскващи.

Останалите мобилизирани деца бяха на същото мнение.

Може да изглежда парадоксално, но войната бе отложена за след снежното топене.

За да ни обезщетят за изкопните работи, възрастните ни водеха в неделя да караме кънки на езерото в градините на Летния дворец. Тези екскурзии ми изглеждаха прекалено хубави, за да са действителни. Ширналата се заледена вода, която отразяваше северната светлина и издаваше ужасни звуци под кънките, ме довеждаше до такъв екстаз, че получавах главоболие. Нямах имунна защита срещу красотата.

В останалите дни — кирки и лопати веднага след връщането ни от училище.

Участваха всички деца.

С две изключения, и то какви — скъпоценните Клаудио и Елена.

Майка им беше заявила, че дечицата й са прекалено крехки за такъв тежък труд.

По повод красавицата нямаше никакви протести.

Но измъкването на големия й брат засили още повече забележителната му непопулярност.

 

 

Един ден, опакована в старо палто и с китайска шапка от козя кожа, мъчително разчупвах леда и понеже Санлитун приличаше поразително на затвор, имах чувството, че съм осъдена на принудителен труд. Липсваше ми само гюле на крака.

По-късно, в качеството ми на лауреат на Нобелова награда за медицина или на мъченица, щях да мога да разказвам как военните ми подвизи са били наказани със затваряне в пекинската каторга.

Изведнъж — видение: едно фино създание, облечено в бяла пелерина, застана пред мен. Дългите й разпуснати черни коси излизаха изпод баретка от бял филц.

Тя беше толкова красива, че помислих, че умирам, което щеше да е добро разрешение.

Но майчините ми указания още бяха в сила, така че продължих да удрям с кирката по заледения сняг, като се преструвах, че не забелязвам създанието.

— Скучно ми е. Ела да си играем.

Имаше наистина хермелинов глас.

— Не виждаш ли, че имам работа? — отговорих с възможно най-неприятен тон.

— Има достатъчно много деца, които да я свършат — каза тя, сочейки многобройните хлапета, които ринеха сняг около мен.

— Аз не съм подлярка. Ще ме е срам да не правя нищо.

Повече ме беше срам да изрека подобно нещо, но такива бяха указанията.

Мълчание. Отново се заех с тежкия си труд.

Тогава Елена прибягна до това, което се нарича ку де театр.

Тя грабна моя инструмент, вдигна го във въздуха с патетично усилие и го заби в леда. После си даде вид, че ще продължи.

Стори ми се, че никога не бях виждала толкова непоносимо светотатство.

Изтръгнах инструмента от ръцете й и й заповядах с твърд глас:

— Не! Не и ти!

— Защо? — попита хермелинът с ангелско изражение.

Не отговорих нищо и продължих да блъскам с кирката, забила нос в земята.

Моята възлюбена си тръгна бавно и с пълното съзнание, че е отбелязала точка.

 

 

И чрез училището, както чрез войната, изживявахме катарзис.

Войната служеше за унищожение на врага и следователно ни позволяваше да се съхраним.

Училището служеше за уреждане на сметките със съюзниците.

Във войната изразходвахме агресията, пораждана от живота.

В училището прочиствахме агресията, пораждана от войната.

По този начин всички бяхме много щастливи.

Но аферата Вернер предизвика смут сред възрастните.

Източногерманските родители бяха дали да разберат на родителите на съюзниците, че този път техните деца са отишли прекалено далече.

Тъй като не можеха да изискват наказание за виновните, те искаха примирие. В противен случай се очертаваха „дипломатически мерки“.

Нашите родители моментално се съгласиха. Беше ни срам за тях.

Родителска делегация дойде да смъмри генералите ни. Тя посочи, че студената война е несъвместима с нашата гореща война. Трябваше да я преустановим.

Невъзможно бе да се преговаря. Родителите разполагаха с храната, леглата и колите. Нямаше начин да не се подчиним.

Нашите генерали все пак се осмелиха да отбележат, че имаме нужда от врагове.

— Защо?

— Но заради войната!

Не можехме да повярваме, че ни задават толкова тавтологичен въпрос.

— Наистина ли имате нужда от война?

Разбрахме до каква степен са изродени и не им отговорихме.

 

 

Така или иначе, докато траеше заледяването, враждите също бяха замразени.

Родителите повярваха, че сме подписали примирие. Всъщност чакахме да се стопи ледът.

Зимата беше истинско изпитание.

Изпитание за китайците, които умираха от студ, но трябва да признаем, че това не интересуваше децата от Санлитун.

Изпитание за децата от Санлитун, осъдени да ринат снега на гетото през свободното си време.

Изпитание за нашата агресивност, която трябваше да сдържаме до пролетта. Войната ни изглеждаше като граал. Но заледената снежна покривка нарастваше всяка нощ и ни се струваше, че сме все по-далече от месец март. Можеше да се предположи, че ударите с кирките ще утолят жаждата ни за насилие, но ставаше тъкмо обратното. Те сякаш наливаха масло в огъня. Някои ледени блокове бяха толкова твърди, че за да си вдъхнем сили, си представяхме как се нахвърляме върху немска плът.

Изпитание за мен по всички фронтове на моята любов. Стриктно спазвах указанията и към Елена бях ледена като пекинската зима.

А колкото повече се придържах към указанията, толкова по-нежни погледи ми отправяше малката италианка. Да, нежни. Никога преди не си бях представяла, че лицето й може да има такъв израз. За мен!

Не можех да знам, че двете принадлежахме на различни породи — Елена беше от тези, които обичат повече, когато им бягат, а аз, обратно, колкото по-обичана се чувствах, толкова повече обичах.

Разбира се, не бях чакала красавицата да започне да ме гледа с нежност, за да се влюбя в нея, но новото й отношение към мен умножи страстта ми по десет.

Започнах да откачам от любов. Нощем в леглото си отново виждах галещия поглед на нежните очи и достигах до хибридно състояние на полутрепет-полунесвяст.

Питах се какво още чакам, за да се предам. Вече не се съмнявах в нейната любов. Оставаше ми само да отговоря на чувствата й.

Не се осмелявах. Чувствах, че страстта ми е достигнала до забележителни размери. За да я декларирам обаче, беше нужно повече от слово, беше нужно нещо отвъд словото, което в безсилието си само долавях, без да разбирам.

Затова се придържах към указанията, които все повече ми тежаха, но поне бяха реалност, на която можех да се опра.

А погледите на Елена ставаха все по-настоятелни, все по-сърцераздирателни. Колкото по-неприсъща е нежността за едно лице, толкова по-завладяваща е тя. Затова така ме разпалваха милите погледи на убийствените й очи и омайната усмивка на злата й уста.

Което ме караше още повече да се затварям, да ставам леденостудена и бръснеща като градушка. А погледът на красавицата преливаше от любовна нежност. Беше непоносимо.

 

 

Снегът — връх на жестокостта.

Снегът, колкото и да беше грозен и сив като Града на вентилаторите, си оставаше сняг.

Снегът, в който незнайно как напипвах очертанията на идеалната любов, и сигурно това не беше случайно.

Снегът, в чието простодушно блаженство нямаше нищо невинно.

Снегът, по чиято повърхност четях въпроси, които първо ме изгаряха, а после ме смразяваха.

Снегът, мръсен и твърд, който накрая започвах да ям с напразната надежда да намеря някакъв отговор.

Снегът, структура от вода, леден пясък и сол, но сол не земна, а небесна, безсолна сол, с вкус на кремък, с текстура на стрит скъпоценен камък, с аромат на студ, с бели пигменти — единственият цвят, който пада от облаците.

Снегът, който поглъща всичко — шумовете, движенията, времето, за да се открои още по-ясно стойността на вечните и неизменни неща като кръвта, светлината, илюзиите.

Снегът — първата страница на Историята, върху която са изписани толкова следи от стъпки, толкова безпощадни преследвания. Снегът, който следователно е първият литературен жанр, огромна като земята книга за ловни дири, оставени от врага, нещо като географска епопея, в която всеки знак добива стойност на енигма — дали тази стъпка е на убития, или на неговия убиец?

От тази километрична и недовършена книга, която би могла да се нарече „Най-просторната книга на света“, не ни е останало нищо. Тя е обратното на Александрийската библиотека — текстовете й до един са се стопили. Но трябва все пак да ни е останал някакъв далечен, смътен спомен, който се появява отново при всеки нов сняг, някаква тревожност пред празната страница, вдъхваща ни неустоимо и инстинктивно желание да обходим девствените пространства и да разтълкуваме всяка чужда следа.

Всъщност снегът е измислил мистерията. И заедно с нея е измислил поезията, гравюрата, въпросителния знак — и онова безкрайно преследване, наречено любов.

Снегът — фалшив саван, огромна празна идеограма. В нея разчетох безкрая от усещания, които исках да предложа на моята любима.

Не ме интересуваше дали моето желание е порочно, или непорочно.

Само чувствах, че този сняг прави Елена още по-неустоима, мистерията още по-непробиваема, а указанията още по-непоносими.

Никога пролетта не е била толкова очаквана.

 

 

Към цветята трябва да се отнасяме с подозрение.

Особено в Пекин.

Но комунизмът бе за мен една история за вентилатори и историята за Стоте цветя^[1] ми беше толкова непозната, колкото Хо Ши Мин или Витгенщайн.

Както и да е, по въпроса за цветята предупрежденията са безполезни и винаги попадаме в капана.

Какво представлява цветето? Гигантски полов орган, който се е нагиздил подобаващо.

Тази истина отдавна е известна, но това не ни пречи на нас, наивниците, сладникаво да говорим за крехкостта на цветята. Стигаме дотам, че наричаме глуповатите ухажори „сини цветя“^[2], което е толкова неуместно и неадекватно, колкото да ги наречем „син пол“.

В Санлитун имаше много малко цветя и те бяха грозни.

Но все пак бяха цветя.

Парниковите цветя са хубави като манекенки, но нямат аромат. Цветята от Санлитун бяха неугледни — някои, непохватни като селянки, отправили се към града, други, нелепи като гражданки, попаднали на село. Всички те изглеждаха някак си неуместни.

Ако обаче човек вдъхнеше аромата им със затворени очи и запушени уши, му идеше да се разридае. Какво толкова имаше в тези никакви цветя с обикновен аромат, кое беше така покъртително, откъде се явяваше тази носталгия по чуждо минало, по непознати градини и имперска красота, за която нищо не бяхме чували? По какво стечение на обстоятелствата културната революция не бе забранила на цветята да ухаят на цветя?

Запленени от гетото в цвят^[3], можехме най-после да подновим войната.

Започна разгром във всеки смисъл на думата.

През 1972-ра възрастните си бяха присвоили войната ни, което ни беше дълбоко безразлично.

През пролетта на 1975-а те я саботираха, което ни отврати.

Снегът едва се бе стопил, принудителната ни работа бе приключила, едва бяхме подхванали наново битките с екстаз и увлечение, когато недоволните родители отровиха радостта ни.

— А примирието?

— Ние нищо не сме подписвали.

— Имате нужда от подписи? Чудесно. Ще се заемем с това.

Беше пълен кошмар.

Възрастните напечатаха на машина един безсмислен мирен договор.

И повикаха генералите на противниковите лагери на „масата на преговорите“, на която нямаше за какво да се преговаря. Прочетоха на глас френския и немския текст — не разбрахме нито единия, нито другия.

Имахме право само да подпишем.

Поради това съвместно изживяно унижение за първи път изпитахме дълбока симпатия към врага. Очевидно симпатията бе взаимна.

Дори Вернер, който беше в основата на примирието, изглеждаше недоволен.

След оперетното подписване възрастните решиха, че ще е проява на добър тон да вдигнем лимонаден тост в чаши за вино. Изглеждаха доволни и облекчени, усмихваха се. Секретарят на източногерманското посолство, някакъв любезен и дрипав ариец, дори изпя една песничка.

Така, след като си бяха присвоили войната ни, родителите си присвоиха и нашия мир.

Беше ни срам за тях.

 

 

Парадоксалният резултат от този изкуствен договор беше, че направо се прехласнахме едни по други.

Бившите врагове се прегърнаха, плачейки от гняв срещу възрастните.

Никога източните германци не са били толкова обичани.

Вернер хлипаше. Ние го целувахме — беше ни предал, но бе в правото си.

Започваше да ни обхваща носталгия. Разменяхме си, на английски, хубави спомени за битки и мъчения. Като в помирителна сцена от американски филм.

Първото, не — единственото нещо, което трябваше да направим, бе да си намерим нов враг.

Но не всеки става за враг — имаше критерии, на които следваше да отговаря.

Първият бе географски — трябваше избраната нация да е настанена в Санлитун.

Вторият бе исторически — не биваше да се води война срещу бившите съюзници. Разбира се, най-много ни предават своите и няма по-опасни врагове от приятелите, но човек не може да се обърне срещу брат си, да нападне този, който е повръщал до него на фронта и е ходил по нужда в същото гърне. Това би било духовно престъпление.

Третият критерий се докосваше до ирационалното — у врага трябваше да има нещо омразно, и тук възможностите бяха големи.

Някои предложиха албанци или българи поради не особено сериозната причина, че бяха комунисти. Предложението не събра никакви гласове — бяхме вече се занимавали с източноевропейските страни и видяхме какво ни струваше това.

— Ами перуанците? — каза някой.

— Защо човек да мрази един перуанец? — попита друг и това бе въпрос с прекрасна метафизична простота.

— Защото те не говорят нашия език — отговори един далечен потомък на жителите на Вавилон.

Ясно, че това беше добър довод.

Някакъв малък математик обаче отбеляза, че ако следваме този принцип, би трябвало да обявим война на три четвърти от гетото и даже на цял Китай.

— Значи, причината е добра, но недостатъчна.

Продължихме премятането на нациите, докато ме озари една идея.

— Непалците — казах радостно.

— Защо да мразим непалците?

На този въпрос, достоен за Монтескьо, дадох блестящ отговор:

— Защото е единствената страна в света, чието знаме не е правоъгълно.

Скандализирана тишина вкамени събранието.

— Наистина ли? — попита някакъв вече възмъжал глас.

Започнах да описвам непалското знаме като сбор от триъгълници, като диаболо, разрязано по дължина.

Непалците веднага бяха обявени за врагове.

— Виж ги ти, мръсниците!

— Ще видят те! Как така няма да имат правоъгълно знаме като всички останали!

— За какви се мислят тези непалци?

Омразата набираше скорост.

Източните германци бяха възмутени не по-малко от нас. Те поискаха да се присъединят към съюзниците в похода срещу неправоъгълните знамена. Приехме ги с голяма радост — да се бием до тези, които ни бяха пердашили и които бяхме изтезавали, изглеждаше много вълнуващо.

Непалците се оказаха особени врагове.

Те бяха безкрайно по-малобройни от съюзниците. На пръв поглед този детайл ни се видя симпатичен. Въобще не ни хрумна да се срамуваме от диспропорцията. Количественото надмощие ни се струваше по-скоро приятно.

Средната им възраст беше по-голяма от нашата. Някои бяха вече на 15 години — прагът на оглупяването. Още една причина да ги мразим.

Обявихме им война с безпримерна прозрачност — първите двама непалци, които преминаха пред очите ни, бяха нападнати от около шейсет деца.

Когато ги пуснахме, бяха целите в рани и цицини.

Нещастните малки планинци, едва слезли от родните Хималаи, изобщо не разбираха какво става.

Децата на Катманду, най-много седем на брой, възприеха единствената възможна политика — борбата. Нашите методи им бяха дали да разберат, че дипломатическите преговори са безполезни.

Трябва да се признае, че поведението на децата от Санлитун беше абсолютно отрицание на законите на наследствеността. Професията на нашите родители се състоеше в намаляване на международното напрежение, доколкото това бе възможно. Ние правехме точно обратното. Прекрасно нещо са децата.

А бяхме и новатори — такъв силен съюз и такава международна война срещу една бедна малка страна без идеологическа мощ и без никакво влияние, наистина беше оригинално.

Освен това, без да си даваме сметка, допълвахме китайската политика. Докато маоистките войници навлизаха в Тибет, ние атакувахме планинската верига по друг фланг.

Нищо не бе спестено на Хималаите.

Но непалците ни учудиха. Открихме, че са страховити войници — тяхната бруталност надхвърляше всичко, което бяхме научили през трите години война срещу източните германци, а те далече не бяха слабаци.

Децата на Катманду умееха да нанасят несравними по силата и точността си удари с юмруци и крака. Макар и само седем, те бяха страшни врагове.

Тогава не знаехме това, което историята беше доказала многократно — по отношение на жестокостта никой континент не може да стъпи на малкия пръст на Азия.

Тъпкано ни го връщаха, но не бяхме недоволни.

 

 

Елена беше над тия неща.

По-късно прочетох една неясна история, в която ставаше дума за война между Троя и гърците. Всичко започнало заради едно прекрасно създание, наречено Елена.

Детайл, който приех с усмивка, разбира се.

Не може да се прави паралел. Войната на Санлитун не беше започнала заради Елена. Пък и тя никога не пожела да се намеси в нея.

Странно, но „Илиада“ ме научи по-малко за Санлитун, отколкото Санлитун за „Илиада“. Преди всичко, сигурна съм, че нямаше да съм така чувствителна към „Илиада“, ако не беше войната в гетото. За мен не митът, а преживяното беше важно. Осмелявам се да вярвам, че това преживяно ми отвори очите за някои места в мита. Особено свързаните с хубавата Елена.

Има ли по-ласкателна история за жена от „Илиада“? Две цивилизации се избиват безжалостно и докрай, намесва се Олимп, военната мъдрост достига върхове, цял един свят изчезва и всичко това защо? За кого? Заради едно хубаво момиче.

Лесно можем да си представим как кокетката се хвали на приятелките си.

— Така е, скъпи мои, геноцид и божествена намеса единствено заради мен! И нищо от никого не съм искала. Просто съм хубава, нищо не мога да направя.

Във всеки прочит на този мит се долавя празноглавието на Елена, превърнала се в карикатурно олицетворение на прекрасна егоистка, която намира за нормално да се избиват заради нея.

Но аз срещнах хубавата Елена и се влюбих в нея, докато воювах. Затова имам друг възглед за „Илиада“.

Видях каква беше моята Елена и как реагираше. Това ме кара да вярвам, че далечната й праадашка е била като нея.

Мисля, че на хубавата Елена толкова не й е пукало за Троянската война, че чак не е за вярване. Не смятам, че се е ласкаела от нея, защото това би било прекалена чест за човешките армии.

Мисля, че е била безкрайно далече от тази история и че главно се е гледала в огледалото.

Мисля, че е имала нужда да я гледат, без значение дали става дума за погледите на воините, или на миротворците. От тези погледи е очаквала да говорят за нея и само за нея, а не за тези, които са й ги отправяли.

Мисля, че е имала нужда да бъде обичана. Но не и да обича, това не е било по нейната част. Всеки със специалността си.

Да е обичала Парис? Бих се учудила. Обичала е това, че Парис я обича, и не я е интересувало изобщо какво друго би могъл да прави той.

Какво е тогава Троянската война, ако не една чудовищна, варварска, кървава, позорна и несправедлива война в името на една хубавица, на която не й е пукало за нищо?

Всички войни са троянски, а на благородните каузи, заради чиито хубави очи те се водят, не им пука.

Единствената истина за войната е тази, която никога не се казва — хората воюват, защото обичат да воюват и защото така времето тече по-приятно. И винаги ще се намери някоя благородна кауза с хубави очи.

Така че хубавата Елена е била права да се чувства далече от всичко това и да се гледа в огледалото.

Много ми харесва тази Елена, която обичах в Пекин през 1974-та.

 

 

Толкова много хора мислят, че са жадни за война, а всъщност мечтаят просто за дуел. И „Илиада“ създава понякога впечатлението, че става дума за среща на различни съперничества — всеки герой намира в противниковия лагер определения за него митичен враг, този, който ще го обсебва, докато бъде унищожен. Но това не е война, а любов с цялата гордост и индивидуализъм, които предполага. Кой не си мечтае за един хубав бой с вечния си враг, за един враг, който си е само негов? И какво ли не сме готови да дадем за един достоен противник?

От битките, в които участвах в Санлитун, тази, която ме подготви най-добре за „Илиада“, бе любовта ми към Елена. Защото сред безредното множество от атаки и боеве тя бе моята единствена схватка, единоборството, в което най-после дадох израз на най-висшите си стремежи.

Не беше ръкопашният бой, на който се надявах, но беше сражение на моя дух с нейния. Благодарение на Елена преживях своя дуел.

Няма нужда да уточнявам, че противникът беше на висота.

Не бях Парис.

Но Елена ме гледаше по такъв начин, че вече не бях съвсем сигурна в идентичността си.

Знаех, че рано или късно ще се предам.

И този ден дойде.

Беше през пролетта, разбира се, и колкото и грозни да бяха цветята на гетото, те вършеха работата си на цветя като честни работнички от народна комуна.

Из въздуха се носеше нещо празнично, а гигантските вентилатори го разпръскваха навсякъде.

Беше петък. От седмица не бях стъпвала в училище заради някакъв бронхит, който напразно се надявах да продължи до почивните дни. Колкото и да се мъчех да обясня на майка ми, че една седмица без обучение в това пекинско училище не е голяма интелектуална загуба, че научавах много повече в леглото си от първия превод на „Приказки от хиляда и една нощ“ и че се чувствах все още отпаднала, тя не искаше и да чуе и ми излизаше с доста досаден аргумент:

— Ако в петък все още си болна, ще останеш в леглото и в събота и неделя, за да се възстановиш.

Трябваше да се подчиня и да отида на училище в този петъчен ден, за който още не знаех, че е посветен на Венера според някои, на разпятието според други или пък на огъня според трети, в което, сега като си помисля, има определена логика. Впрочем петъците в моя живот са потвърждавали тази етимология до степен многократно да съчетават и трите значения.

Едно дълго отсъствие винаги води до облагородяване и до отчуждаване. Престижът на болестта ми ме изолира, така че можах да се съсредоточа в изработването на най-сложни модели хартиени самолетчета.

Междучасие. Думата е ясна: времето между два часа, през което се предполагаше, че трябва да възстановим силите си. Опитът ми говори по-скоро за обратното — за време, през което изразходвахме силите си в разрушителна дейност, и то не непременно насочена срещу другия.

Но за мен междучасията бяха свещени, защото ми позволяваха да виждам Елена.

Бях прекарала седем дни, без дори да я зърна. Седем дни са повече, отколкото е нужно за създаването на света. Те са вечност.

Вечността в отсъствието на моята любима беше голямо изпитание. Разбира се, откакто влязоха в сила указанията, нашите отношения се ограничаваха до хвърлени крадешком погледи, но те бяха най-важното в живота ми. Любимото лице, особено ако това лице е красиво, може да изпълни докрай недохраненото сърце.

Моето така умираше от глад, че като прекалено гладните котки не смееше да яде — очите ми не смееха да потърсят Елена. Ходех из двора и гледах в краката си.

Поради скорошното размразяване земята беше разкаляна. Стъпвах внимателно по най-засъхналите места. Това ме разсейваше.

После видях да се приближават две стройни крачета в елегантни обувки, които вървяха грациозно и безгрижно в калта.

Тя ми отправи такъв поглед!

И беше толкова хубава — с красотата, която изпълваше главата ми с вече споменатия идиотски лайтмотив: „Трябва да се направи нещо“.

Попита ме:

— Оздравя ли вече?

Глас на ангел, дошъл да посети брат си в болницата.

Оздравяла? Как не.

— Добре съм.

— Липсваше ми. Исках да дойда да те видя, но майка ти каза, че си прекалено зле.

Хубаво нещо са родителите! Опитах се поне да се възползвам от тази възмутителна новина.

— Да — казах с небрежна сериозност. — Щях да умра.

— Наистина?

— Не ми е за първи път — отговорих, като свих рамене.

Предполагаемите ми многобройни срещи със смъртта ми придаваха благородство.

— Е, ще можеш ли отново да играеш с мен?

Тя ми правеше предложение!

— Но аз никога не съм играла с теб.

— А не искаш ли?

— Никога не съм искала.

Гласът й стана тъжен.

— Не е вярно. Преди искаше. Вече не ме обичаш.

Трябваше да си тръгна веднага, за да не кажа непоправимото.

Извърнах се и потърсих къде да стъпя. Бях толкова напрегната, че вече не различавах локвите.

Опитвах се да размисля, когато Елена произнесе името ми.

За първи път.

Почувствах се извънредно зле. Дори не знаех дали ми е приятно, или не. Тялото ми се вцепени от главата до петите — истинска статуя върху пиедестал от кал.

Малката италианка направи пълен кръг около мен, стъпвайки, без да мисли за фините си обувки. Видът на ходилата й в калта ме изумяваше.

Застана срещу ми и видях, че плаче.

Това беше върхът.

— Защо вече не ме обичаш?

Не знам дали можеше да плаче, когато си поиска. Във всеки случай сълзите й бяха много убедителни.

Плачът й беше висше изкуство — плачеше сдържано, така, че да не е неестетично, с широко отворени очи, за да не се скриват прекрасният поглед и бавното раждане на всяка сълза.

Не мърдаше, искаше да видя спектакъла от начало до край. Лицето й беше съвършено неподвижно, даже не мигаше. Сцената беше освободена от всякакъв декор, а действието — от всички перипетии, за да остане само чудото.

Елена плаче — това беше чиста проба оксиморон.

Аз също не помръдвах, очите ми бяха вперени в нейните, сякаш играехме на играта „Кой ще мигне пръв“. Но истинската схватка на погледите се водеше на много по-голяма дълбочина.

Усетих, че това е битка, но не знаех с каква цел. Разбирах, че тя знае какво иска и накъде ме води, както и че аз не знам нищо по въпроса.

Тя воюваше умело. Воюваше така, сякаш ме познава отлично и вижда слабите ми места като на рентген. Ако не беше такъв опитен боец, нямаше да ми отправи този наранен поглед, който би разсмял всяко душевно здраво същество, но мен удряше право в комичното сърце.

Бях чела само две книги — Библията и „Хиляда и една нощ“. Тези лоши четива ме бяха заразили със средноориенталска сантименталност, от което ме беше срам още тогава. Би трябвало и двете книги да бъдат цензурирани.

В момента водех битката с ангела и се справях не по-зле от Яков. Не мигах и погледът ми не издаваше нищо.

Не знам и никога няма да знам дали сълзите на Елена бяха искрени. Ако знаех, щях да мога сега да определя дали от нейна страна това, което последва, беше въпрос на майсторство, или на късмет.

Може би е било и двете едновременно, иначе казано, рискована операция.

Тя сведе очи.

Това бе поражение, много по-голямо от евентуалното мигване.

Тя просто наведе глава, сякаш за да подчертае, че е загубила.

Поради гравитацията свеждането на лицето доведе до изливане на слъзните резерви под формата на две безмълвни каскади, които се стекоха по бузите й.

Значи бях победила. Но повярвайте ми, тази победа ми беше непоносима.

Започнах да говоря и казах всичко, което не биваше да казвам:

— Елена, излъгах. От месеци насам лъжа.

Две очи ме погледнаха. Учудих се на отсъствието на учудване в израза им. Те просто дебнеха.

Вече беше прекалено късно.

— Обичам те. Не съм престанала да те обичам. Не те поглеждах заради указанията. Но все пак те поглеждах тайно, защото не мога да не те гледам, защото си най-красивата и защото те обичам.

Някоя не толкова жестока проклетница щеше вече да е казала нещо като „По-спокойно!“. Елена не каза нищо, стоеше и ме гледаше с медицински интерес. Почувствах го.

Грешката е като алкохола — бързо си даваме сметка, че сме отишли прекалено далече, но вместо да проявим разум и да спрем, за да ограничим щетите, някакъв бяс от неизвестен произход ни кара да продължим. Това изстъпление, макар и да звучи странно, може да се нарече гордост — гордостта да обявиш, че въпреки всичко имаш право да пиеш или да грешиш. Така упорстването в грешката или в алкохола придобива вид на аргумент, на предизвикателство към логиката — след като упорствам, значи съм прав, каквото и да мислят другите. И ще упорствам, докато стане ясно, че съм прав — ще стана алкохолик, ще се запиша в партията на моята грешка в очакване да падна под масата или да се посрамя, с неясната агресивна надежда да стана за посмешище на целия свят, с убеждението, че след десет години, след десет века времето, историята или легендата ще признаят правотата ми, защото времето решава всичко, защото всяка грешка и всеки порок си имат своя златен век, защото да грешиш, винаги е въпрос на епоха.

Всъщност хората, които настоятелно грешат, са мистици. Дълбоко в себе си те добре знаят, че инвестират дългосрочно и че когато историята им даде право, отдавна ще са мъртви, но гледат към бъдещето с месианското убеждение, че ще ги помнят и че в Златния век на алкохолиците ще казват за тях: „Той беше царят на баровете, беше истински предвестник“, а в ерата на Идиотията ще ги издигат в култ.

Така през този месец март на 1975-а разбрах, че правя грешка. И понеже като всеки истински глупак имах чувство за чест, реших да се довърша.

— Повече няма да се преструвам. Или пък ще продължа, но ти ще знаеш, че само се преструвам.

Тук вече наистина стигнах твърде далече.

Елена сигурно реши, че чак такова прекаляване престава да бъде интересно, защото със смазващо безразличие, потвърдено от погледа й, заяви:

— Това е, което исках да знам.

Извъртя се на токовете си и тръгна с бавни крачки, едва потъващи в калта.

Колкото и да бях наясно, че греша, не можех да понеса последиците. Освен това намирах, че твърде бързо ми изпратиха сметката, дори не ми остана време да се насладя на грешките си.

Скочих с двата крака в калта, за да догоня любимата си.

— А ти, Елена, обичаш ли ме?

Тя ме погледна любезно и отсъстващо, което беше красноречив отговор, и продължи да върви.

Това ми подейства като плесница. Бузите ми горяха от гняв, от отчаяние и унижение.

Случва се от гордост човек да загуби чувство за достойнство. Като се прибави към това една луда и отхвърлена любов, разгромът може да придобие ужасяващи размери.

С още един скок в калта настигнах любимата си.

— О, не, така е прекалено лесно! Ако искаш да ми причиниш страдание, трябва да гледаш как страдам.

— Защо? Интересно ли е? — обади се хермелиновият глас.

— Това не е мой проблем. Ти искаш да страдам, така че ще ме гледаш как страдам.

— За нещо да съм те молила? — каза тя, неутрална като Швейцария.

— Това вече е върхът!

— Защо говориш така силно? Искаш всички да те чуят ли?

— Да, искам!

— Така ли?

— Да, искам всички да знаят!

— Всички да знаят, че страдаш и че искаш да бъдеш гледана как страдаш?

— Точно така!

— О!

Пълното й безразличие беше обратнопропорционално на нарастващия интерес, който проявяваха децата в двора. Около нас се оформи малък кръг.

— Спри да крачиш! Погледни ме!

Тя се спря и ме погледна търпеливо, както се гледа някой нещастник, който иска да си покаже номера.

— Искам да знаеш и всички те да знаят. Обичам Елена, затова правя докрай това, което е поискала от мен. Дори когато то вече не я интересува. Припаднах, защото Елена поиска да тичам, без да спирам. А тя го поиска, защото знаеше, че съм астматичка, и защото знаеше, че ще й се подчиня. Тя искаше да ме накара сама да се саботирам, но не очакваше да стигна толкова далече. Сега разказвам всичко това пак за да й се подчиня. За да се изсаботирам докрай.

Най-малките деца, изглежда, не разбираха, но на останалите им беше ясно. Тези, които ме харесваха, ми отправяха покрусени погледи.

Елена погледна хубавия си часовник.

— Междучасието почти свърши. Връщам се в клас — каза тя, идеалното дете.

Зрителите се усмихваха. Сигурно намираха сцената за комична. За щастие, бяха „само“ към трийсет — трийсет и пет, тоест една трета от учениците. Можеше и да е по-лошо.

Успях все пак да направя страхотен саботаж.

Треската ми продължи още около час. Почувствах се необяснимо горда.

След това гордостта ми бързо спадна.

В четири часа споменът от сутринта вече ми вдъхваше само ужас.

Същата вечер съобщих на родителите ми, че искам да напусна Китай час по-скоро.

— Всички го искаме — каза баща ми.

Понечих да отговоря: „Да, обаче аз си имам истински основания за това“, но за късмет интуицията ми ме накара да си замълча.

Брат ми и сестра ми не присъстваха на саботажа. Бяха им разказали, че сестра им нещо се е изложила, но това не им наруши съня.

Скоро баща ми разбра, че го изпращат в Ню Йорк. Благословен да е Христофор Колумб.

Оставаше да се дочака лятото.

Изживях тези няколко месеца, покрита с позор. Макар че нямаше нужда да се срамувам чак толкова — децата бързо бяха забравили сцената.

Но Елена си я спомняше добре. Когато погледът й кръстосваше моя, четях в него насмешлива студенина, която ме убиваше.

 

 

Седмица преди нашето заминаване се наложи да прекратим войната с непалците.

Този път не заради родителите.

По време на битка един непалец извади от джоба си нож.

До този момент се бяхме били с телата си и никога не бяхме използвали оръжие.

Появата на ножа предизвика сред нас ефекта на двете атомни бомби над Япония.

Нашият главнокомандващ извърши непростимото — премина през гетото, развявайки бяло знаме.

Непал прие мира.

Напускахме Китай точно навреме.

 

 

Рязкото преминаване от Китай в Ню Йорк наруши душевното ми равновесие.

Родителите ми изгубиха здравия си разум — започнаха да глезят децата си неумерено. Това много ми хареса. Станах непоносима.

Във френския лицей в Ню Йорк десет момиченца се влюбиха лудо в мен. Накарах ги да страдат ужасно.

Беше прекрасно.