Амели Нотомб
Любовен саботаж (3)

Войната скоро придоби сериозни измерения и стана ясно, че няма да минем без болница.

В гетото, близо до тухларницата, намерихме гигантски дървен сандък, останал от нечие настаняване. Десетина от нас можеха да застанат в него прави. Сандъкът бе единодушно избран за военна болница. Липсваше ни обаче медицински персонал. Десетгодишната ми сестра Жулиет беше преценена като прекалено хубава и нежна, за да се бие на фронта. Назначиха я за медицинска сестра-лекар-хирург-психиатър-интендант и тя се справи блестящо. Жулиет открадна от швейцарските дипломати, които имаха репутация на много чисти хора, стерилна марля, меркурохром, аспирин и витамин C — тя смяташе витамините за върховно средство срещу малодушието.

По време на една мащабна операция нашата армия обсади гаража на едно източногерманско семейство. Гаражите представляваха стратегически позиции, тъй като в тях възрастните държаха провизиите си. Складираните продукти бяха истинско съкровище в Пекин, където можеше да се купи само свинско месо и зеле.

От този тевтонски гараж измъкнахме кашон, пълен с пакетчета супа на прах, които отнесохме в болницата. Трябваше да измислим как да ги използваме. На специален симпозиум се реши, че супата е още по-вкусна, когато се консумира в прахово състояние. Генералите се събраха тайно с медицинската сестра лекар и издадоха заповед супата да бъде нашето военно плацебо — панацея срещу физическите рани, но и срещу душевните терзания. Разтварянето й във вода се наказваше от военен трибунал.

Плацебото придоби такъв успех, че болницата беше вечно пълна. Симулантите можеха да бъдат лесно разбрани — Жулиет бе превърнала диспансера в преддверие на рая. Тя слагаше болните и ранените да легнат върху дюшеци от „Женмин Жибао“, разпитваше ги нежно и сериозно за страданията им, пееше им приспивни песни и им вееше с ветрило, докато изсипваше в отворените им усти съдържанието на пакетче супа. Едва ли градините на Аллах можеха да предложат по-приятен престой.

Генералите се досещаха за истинската причина на епидемиите, но не осъждаха тази хитрост, която в края на краищата повдигаше духа на войската и привличаше многобройни доброволци. Новозаписалите се искаха да станат войници с надеждата да бъдат ранени. Това не отчайваше военачалниците, които все пак се надяваха да направят от тях достойни бойци.

 

 

Трябваше доста да упорствам, за да ме приемат в редовете на съюзниците. Смятаха ме за прекалено малка. В гетото имаше и други деца на моята възраст, дори и по-малки, но те нямаха военни амбиции.

Изтъкнах достойнствата си — смелост, упорство, безкрайна преданост и най-вече бързо яздене на кон.

Последното качество привлече вниманието.

Генералите дълго заседаваха. Накрая ме повикаха и ми съобщиха, че поради ниския ми ръст и бързината ми съм назначена за разузнавач.

— И понеже си още бебе, врагът няма да те заподозре.

Снизходителен довод, който не можа да помрачи радостта ми от назначението.

Разузнавач — нямаше по-красива, по-велика, по-достойна за мен дума.

Можех да я премятам във всички посоки, да я възсядам като мустанг, да вися на нея като на трапец — тя си оставаше все така хубава.

От разузнавача зависи самото оцеляване на армията. С риск за живота си той се придвижва сам из непозната територия, за да засече опасностите, които дебнат войнската му част. При най-малкия каприз на съдбата може да стъпи върху мина и да се пръсне на хиляди парчета, а после тялото му, превърнало се в героичен пъзел, бавно да падне на земята като конфети от човешка плът, приели формата на атомна гъба. Бойните другари на разузнавача наблюдават от лагера как органичните фрагменти излитат към небето и възкликват: „Това е разузнавачът!“. Издигнати на височина, съответстваща на историческото им значение, хилядите парчета замръзват за миг във въздуха и после се посипват с такова изящество, че даже врагът се разплаква, развълнуван от това тъй благородно жертвоприношение. Мечтаех си да умра по този начин, един такъв фойерверк щеше да ме превърне в неумираща легенда.

Мисията на разузнавача е да осветява пътя и това ми приляга като ръкавица — ще бъда горящ човешки факел.

Многолик като Протей, разузнавачът може да стане и невидим, неуловим. Неговият бегъл силует се промъква сред вражеските редици, без никой да го забележи. Обикновеният шпионин се забавлява да се дегизира, докато разузнавачът няма склонност към такива маскаради. Спотаен в мрака, той рискува живота си с гордо безразличие.

Когато разузнавачът се завръща при своите след самоубийствена мисия, трогнатата и благодарна армия приема безценната му информация като манна небесна. Отвори ли си устата, генералите го слушат, притихнали. Никой не го хвали, но прямите блестящи погледи, които му отправят, говорят повече от всичко друго.

В целия ми живот никоя друга длъжност не ми е носила по-голямо удовлетворение и не ми е изглеждала така подходяща за достойнствата, които си приписвах.

По-късно, когато ми връчат Нобеловата награда за медицина или пък ме канонизират за светица, ще приема хладно тези тривиални почести и ще си кажа, че най-достойната част от моето съществуване е вече в миналото и никой не може да ми я отнеме. До края на живота ми ще мога да шашвам хората с простичката фраза: „В Пекин по време на войната бях разузнавач“.

 

 

Въпреки че прочетох Хо Ши Мин в оригинал и преведох Маркс на класически хетски, въпреки че направих стилистичен анализ на епанадиплозите^[1] в Малката червена книга и превърнах комунизма в храна за размислите ми, или обратното, никога не можах да достигна заключенията, които направих на пет години.

 

 

Едва бях стъпила на Червената територия, дори още не бях напуснала летището, и вече бях разбрала.

Бях разбрала как положението може да се обобщи в една-едничка фраза, съдържаща твърдение едновременно красиво, просто, поетично и малко разочароващо като всяка голяма истина.

„Водата завира на 100 градуса.“ Елементарната красота на тази фраза не засища докрай. Но така е с всяка истинска красота — тя трябва да остави душата леко гладна.

По този показател моята фраза беше красива.

Ето я: „Комунистическа е страната, в която има вентилатори“.

Тази фраза има толкова сияйна структура, че може да послужи за пример в някой виенски трактат по логика. Но извън своите стилистични прелести тя е забележителна с това, че е вярна.

Когато на пекинското летище се изправих лице в лице с цял букет от вентилатори, истината ме връхлетя с необяснимата очевидност на прозрението.

Тези странни цветя с въртящи се венчета, затворени във фруктиери, бяха сигурен знак, че мястото е необикновено.

В Япония имаше климатични инсталации. Не си спомнях там да съм виждала пластмасови растения.

В комунистическите страни може да се случи да има климатични инсталации, но те не работят. Затова са нужни вентилатори.

По-късно живях и в други комунистически страни, в Бирма и Лаос, където моите наблюдения от 1972-ра се потвърдиха.

Не казвам, че в некомунистическите страни няма вентилатори, те просто се срещат много по-рядко и заемат незначително място — в това се състои тънката разлика.

Вентилаторът при комунизма играе ролята на епитета в творчеството на Омир. Омир не е единственият писател, който използва епитети, но под неговото перо те добиват истинския си смисъл.

През 1985-а в своя филм „Баща в командировка“ Кустурица е заснел сцена на комунистически разпит, в която участват трима герои: разпитвач, разпитван и вентилатор. В хода на нескончаемия сеанс от въпроси и отговори въртящата се глава на уреда в неумолим ритъм се спира, обърната ту към разпитвача, ту към разпитвания. Тя замръзва срещу единия, преди да се насочи към другия. Това абсурдно и ужасяващо движение нагнетява сцената до крайна степен.

По време на разпита нищо не се движи — нито двамата мъже, нито камерата. Само вентилаторът се люлее. Без него това напрежение никога не би се получило. Той играе ролята на античен хор, но далече по-непоносим, защото не съди, не мисли и се задоволява да върши с безпогрешна точност работата си на вентилатор. Ефикасен и без собствено мнение — мечтаният от тоталитарните режими античен хор.

Съмнявам се, че бих могла да убедя някого в уместността на моите разсъждения за вентилаторите дори с подкрепата на един прочут югославски режисьор. Но това няма никакво значение. Нима все още има наивници, които си въобразяват, че теориите се създават, за да им бъде вярвано? Целта на теориите е да дразнят еснафите, да съблазняват естетите и да разсмиват всички останали.

Присъщо на разтърсващите истини е, че не се поддават на анализ. Виалат^[2] е написал тази прекрасна фраза: „Месец юли е много месечен месец“. Казвано ли е някога нещо по-истинско и по-разтърсващо за месец юли?

 

 

Днес вече не живея в Пекин и нямам кон. Замених Пекин с бяла хартия, а коня с мастило. Героизмът ми стана таен.

Винаги съм знаела, че животът на възрастните е безсмислен. От пубертета нататък съществуването не е нищо повече от епилог.

В Пекин животът ми имаше съществено значение. Човечеството имаше нужда от мен.

Бях разузнавач и се водеше война.

Нашата армия беше изобретила нова нападателна тактика.

Всяка сутрин китайските власти доставяха кисело мляко на жителите на гетото. Те поставяха пред вратата на всеки апартамент малка щайга с индивидуални стъклени купички мляко, покрити с хартия. Върху бялото мляко се стелеше слой жълтеникаво сирище.

На разсъмване група командоси от мъжки пол отиваха до източногерманските апартаменти, повдигаха хартията, изпиваха сирището и го заменяха със същото количество жълтеникава течност, произхождаща от организма им. После покриваха купичките и се стопяваха в пространството.

Никога не разбрахме дали нашите жертви ядяха киселото си мляко. Може да се смята, че да, защото нямаше никакви оплаквания. Китайските млечни продукти бяха толкова кисели, че странният привкус би могъл да остане незабелязан.

Тази безсрамна операция ни караше да се оригваме от екстаз. Казвахме си: ама колко сме гадни. Беше грандиозно.

 

 

Децата от Източна Германия бяха твърди, смели и силни. Задоволяваха се да ни напердашат, което бе нищо в сравнение с нашите престъпления.

Ние бяхме гадове от голям калибър. Общата мускулна маса на нашата армия бе смешна в сравнение с тази на врага, който впрочем бе по-малоброен, но ние пък бяхме далече по-лоши.

Когато някой от нашите попаднеше в ръцете на източните германци, той се измъкваше оттам час по-късно, подут и насинен.

Когато станеше обратното, германците плащаха много по-висока цена.

Като начало, при нас обработването на врага беше далече по-продължително. С всеки немец се забавлявахме поне един следобед. Понякога значително повече.

Започвахме с интелектуална оргия, по време на която обсъждахме съдбата му. Говорехме на френски и тевтонецът не разбираше нищо, от което страховете му нарастваха. Още повече че правехме предложенията си с ликуваща жестокост, а лицата и гласовете ни играеха ролята на превъзходни субтитри. Омаловажаването беше под достойнството ни.

— Ще му отрежем… и… — беше класическото въведение в словесната ни канонада.

(Сред източните германци нямаше нито едно момиче. Така и не намерих обяснение на тази загадка. Може би родителите им ги оставяха в родината в ръцете на някой треньор по плуване или хвърляне на диск.)

— С кухненския нож на господин Чан.

— Не, с бръснача на господин Циглер.

— И ще го накараме да си ги изяде — отсичаше прагматикът, който намираше за второстепенни обстоятелствените пояснения за начин.

— И да си хапне… за гарнитура…

— Ама много бавно — подхващаше почитателят на наречията.

— Да, трябва хубаво да ги сдъвче — добавяше диетологът.

— И накрая ще го накараме да повърне — заявяваше богохулникът.

— В никакъв случай! Той ще бъде прекалено доволен от това! Трябва да ги държи в стомаха си — провикваше се обзетият от чувство за святост.

— И ще му запушим… за да не излязат никога вече — добавяше далновидният.

— Да — съгласяваше се последователят на свети Матей.

— Няма да стане — изказваше се филистерът, когото никой не слушаше.

— С цимента на работниците. Ще му запушим и устата, за да не вика за помощ.

— Всичко ще му запушим! — възкликваше мистикът.

— Китайският цимент е боклук — отбелязваше експертът.

— Още по-добре, така устата му ще бъде пълна с боклук! — изказваше се изпадналият в транс мистик.

— Но той ще умре — мънкаше страхливецът, който се вземаше за Женевската конвенция.

— Няма — отсичаше последователят на свети Матей.

— Ще му попречим да умре. Би било прекалено лесно.

— Трябва да страда докрай!

— Какъв край? — тревожеше се Женевската конвенция.

— Ами краят. Когато го пуснем да иде да плаче при мама.

— Представям си физиономията на майка му, като види как сме подредили гадното й хлапе.

— Така й се пада, като има немски деца!

— Единствените добри германци са германците, натъпкани с китайски цимент!

Този афоризъм, достатъчно пещерен, за да предизвика ентусиазма ни, биваше подхващан хорово.

— Добре. Но първо ще трябва да му изтръгнем косите, веждите и миглите.

— И ноктите!

— Всичко ще му изтръгнем! — заявяваше мистикът.

— И ще смесим всичко това с цимента, преди да го запушим, за да е по-солидно.

— Ще му остане незабравим спомен.

В тези упражнения по стил имаше нещо трогателно, тъй като много бързо достигахме границите на езика, а доста често разполагахме с жертва и ни трябваха съкровища от въображение, за да продължим наддаването, без да го опошлим.

Понеже тялото беше по-бедно от езика, ние изследвахме думите с настървение, от което би трябвало да се поучат лексикографите.

— Наричат ги и тестикули.

— Или гонади.

— Гонади! Като гранати!

— Ще му отвинтим гонадите!

— И от тях ще направим гонадина.

Аз най-малко говорех по време на тези турнири, в които фразите се предаваха от един на друг като в „Пусни, пусни кърпичка“. Слушах, покорена от толкова красноречие и от толкова дързост в злосторничеството.

Ораторите сякаш виртуозно жонглираха помежду си, докато някой непохватник не изпуснеше топката. Предпочитах да стоя извън играта и да дебна движението на думите. Можех да говоря само когато бях сама — тогава поставях фразата на главата си и я плъзгах към върха на носа си като червена топка.

Клетото германче се напикаваше от страх, докато нашата армия преминеше най-после от теорията към практиката. То чуваше заплашителните ни смехове и словесния ни картечен огън. Често, когато палачите се доближаваха до жертвата, тя за огромна наша радост започваше да плаче.

— Мухльо!

— Мека гонада!

Уви, такава е трагичната природа на езика — реалните неща не достигат нивото на думите. Така че наложените наказания никак не бяха разнообразни.

Обикновено се ограничавахме с потапяне на врага в „тайното оръжие“.

Тайното оръжие съдържаше урината на всеки от нас, с изключение на частта, запазена за немското кисело мляко. Полагахме изключително старание да захранваме с ценната течност само големия общ резервоар. Той беше поставен на върха на аварийното стълбище в най-високата сграда на гетото и беше пазен от най-свирепите сред нас.

(Дълго време възрастните и някои други зрители се питаха защо децата така често тичат задъхани по това стълбище.)

Към урината с бързо вехнеща свежест се прибавяше известно количество зелен туш, наричан също китайско мастило, което тук бе двойно китайско — доста елементарна химическа формула, която водеше до образуването на зеленикав еликсир с аромат на амоняк.

Хващахме немеца за краката и ръцете и го потапяхме до дъното на резервоара.

След това изхвърляхме тайното оръжие, смятайки, че жертвата е нарушила чудовищната му чистота. И започвахме да събираме урина за следващия пленник.