Амели Нотомб
Любовен саботаж (6)

Два коня излязоха през единствената, винаги строго охранявана порта и поеха не към площада на Големия вентилатор, а наляво, по булеварда на Обитаемата грозота, който водеше вън от града.

Забраненият град не беше толкова забранен, колкото градските околности. Но двамата ездачи не бяха още във възрастта на забраните и никой не ги спря.

Галопът ги отведе далече по полския път. Градът на вентилаторите бе изчезнал от погледа.

Който не е видял полята около Пекин, не познава тъгата на света. Трудно е да се приеме, че най-великата империя в човешката история е могла да възникне върху такава бедна земя.

Пустинята е хубаво нещо. Но пустиня, маскирана като поле, е мъчителен спектакъл. Посевите изглеждаха изтощени. Малко хора можеха да бъдат забелязани, защото колибите им бяха направени в земни дупки.

Ако на планетата има скръбен пейзаж, то това е тъкмо този. Двата коня удряха копита по тесния път с надеждата да заглушат тишината на разрухата.

Не знам дали сестра ми е знаела, че колелото й е кон, но във всеки случай нищо в поведението й не опровергаваше тази легендарна истина.

Като стигнахме до оризищата, спряхме конете, свалихме доспехите и се потопихме в тинестата вода. Това беше нашата съботна лудория.

Понякога някой китайски селянин с изумително празен израз на лицето идваше да гледа двете бели неща във водата.

Двамата ездачи излизаха от нея, слагаха отново доспехите си, сядаха на земята и докато конете им пасяха слабата тревица, похапваха бисквити.

 

 

През септември тръгнахме на училище.

За мен това не беше нещо ново. На Елена й беше за първи път.

Но малкото френско училище в Пекин нямаше много общо с образованието.

Ние, деца от всички националности, без англофоните и германофоните, щяхме да се учудим много, ако ни бяха казали, че посещаваме това заведение с цел да се учим.

Не бяхме забелязали такова нещо.

За мен училището беше голяма фабрика за хартиени самолетчета.

Самите преподаватели ни помагаха да ги изработваме. Нормално — те не бяха истински учители и това бе горе-долу единственото, което знаеха да правят.

Тези достойни хора, доброволно постъпили в училището, бяха пристигнали в Китай инцидентно — огромно количество илюзии и съответните разочарования могат да бъдат определени единствено като инцидент.

Впрочем, извън дипломатите и китаистите, всички чужденци, които живееха в Китай по това време, бяха там по същите „инцидентни“ причини. И понеже, клетите, трябваше все нещо да правят, веднъж попаднали там, те се хващаха да преподават във френското училище в Пекин.

Това беше първото училище в живота ми. Там изкарах първите три години от образованието, считани за най-важни. Колкото и да ровя в паметта си, не мисля да съм научила нещо друго, освен да правя хартиени самолетчета.

В това нямаше нищо страшно. Знаех да чета от четиригодишна и да пиша от петгодишна, а можех да завързвам сама връзките на обувките си от праисторически времена. Така че нямаше какво повече да научавам.

На преподавателите беше възложена свръхчовешката задача да ни попречат да се избиваме помежду си. И те успяваха. Трябва следователно тези прекрасни хора да бъдат поздравени и да стане ясно, че в подобни условия преподаването на азбуката представлява смешен лукс за идеалисти от края на XIX век.

За нас, деца от всички националности, образованието не беше нищо друго освен продължение на войната със същите средства.

Но с една съществена разлика — във френското училище в Пекин нямаше източни германци.

Изпаднали в паника от тази липса, разрешихме неприятния проблем чрез един гениален регламент — в училище враг беше всеки.

И понеже учебното заведение беше с ограничени размери, ние бяхме улеснени в избиването помежду си — нямаше нужда врагът да бъде издирван, той беше навсякъде, напълно досегаем с ръце, зъби, крака, плюнки, нокти, удари с глава, подлагания на крак, урина и повръщня.

Училището беше забележително и с това, че една четвърт от учениците в него не знаеха и дума френски и никога не бяха имали намерение да учат този език. Родителите им ги бяха паркирали там, защото не знаеха къде да ги сложат и за да могат на спокойствие да се наслаждават на удоволствията, предлагани от местния режим.

Така сред нас имаше малки перуанци и всякакви други марсианци, които ние измъчвахме на воля и чиито викове на ужас бяха напълно неразбираеми. Пазя най-добри спомени от френското училище.

 

 

За Елена това също бе първото училище в живота й.

Треперех от страх. Обожавах пагубното учебно заведение, но мисълта, че същество като нея може да се подложи на рисковете на такова опасно място, ме ужасяваше. Та нали тя мразеше физическото насилие!

Във всеки случай си дадох дума да пребия всеки или всяка, който или която докосне дори косъм от главата й. Това щеше да е случай тя да отправи към мен благосклонен поглед, още повече че със сигурност нямаше да съм на нивото на врага, който щеше да ме размаже и така да стана неустоима в очите й.

Обаче не ми се наложи.

Чудото се случваше навсякъде, където Елена се появеше. От първия учебен ден около моята възлюбена се оформи защитен балон от покой, нежност и учтивост. Балонът я пазеше и в най-кървавите битки. Това беше универсална, естествена, инстинктивна реакция — никой не искаше да посегне на нещо толкова хубаво и възвишено.

В четири часа тя се прибираше в гетото чиста и спретната като в началото на деня.

Революционната атмосфера в училище, изглежда, не й пречеше, тя не я забелязваше. Поне си даваше вид, че не я забелязва. През междучасията крачеше из училищния двор с бавната си походка, с отсъстващ вид, щастливо самотна.

Това, което трябваше да се случи, се случи — самотата й не продължи дълго.

Красота като нейната изискваше почтителна дистанция. Никога не си бях представяла, че някой може да бъде толкова безразсъден, че да се осмели да я доближи. Така че тази любов ме караше да изпитвам разнообразни страдания, но ревността в тях не влизаше.

Затова с огромно изумление видях една сутрин в двора някакво жизнерадостно момче да разказва безкрайни истории на малката италианка.

А тя се бе спряла да го слуша.

Тя го слушаше. Беше повдигнала лицето си към неговото. Очите и устата й бяха на човек, който слуша.

Разбира се, видът й не беше възторжен или възхитен, но наистина го слушаше. Бе благоволила да обърне внимание на някого.

Пред очите ми това момче съществуваше за нея.

И то в продължение на поне десет минути.

А понеже беше в нейния клас, един господ знае колко още време съществуваше, без да знам.

Неназовима низост.

Тук се налагат някои онтологични уточнения.

Докато навърших четиринайсет години, разделях човечеството на три категории: жени, малки момичета и смешници.

Всички останали разновидности ми се струваха анекдотични: богати или бедни, китайци или бразилци (германците бяха отделно нещо), господари или слуги, хубави или грозни, възрастни или стари — всички тези различия бяха важни, разбира се, но не засягаха същността на индивидите.

Жените бяха хората, без които не може. Те приготвяха яденето, обличаха децата, учеха ги да си връзват обувките, чистеха, произвеждаха бебета в коремите си, носеха интересни дрехи.

Смешниците не служеха за нищо. Сутрин те отиваха „в службата“, която беше училище за възрастни, тоест нещо съвършено ненужно. Вечер се срещаха с приятелите си — не съвсем достойно занимание, за което вече говорих.

Всъщност смешните възрастни бяха много подобни на смешните деца, с тази съществена разлика, че бяха загубили съкровището на детството. Но с течение на времето нито функциите им, нито външността им се променяха значително.

За сметка на това имаше голяма разлика между жените и малките момичета. Първо, те не бяха от един и същи пол — това се разбираше от пръв поглед. Освен това ролята им се променяше с възрастта и безполезността на децата се превръщаше в първостепенната полза от жените, докато смешниците си оставаха безполезни цял живот.

Единствените възрастни смешници, които служеха за нещо, бяха тези, които имитираха жените: готвачите, продавачите, учителите, лекарите и работниците.

Тези професии първо са били женски, особено последната. Върху безбройните пропагандни афиши в Града на вентилаторите всички работници бяха работнички — бузести и радостни. Те поправяха електрически стълбове с порозовял от възторг тен.

В провинцията важаха същите градски истини — паната показваха само ведри, съзнателни селскостопански труженички, които събираха снопи в екстаз.

Смешните възрастни се захващаха главно със занаяти, които само приличаха на занаяти. Например китайските войници, които обграждаха гетото, се правеха на опасни, но не убиваха никого.

Изпитвах симпатия към смешниците, доколкото намирах съдбата им за трагична — те се раждаха комични, а онова смешно нещо между краката, с което бяха патетично горди, ги правеше още по-комични.

Често смешните деца ми показваха този предмет, който неизменно предизвикваше у мен смях до сълзи. Реакцията ми ги объркваше.

Веднъж не можах да се сдържа и казах на един от тях, при това с искрено съчувствие:

— Горкичкият!

— Защо? — попита той слисан.

— Трябва да е доста неприятно.

— Не е — настоя той.

— Напротив. Особено когато ви ударят там…

— Да, но иначе е практично.

— Така ли?

— Правим пиш прави.

— Е, и?

— По-добре е.

— Намираш ли?

— Виж какво, само момчетата могат да пишкат в немските кисели млека.

Този аргумент ме наведе на дълбок размисъл. Знаех си, че има някакъв изход, но какъв? Щях да го открия малко по-късно.

Елитът на човечеството бяха малките момичета. Човечеството съществуваше, за да ги има тях.

Жените и смешниците бяха болнави. Техните тела съдържаха грешки, които предизвикваха смях.

Само малките момичета бяха съвършени. От телата им не стърчеше нищо — нито комичен израстък, нито смехотворни изпъкналости. Те бяха великолепни създания, очертани така, че да не оказват никаква съпротива на живота.

От тях нямаше материална полза, но бяха нужни повече от всички други, защото съдържаха красотата на човечеството — истинската красота, тази, която е чистата лекота на съществуването, тази, в която нищо не смущава, а тялото е пълно щастие от главата до петите. Човек трябва да е бил малко момиче, за да знае какво удоволствие е да имаш тяло.

Какво би трябвало да е тялото? Предмет на чисто удоволствие и чисто веселие.

В момента, в който тялото започне да пречи и да заема място, всичко е свършило.

Забелязвам, че на прилагателното „гладък“ не отговаря никакво достатъчно изразително съществително. Нищо чудно — речникът на щастието и удоволствието винаги е бил най-бедният, и то във всички езици.

Нека ми бъде позволено да създам думата „гладкавина“, за да дам представа за едно щастливо тяло.

Платон определя тялото като затвор за душата и аз съм на сто процента съгласна с него, но не и по отношение на малките момичета. Ако Платон беше малко момиче, щеше да знае, че тялото може да бъде точно обратното — инструмент на всяка свобода, трамплин към най-сладостен шемет, игра на дама за душата, прескочикобила за въображението, съкровищница от виртуозност и бързина, единствен прозорец за клетия мозък. Но Платон дори не споменава малките момичета, пренебрежимо малобройни в Идеалния град.

Разбира се, не всички малки момичета са хубави. Но дори грозните сред тях са приятни за окото.

А когато едно малко момиче е хубаво, когато едно малко момиче е красиво, най-големият италиански поет му посвещава цялото си творчество, велик английски логик губи разума си по него, руски писател бяга от родината си, за да даде името му на един опасен роман, и т.н. Защото малките момичета водят до лудост.

До 14-годишна възраст обичах и жените, и смешниците, но смятах, че да си истински влюбен в нещо друго освен в малко момиче, е напълно безсмислено.

 

 

Затова, когато видях, че Елена обръща внимание на един смешник, бях скандализирана.

Намирах за допустимо да не ме обича.

Но да предпочете пред мен един смешник, надхвърляше границите на абсурда.

Сляпа ли беше?

При това имаше брат и със сигурност бе забелязала несъвършенството на момчетата. Не беше възможно да се влюби в несъвършено създание.

Това можеше да е единствено акт на милост. А милостта беше чужда на Елена.

Нищо не разбирах.

Обичаше ли го наистина? Нямаше как да знам. Но заради него бе престанала да крачи с отсъстващ вид, благоволяваше да го изслушва. Никога не бях забелязала да проявява подобно внимание към някого.

Явлението се повтаряше през всички междучасия. Беше непоносимо.

Кой, по дяволите, беше този малък смешник? Не го познавах.

Започнах да проучвам. Ставаше дума за шестгодишен французин, който живееше в Уайдзяо Далоу — добре поне че не живееше в нашето гето, това щеше да е върхът. Но той се виждаше с Елена в училище, тоест по шест часа на ден. Истински ад.

Казваше се Фабрис. Никога не бях чувала това име, но веднага отсъдих, че е най-смешното на света. За капак на всичко той носеше дълга коса. Беше извънредно смешен смешник.

Уви, май бях единствената, която мислеше така. Фабрис се очертаваше като лидер в класа си.

Моята възлюбена бе избрала властта — беше ме срам за нея.

Странно, но това усили любовта ми.

 

 

Наистина не разбирах защо баща ми изглежда така тревожен. В Япония той бе жизнерадостен човек, а в Пекин коренно се промени.

Например, откакто бе пристигнал, все правеше някакви постъпки — искаше да научи състава на китайското правителство.

Питах се дали тази натрапчива идея беше достатъчно сериозна.

За него със сигурност беше. Но не му провървя — всеки път когато задаваше този въпрос, китайските власти отговаряха, че това е тайна.

Баща ми се бунтуваше по възможно най-учтивия начин.

— В нито една друга страна не се укрива съставът на правителството!

Този аргумент очевидно не смущаваше китайските власти.

И така, дипломатите на длъжност в Пекин трябваше да се обръщат към фиктивни безименни министри — интересно упражнение, което изискваше фин усет за абстрактното и възхитителна умозрителна смелост.

Знаем молитвата на Стендал: „Боже мой, ако съществувате, имайте милост над душата ми, ако имам такава“.

Да влезеш в комуникация с китайското правителство, беше същото.

Но местната система бе по-изтънчена от теологията и непрестанно объркваше дипломата със своята непоследователност. Например немалко комюникета съдържаха фрази от рода на: „Новата текстилна фабрика в народната комуна на… бе открита от другаря министър на промишлеността Еди-кой си…“.

И всички дипломати в Пекин се хвърляха върху своите правителствени уравнения с двайсет неизвестни и съобщаваха: „На 11 септември 1974 година министър на промишлеността е…“.

Политическият пъзел можеше да се сглоби малко по малко, месец след месец, но винаги с голяма доза несигурност, защото съставът на правителството беше самото непостоянство. Два месеца по-късно без всякакво предупреждение се появяваше официално комюнике, в което се казваше: „След изявленията на другаря министър на промишлеността Еди-кой си…“.

И всичко започваше отново. Най-големите мистици се утешаваха със съображения, които ги хвърляха в дълбок размисъл:

— В Пекин може да бъде разгадана природата на това, което древните са наричали deus absconditus^[1].

Останалите отиваха да играят бридж.

 

 

Аз не се тревожех за тези неща.

Имах си по-сериозни проблеми.

Например Фабрис, чийто авторитет нарастваше видимо и към когото Елена проявяваше все по-голям интерес.

Не си задавах въпроса какво повече има това момче в сравнение с мен. Знаех отлично какво е то.

И точно това ме объркваше най-много — възможно ли бе Елена да не намира онзи предмет за смешен? Възможно ли бе да го намира за чаровен? Всичко навеждаше на мисълта, че е точно така.

На четиринайсет години щях, за мое голямо учудване, да променя мнението си по въпроса.

Но на седем подобен интерес ми се струваше немислим.

С ужас заключих, че Елена е загубила разсъдъка си.

Заложих всичко на карта. Придърпах настрана малката италианка и й пошушнах на ухото от какъв недъг страда Фабрис.

Тя ме изгледа със сдържан присмех и беше ясно, че се присмиваше на мен, а не на въпросния предмет.

Разбрах, че не мога да си върна Елена.

Прекарах нощта в плач не защото не притежавах онова нещо, а защото моята възлюбена проявяваше лош вкус.

 

 

В училище един безразсъден преподавател реши да ни кара да правим и други неща освен хартиени самолетчета.

Той събра три от малките класове, така че се озовах с Елена и нейната свита.

— Деца, имам идея — ще съчиним заедно една история.

Предложението веднага ми се видя твърде съмнително. Но само аз реагирах така, останалите ликуваха от радост.

— Нека всеки, който знае да пише, да напише нещо. После ще изберем заедно най-хубавата история и ще направим от нея книга с илюстрации.

„Тъпо“, помислих си.

Този проект трябваше да събуди у безбройните неграмотни от малките класове желанието да се научат да пишат.

Така и така щях да си загубя времето, реших поне да избера някоя история, която наистина ми харесва.

Страстно се хвърлих в писане.

Много красива руска принцеса (защо руска, питам се и до днес) е погребана напълно гола в една снежна планина. Тя има много дълги черни коси и дълбоки очи, които добре подхождат на състоянието й. Студът й причинява ужасни страдания. Само главата й се подава над снега и тя вижда, че няма кой да я спаси. Дълго описание на плача и мъките й. Което ми доставя голямо удоволствие. Тогава пристига друга принцеса, dea ex machina, която я измъква оттам и започва да стопля замръзналото й тяло. Не устоях на приятното изкушение да опиша как точно го прави.

Предадох работата си с разстроено лице.

По загадъчни причини тя моментално потъна в забрава. Учителят не каза и дума.

А разказа всички останали истории, в които се говореше за малки прасенца, далматинци, нос, който се удължава, когато човек лъже — накратко, сценарии, които все напомняха нещо познато.

За мой срам трябва да си призная, че не запомних историята на Елена.

Но не забравих кой спечели и с какви демагогски прийоми.

В сравнение с тях някоя румънска предизборна кампания би изглеждала като модел за честност.

Фабрис — понеже става дума за него, разбира се — беше сътворил история за хуманитарна акция. Действието се развива в Африка. Малко чернокожо дете вижда как семейството му умира от глад и решава да търси храна. То отива в града и става богато. След десет години се връща в селото, дава храна и подаръци на близките си и построява болница.

Ето как преподавателят представи тази поучителна история:

— Запазих за накрая съчинението на нашия приятел Фабрис. Не знам как ще го приемете вие, но за мен то е най-доброто.

И той прочете творението, което бе посрещнато с крайно кичозни прояви на ентусиазъм.

— Е, деца, виждам, че сме на едно мнение.

Тази манипулация ме отврати до крайна степен.

Първо, за мен сагата на Фабрис беше простовата и глупава.

„Но тя е хуманитарна!“, възкликнах наум, докато я слушах, с такъв ужас, сякаш казвах: „Но тя е пропагандна!“.

Второ, спонтанното одобрение на учителя веднага ми се видя като гаранция за нейната посредственост.

Впечатлението ми се потвърди от отвратителната идеологическа бутафория, която последва.

Гласуване с акламации, а не с вдигане на ръка, триумф на суперлативите в оценките и т.н.

И накрая, гвоздеят на програмата: лицето на победителя, който се изкачи на естрадата, за да поздрави избирателите и да изложи проекта си по-подробно.

Спокойната му и доволна усмивка!

Идиотският му глас, с който поясняваше прекрасната история за гладуващи смелчаци!

И главно, единодушните радостни викове на малките кретени!

Единствената, която не кряскаше, беше Елена, но гордият вид, с който гледаше героя на деня, ме тревожеше.

Впрочем това, че моето съчинение остана незабелязано, почти не ме засягаше. Имах само военни и любовни амбиции. Писането оставях на другите.

Но противното добродушие на този малък смешник, събрал толкова възторг, пораждаше у мен желанието да повърна.

Примесите на ревност и злонамереност в моето възмущение не противоречат на основното в тази случка — бях отвратена от това, че се превъзнася една история, в която добрите чувства заместват въображението.

През този ден реших, че в литературата има нещо гнило.