Лайза Дейвидсън, Елизабет Ейър
Пътеводител Париж (74)

Музеят „Орсе“

Макар че музеят „Орсе“ (Musee d’Orsay) привлича посетителите най-вече с платната на импресионистите, там са изложени и образци на приложното изкуство, фотографията и пърформанса.

Музеят „Орсе“

Карта 15

Ул. „Белшас“ 1

тел. 01 40 49 48 14

Затв. — пон.

цена билет €€

Метро: Solferino, Musee d’Orsay

www.musee-orsay.fr

Сградата на музея възкръсва от пепелта. По време на Френската комуна някогашният дворец „Орсе“, където се помещават Държавният съвет и Сметната палата, е опожарен и обгорелите му развалини пустеят близо 30 години. В навечерието на Световното парижко изложение през 1900 г. държавата разрешава на Орлеанското железопътно дружество да изгради на мястото на развалините железопътна гара, която да се намира по-близо до центъра от далечната Аустерлицка гара.

Но как железопътната гара да се впише в аристократичния район? Проблемът е решен през 1898 г. от Виктор Лалу, който предлага съоръжението от ковано желязо да се скрие под красиво изсечен камък. Той оборудва гарата с най-нова техника — асансьори, рампи, електрически влекач и дори хотел с 370 стаи около гарата по протежение на ул. „Белшас“, ул. „Лил“ и част от кея.

Гарата и хотелът са открити на 14 юли 1900 г. и фоайето е толкова пищно, че художникът Едуар Дьотай го нарича пророчески „дворец на изящните изкуства“. На много места по света започват да се строят гари като „Орсе“ — централната гара в Ню Йорк и гара „Юниън“ във Вашингтон. Близо 40 години „Орсе“ е средище на всички транспортни връзки за Югозападна Франция. През 1939 г. обаче съвременните влакове по далечните направления вече не спират тук, тъй като пероните са прекалено къси за тях. След това сградата се използва за различни цели — през Втората световна война тук се помещава поща и разпределителен център за завърнали се военнопленници, после е аукцион, в гарата се снимат и филми („Процесът“ на Орсън Уелс от 1962 г. по едноименния роман на Кафка). През 60-те години на XX в. е решено сградата да бъде съборена и на нейно място да бъде построен хотел, но се намират хора, които издействат тя да бъде обявена за исторически паметник. През 1977 г., президентът Валери Жискар Дестен предлага постройката да бъде превърната в музей, посветен на изкуството от XIX в. (от 1848 до 1915 г.), за да се запълни празнотата между Лувъра и центъра „Помпиду“.

Архитектурен екип преобразява самата сграда, а италианецът Гай Ауленти и сътрудниците му се заемат с интериора. В резултат на усилията им първоначалните стълбове от ковано желязо и гипсовата украса на Лалу са вместени майсторски в пространство, отговарящо на изискванията за музей. Огромното светло централно фоайе е разделено с каменни прегради и от двете страни има галерии.

Музеят „Орсе“ е открит официално на 1 декември 1986 г. от Франсоа Митеран и се превръща в новия дом на произведенията на импресионистите, които дотогава са излагани в „Жьо дьо Пом“. От Лувъра са преместени картини от Салоните и работи на художници, родени след 1820 г., а от Националния музей за съвременно изкуство са прехвърлени произведения на постимпресионистите.

Сбирките

В музея „Орсе“ е представен важен период в историята на съвременното изкуство. Академичните условности са отхвърлени, появяват се нови теми, заражда се радикален подход към цветовете и композицията в живописта и фотографията. Експонатите са подредени в хронологична последователност.

Приземен етаж

Представените тук творби от 1848 до 1870 г. не са така добре познати, както импресионистичната живопис, но именно техните автори проправят пътя за идните поколения. По онова време ежегодният Салон (официална художествена изложба, финансирана от държавата) със скучните и предсказуеми исторически и митологични композиции е мерилото, по което се съди за всички творци.

Енгър и Дьолакроа, чието творчество се отнася към по-ранния период на същия век, продължават да са водещи художници и много от по-късните им произведения (в първата зала вдясно от входа) онагледяват прехода в академичната живопис.

Тома Кутюр и Александър Кабанел са пример за бездушните, приемани от всички класически теми на pompiers, но са високо ценени в онези години. Вляво от входа са изложени пейзажи на представители на Барбизонската школа (Жан-Батист Камий Коро, Шарл Добини и Теодор Русо), чийто принцип е идеализирането на природата и отхвърлянето на академичните условности. Най-ярък образец в това отношение е „Събирачките на класове“ на Жан-Франсоа Миле.

Оноре Домие е сред най-изтъкнатите творци на реализма, направление, противопоставило се на стила pompier. Макар че той е по-известен като карикатурист, истинските му шедьоври (включени в експозицията) са 26 оцветени глинени бюста — безпощадна сатира на политиците от онова време. Водеща роля в реалистичното изкуство има Гюстав Курбе, който рисува сцени от живота на съвременниците със състрадателност, но без сантименталност („Погребение в Орнан“).

Наскоро музеят е откупил най-сензационната му картина — „Сътворение на света“, толкова сексуално откровена, че никога не е била излагана пред публика.

На същия етаж са изложени и платна на импресионисти, рисувани преди 1870 г., включително на Едуард Мане. През 1865 г. неговата „Олимпия“ предизвиква скандал в Салона на отхвърлените (създаден от творци, на които е отказано участие в официалния Салон). Критиците са шокирани най-вече от темата — според някои това е непристоен портрет на проститутка — а не от техниката. Макар да е съмишленик на импресионистите, Мане остава встрани от тях.

В платната на Моне, Дега и Базий личат ранните им опити при решаването на въпроса за светилната и сянката. С творчеството си те налагат нова представа за живописта.

В пространството в средата е отредено място на скулптурата в неокласическите традиции от XIX в. — най-интересни са произведенията на Жан-Батист Карпо, чийто „Танц“ за фасадата на опера „Гарние“ е наречен „обида за обществения морал“.

Горен етаж

Ескалаторите отвеждат в горните галерии, където са изложени съкровища от 1874–1886 г., период на революционни преобразования в живописта благодарение на художници, които виждат обектите по нов начин. След войните с Прусия (1870–1871) Реноар, Моне и Писаро, както и Берт Морисо и Алфред Сисле се обединяват, за да се противопоставят на официалните салони. Понятието „импресионизъм“ се появява на първата изложба на импресионистите през 1874 г., когато критикът Луи Льороа се присмива на „Импресия. Изгрев“ на Моне. Самите творци започват да се наричат импресионисти и продължават да организират изложби до 1886 г.

В първата галерия на този етаж е изложена колекцията „Моро-Нелатон“. В нея се откроява „Закуска на тревата“ на Мане, шедьовърът в Салона на отхвърлените през 1863 г. Следващите зали са посветени на Мане и на Джеймс Уислър, а също на разпространението на импресионизма с платната на Дега („Сини танцьорки“), на Моне (Гара „Сен Лазар“), на Реноар (Бал в „Мулен дьо ла Гале“) и други.

Картините на Пол Сезан са изложени в зала в горната галерия. Обърнете внимание най-вече на „Картоиграчи“ и „Ябълки и портокали“. Художникът се интересува не толкова от експериментите на импресионистите със светлината, колкото от структурата, цвета и композицията. Той също е осмиван от критиците, но в крайна сметка е признат за предтеча на живописта на XX в. Под силното влияние на творчеството му са Пикасо и Матис.

Сезан се появява отново в залата, посветена на колекцията на доктор Гаше (лекар и приятел на Сезан) в галерия „Белшас“, включваща шедьоври като „Църква в Овер на Оаза“, „Портрет на художника“ и „Арлезианката“ на Ван Гог.

Новаторските насоки на следващото поколение — Гоген и художниците от Понт-Аван Одилон Рьодон и Пол Синяк — проличават в следващите зали на галерия „Белшас“. Тук можете да видите „Хубавата Анжела“, „На плажа“ и „Белият кон“ на Гоген, „Червената шамандура“ на Синяк и „Декоративни пана“ на Редон.

 

 

ПОДСКАЗАНО:

Не се пресищайте с изкуство. Не можете да разгледате наведнъж целия музей.

Среден етаж

Може да ви се стори, че в галериите на този етаж има само жанрови картини и монументални композиции от времето на Третата империя. В тях обаче са изложени различни живописни платна, образци на приложните изкуства и статуи — близо една четвърт от скулптурната тераса е посветена на Роден. Много от творбите са взети временно от съседния музей „Роден“, включително гипсови варианти на „Вратите на ада“ и „Балзак“. Поръчани за музей на приложните изкуства, който така и не е построен, „Вратите на ада“ са изпълнени по „Божествена комедия“ на Данте.

Художниците набисти — Пиер Бонар, Едуар Вюяр и Морис Дьони — заемат няколко зали в южната част на етажа. Целта им е да наложат живописта като приложно изкуство, което да краси всекидневния бит.

Няколко зали са посветени и на сецесиона, който в края на XIX в. се разпространява в Европа под различни имена: ар нуво, стил модерн, югендстил и арт ховен. Най-различни предмети — мебели, стъкло и стъклописи, онагледяват този радикално нов подход към дизайна от онова време. Сред най-красивите образци е Трапезарията на Шарпантие (ок. 1900 г.), претрупан интериор от махагон, дъб и топола с характерните растителни орнаменти.

Фотография

Музеят притежава няколко хиляди прекрасни изображения от зората на фотографията. Те се излагат на ротационен принцип в залите: Досие 3 (приземен етаж) и Досие 5 (горен етаж).

Интересни съвременни изложби представят различни теми или ретроспекции на малко известни художници от XIX в.

В залата на музея се прожектират филми и се изнасят лекции и концерти по обяд. Можете да ползвате специални общи билети с намаление за музея „Оранжерията“ или музея „Роден“. Билетът за „Орсе“ ви осигурява намаление и за операта „Гарние“ или музея „Гюстав Моро“.

 

 

Салонът на отхвърлените

В днешно време в музея „Орсе“ се стичат тълпи, за да видят творбите на Едуар Мане, Клод Моне, Винсент ван Гог и десетки други художници, чиито произведения струват милиони. Известно е, че Ван Гог е продал само една картина през живота си, но той не е единственият, който не се примирява. В началото на творческата си кариера Мане, Джеймс Уислър, Моне и много други сега прочути творци са били отхвърлени от членовете на журито на официалния Салон, вратата към успеха за художниците по онова време.

През 1863 г. някои от тях организират Салони на отхвърлените, спонсорирани от френското правителство. Моне и други импресионисти също са имали алтернативни зали, за да покажат произведенията си.