Амели Нотомб
Любовен саботаж (2)

В Пекин през 1974-та не четях нито Витгенщайн, нито Бодлер, нито „Женмин Жибао“.

Четях малко, защото имах прекалено много работа. Четенето на книги е подходящо за безделни възрастни, които все трябва да се занимават с нещо.

А аз имах важни функции.

Имах кон, който отнемаше три четвърти от времето ми.

Имах тълпи за очароване.

Имах репутация за опазване.

Имах да създавам легенда.

А най-вече имаше война — епичната и страшна война в гетото на Санлитун.

Вземете една сюрия деца от всички националности и ги затворете в тясно, бетонирано пространство. Оставете ги свободни и без надзор.

Тези, които предполагат, че децата ще си подадат приятелски ръце, са големи наивници.

Нашето пристигане съвпадна с една конференция на върха, на която бе декларирано, че краят на Втората световна война е бил малко преждевременен.

Всичко можеше да започне отначало, след като нищо не се бе променило и лошите продължаваха да бъдат германците.

А германци в Санлитун не липсваха.

Освен това Втората световна война не се беше разгърнала достатъчно. Този път на страната на съюзниците се нареждаха всички възможни нации, включително чилийци и камерунци.

Обаче никакви американци, нито англичани.

Расизъм? Не, география.

Войната се водеше в гетото на Санлитун.

Англичаните бяха настанени в старото гето, наречено Уайдзяо Далоу. Американците пък живееха всички заедно в частното си ранчо около своя посланик, някой си Джордж Буш.

Отсъствието на тези две нации въобще не ни притесни. Можехме и без англичани и американци. Но без германци не можехме.

Войната започна през 1972-ра. През тази година разбрах една огромна истина — на земята може без всичко друго, но не и без враг.

Без враг човекът е същество окаяно. Животът му е истинско изпитание, унило и тягостно несъществуване.

Врагът, това е Месията.

Самото му наличие е достатъчно, за да се задейства човешкото същество.

Благодарение на врага злокобният инцидент, наречен живот, се превръща в епопея.

Така че Христос е бил прав да каже: „Обичайте враговете си“.

Но е направил някои погрешни заключения, а именно че трябва да се помирим с врага, да подадем и другата си буза и т.н.

Как ли пък не! Ами нали като се помирим с врага си, той престава да е враг.

А ако вече няма враг, човек трябва да си намери друг и всичко започва отначало.

Така че е безсмислено.

Значи трябва да обичаме врага си, но да не му го казваме. В никакъв случай не трябва да се стига до примирие.

Примирието е лукс, който човекът не може да си позволи.

Неслучайно всички мирни периоди са завършвали с нова война.

Докато войните обикновено приключват с мирни периоди.

Тъй че мирът е вреден за човека, докато войната е полезна.

Следователно трябва да приемем философски няколкото й неприятни страни.

В нито един вестник, информационен бюлетин или историография не е отбелязана световната война в гетото на Санлитун, която продължи от 1972 до 1975 година.

Ето защо от най-ранна възраст съм наясно с цензурата и дезинформацията.

Възможно ли е да бъде преценен като незначителен един тригодишен конфликт, в който участват десетина националности и по време на който са се извършвали ужасяващи жестокости?

Претекстът за мълчанието на медиите: средната възраст на участниците, която е около 10 години. Означава ли това, че децата са чужди на Историята?

 

 

След международната конференция от 1972 година някакъв портаджия информира възрастните за войната, която щеше всеки момент да започне.

Родителите разбраха, че създалото се напрежение е прекалено голямо, за да могат да попречат на предстоящия конфликт.

В същото време една нова война срещу германците щеше да има тежко отражение върху отношенията с възрастните тевтонци, а пък в Пекин некомунистическите страни трябваше да бъдат сплотени.

Родителска делегация постави условията: „Да“ на световната война, след като е неизбежна, но нито един западен германец не трябва да бъде смятан за враг.

Тази клауза въобще не ни смути — източните германци бяха достатъчно многобройни, за да свършат работа.

Възрастните обаче искаха и друго — те настояваха западните германци да бъдат привлечени в съюзническата армия. Не можехме да се решим на такова нещо. Приехме да не ги унищожаваме, но да се бием рамо до рамо с тях, ни се струваше противоестествено. Впрочем и самите западногермански деца не бяха съгласни. Горките, при липсата на враг те бяха обречени на неутралитет и скучаеха до смърт. (С изключение на неколцината изменници, застанали на страната на Източна Германия — редки случаи на предателство, които никога не се споменаваха.)

Така възрастните решиха, че са въвели ред — детската война беше война срещу комунизма. Заявявам най-отговорно от името на децата, че това въобще не беше така. В ролята на лошите виждахме само германците. Доказателството е, че никога не нападнахме албанците или българите от Санлитун. Техните малобройни представители останаха извън играта.

Въпросът за руснаците беше ясен — те също си имаха частно имение. Другите източноевропейски страни разполагаха с резиденции в Уайдзяо Далоу, с изключение на Югославия, която нямахме причини да смятаме за враг, и на Румъния, с която възрастните ни принудиха да се съюзим — по това време беше израз на добър тон да имаш приятели румънци.

Това бяха единствените вмешателства на родителите в обявената от нас война. Държа да подчертая, че те ни се виждаха незначителни.

През 1974 година с моите седем години аз бях най-малката сред съюзниците. Доайенът, който беше на тринайсет, ми правеше впечатление на старец. Ядрото на нашия състав бяха французите, но най-широко бе представен африканският континент — камерунци, малийци, заирци, мароканци, алжирци и т.н. изпълваха нашите батальони. Участваха още чилийци, италианци и прословутите румънци, които не можехме да понасяме, защото ни бяха наложени и защото приличаха на официална делегация.

Белгийците бяха трима — брат ми Андре, сестра ми Жулиет и аз. Нямаше други деца от нашата националност. През 1975-а пристигнаха две изящни малки фламандки, но те бяха отчайващи миролюбки и полза от тях нямаше.

Още през 1972-ра в армията се сформира твърдо ядро от три вечно свързани страни и в приятелство, и в битки — французи, белгийци и камерунци. Последните имаха смайващи имена и дебели гласове и се смееха непрекъснато. Всички ги обожаваха.

Французите ни изглеждаха забавни. С неподправена наивност те искаха да им говорим на белгийски, което ни развеселяваше. Освен това често споменаваха извънредно смешното име Помпиду.

Италианците олицетворяваха и най-доброто, и най-лошото. Сред тях имаше колкото смелчаци, толкова и страхливци. При това героизмът на смелите зависеше от настроението им. Най-дръзките можеха да се окажат най-боязливи още на следващия ден след подвига си. Имаше и една полуиталианка-полуегиптянка, на име Джихан. На 12 години тя тежеше 65 килограма и беше висока метър и седемдесет. Да разполагаме с подобно чудовище, беше голям коз — Джихан сам-сама можеше да пропъди немски патрул, а да гледаш как тялото й раздава удари, беше истински спектакъл. Този ужасяващ растеж обаче беше повредил характера й. В дните, когато нарастваше, Джихан не ставаше нито за употреба, нито за общуване.

Заирците се биеха чудесно. Проблемът беше в това, че се биеха колкото с врага, толкова и помежду си. А ако се намесехме в междуособиците им, се биеха и срещу нас.